Шофьорски изпит

​

               - Ако още веднъж натиснеш спирачката с левия крак, те свалям от колата и повече никога няма да се качиш при мен! – така моят инструктор бай Димитър изтръгна от корен един от най-лошите ми навици съвсем в началото на обучението ми за шофьор.

​

               Бай Димитър беше дългогодишен и опитен инструктор по кормуване. За него курсистите се деляха основно на сополанковци и пикли и той даваше всичко от себе си да ги направи поне безопасни на пътя. Аз попивах като гъба всичките му съвети и навици, усвоявах тънкостите му и даже правех опити да шофирам с ръка върху лоста за скоростите, както правеше той. За теоретичния изпит бях отлично подготвена, но на практическия се провалих.

               - Добрите шофьори никога не взимат книжка от първия път – засмя се тогава бай Димитър и ме потупа бащински по рамото.

 

               Мама никак не беше доволна от идеята ми за шофьорските курсове и гледаше всякак да охлади големия ми мерак. „Още една грижа в безсънните ми нощи“ казваше. Аз не се предавах. Двете с нея останахме сами след ранната смърт на баща ми и се справяхме съвсем като мъжки момичета. Шофирането влизаше в моя задължителен арсенал на достойна дъщеря. Знаех, че ще бъда добър шофьор и бях сигурна, че и баща ми би се гордял.

 

               Когато най-сетне взех в ръце мечтаната книжка, радостта ми беше неописуема. И трябваше да бъде споделена. Така изкарах татковата лада от гаража и звъннах на най-добрите си приятели – Васил и Генчо.

- Момчета, днес ще ходим на лекции с кола! Идвайте насам! Натоварихме се тримата в колата. Взех, разбира се, и котката – с нея си споделяме всички радости и неволи. Тя се излегна неохотно пред задното стъкло, съвсем като плюшените тигърчета с клатеща се глава, в колите на най-големите мераклии.

Пристигнахме благополучно пред Медицинска академия и затърсихме място за паркиране из околните малки улички. Оглеждах се притеснено и късно видях дървото на завоя. Знаех, че трябва да спра и краката ми затърсиха паникьосано педала на спирачката и съединителя. Нещо май се оплетоха там долу и видях, как бавно и неумолимо колата спря точно в дървото. Седяхме вътре като парализирани и никой не смееше нито да отвори уста, нито да излезе от колата.

 

               По тротоара отпред мина възрастен човек, който погледна угрижено и спря многозначителен поглед върху мен. Като по даден знак отворихме вратите и изскочихме навън. Гледката беше разтърсваща. Огънат преден капак, броня, даже номерът се беше сгърчил като уплашено черно животно.

- Мама ще ме убие. Ще отидат всичките ѝ спестявания за морето. Ще каже колко е разочарована и че съм крадла и лъжкиня - нареждах през сълзи и даже ми се струваше, че баща ми ме поглежда от някъде, а между веждите му е застанала пак онази дълбока бръчка на гняв и разочарование. Момчетата мълчаха виновно и съпричастно.

 

               Прибрах колата в двора и зачаках със свито сърце връщането на мама от работа. Обмислих до последния детайл какво точно да разкажа без да лъжа, но да звучи сърцераздирателно.

 

               Беше почти тъмно, когато тя се върна. Прегърнах я и почнах с треперещ глас да разказвам. С всички подробности. Като стигнах до котката, прехапах устни. Съвсем я бяхме забравили. Май се е измъкнала някъде там, в суматохата.

Мама дори не погледна към пораженията по капака.

               - Качвай се бързо в колата! Връщаме се за котката!

​

               Някъде в мислите ми се появи бай Димитър. Поклати глава. "Не си готова още. Пак те късаме".