Кристина Захариева
Португалия, любов моя
В най-западната част на Европа контурът на Португалия прилича на лице в профил. Вдъхновен, поетът Фернандо Песоа възкликнал, че това е лицето, с което Европа гледа света.
Идеята да посетим Португалия през ноември беше колкото странна, толкова и находчива. Мрачният и безрадостен, лишен от празници месец на прага на зимата е идеалното време да отдадем подобаващо внимание и наслада на страната, в която отдавна сме влюбени. Както и да се посгреем на ласкавото ѝ есенно слънце. Страна, колкото вълнуваща и екзотична, толкова и близка до сърцето и манталитета ни. Набелязали сме маршрут, прекосяващ почти цялата Португалия, от север на юг, и нощувки в няколко прелестни градчета, сред които, естествено, Порто и Лисабон.
Твърде ранният полет през Франкфурт ни доставя безпроблемно в Порто, при това заедно с багажа, и скоро се сдобиваме с новичка черна Тойота с доста екстри, която ще ни съпътства в следващите дни.
Bom dia, Porto! /Не е излишно да спомена, че португалците май не харесват особено някои букви и в повечето думи, където те обичайно присъстват, ги подменят с други…ха – ха! Така „bon” става „bom”, „don” става „dom”, а подобна е и съдбата и на v-то... За сметка на това, явно много любими са „ж” и „у”/.
Вторият по големина град на Португалия е известен с барока си, с азулежуто, със шестте си живописни моста над реката Доуро, както и с коварната напитка портвайн, която те отнася нанякъде в момент на най-невинно пийване с притворени очи. А главоболието после е гарантирано. Смята се, че с първоначалното си име „Портус- Кале” /хубаво пристанище/, Порто е кръстник и на самата държава.
Хотелът ни Dom Henrique е удобно разположен в центъра. Получаваме добре отоплена стая с балкон, както и малко подаръче от съседен сувенирен магазин. Дребен жест, но ставаме почитатели. Колата се настанява в паркинг за два дни, а ние – вече освежени, потегляме на опознавателна разходка из Порто. Облачно е и превалява по малко, но е топло и приятно. Калдъръменият тротоар се спуска покрай поредица от китайски сувенирни и други магазини, които преливат от обувки за по 4-5 евро, както и други безценни неща от първа необходимост.
Кметството е съвсем наблизо, със статуята на писателя – романтик Алмейда Гарет отпред, с грамаден гларус, кацнал гордо на главата му. От двете страни на полупразния през този сезон фонтан са разположени банки, офиси и други достолепни сгради, чиито фасади изобилстват от статуи.
Малко по-надолу е праса Либердаде /не мислете, че става въпрос за женско прасе, просто в добре познатата дума „пласа” португалецът си е заменил „л”-то с „р”. Да си личи кой е завоевателят и откривателят на почти половината нов свят!/. Площадът на свободата дава добра представа за архитектурата на Порто от 19 в., в средата е неизменната конна статуя на Дом Педро IV. Въздухът е одимен приятно от продавачите на кестени, а пушекът се носи надалеч.
Гарата Сао Бенту е забележителност. Вътре стените са облицовани с грамадни сини пана от керамични плочки „азулежу”, представящи исторически битки и ежедневни сцени.
По стръмната улица 31. януари се изкачваме с изплезени езици и разглеждаме магазините, сред които доминират тези за обувки. Стигаме до църквата Санто Илдефонсо, чиято фасада се откроява с мозайките от синьо азулежу. Из улицата се движи малко вяло протестен митинг на някой си синдикат срещу нещо си, въоръжен с плакати и нестройна песен.
От тук започва пешеходната Санта Катарина – меката на магазините в Порто. Вдясно е кафенето Маджестик, с богата история от времето на Бел Епок и превърнало се в местна забележителност. Огледалата и мраморните маси вътре не ни импонират твърде и сядаме да пием капучино в съседство на открито. Магазините са интригуващи и поглъщат с лекота голяма част от останалото време. Капела Алмас е цялата в синьо азулежу, но вече е доста тъмно. Топлата и приятна вечер ухае на печени кестени. Големият покрит пазар с галерии Меркадо Боляо вече е затворен, но срещу него услужливо работи приветлив супермаркет.
Следващият ден е неделя и улиците са почти пусти. Времето, макар и облачно, е меко и приятно за разходка. Минаваме да снимаме красивата синя фасада на Параклиса на душите - Capella Almas. Очарователният параклис е от 18 в., а паната от азулежу изобразяват "Смъртта на св. Франциск от Асизи" и "Мъченичеството на св. Екатерина".
Сред покривите се извисява един от символите на Порто - Кулата на духовниците, която Васил сполучливо прекръсти на „Кулата на духовете” /понякога гледа пътеводителя без очила и възникват интересни наименования.../. Кулата, както и едноименната барокова църква до нея, днес са затворени и си спестяваме облекчени 220-те стъпала, откриващи уж най-хубавата гледка към града.
Наблизо е книжарницата „Lello & брат” с интересно вито дървено стълбище и богат интериор. В съседство е Църквата на кармелитките с изящен фонтан отпред и няколко палми за разкош. Минаваме покрай историческия музей, през градината с маслините, из която висят стъклени топки – вероятно част от коледната украса на града.
На площада пред Центъра за фотография /приютен в стария затвор на Порто/ има неделен пазар на домашни животни и птици. Наоколо цвъртят птичета, кученца с влажни очи чакат приемно семейство, а гласовит мургавелко хвали нещо между катерица и скункс. Малко встрани са се скупчили продавачите „на черно”, където пазарлъкът е в разгара си и мъжете оживено ръкомахат сред клетки със загадъчни птици, покрити с плат.
Спускаме се надолу, към реката, по тесни калдъръмени улички с цветно пране и много зелени растения, висящи от тераси и прозорци.
Много перат португалците, ей. Едва смогват да напрострат по всички свободни части на сградите. Само на уличните лампи все още няма закачени въженца за простиране. А най-вероятно бизнесът с прахове за пране тук е направо златна мина!
Достигаме до средновековните крепостни стени в подножието на катедралата. Минаваме под арката и се изкачваме на малкия площад пред Катедралата с „усуканата” колона Pelourinho. Навремето тя е служила за стълб както на славата, така и на позора. В катедралата има тържествена служба с хор и много народ. Възхищаваме се на Параклиса на Светото тайнство с красив сребърен обков. По време на френското нашествие в Португалия за контрол над Иберийския полуостров при Наполеоновите войни /1807 г./, олтарът е останал непокътнат, защото е бил покрит с гипс, за да не бъде забелязан от завоевателите, които грабели и претопявали всички скъпоценни метали от превзетите градове. В богато позлатена ниша откриваме Света Богородица от Вандома, покровителка на храма. Главният олтар блести в изобилие от бразилско злато.
После продължаваме надолу, към реката, покрай музея на археологията Arte Sacra. Спираме да ахнем на красива тераса, откриваща гледка към реката и града, в компанията на фотогеничен гларус.
Търсим дълго „стената на Фернандо”, останка от някогашните крепостни стени на града от 12 в., но засега безуспешно.
И ето ни на оживеното крайбрежие Рибейра, изпъстрено със заведения, сергии, хора. Посядаме за по една сервежа и сме приятно изненадани от сметка, възлизаща на 4 евро. Тъй че Педро отнася цяло евро бакшиш. Калмарите за обяд са малко разочароващи, но пък пеква слънце и гледката е прекрасна.
Връщаме се обратно нагоре, към църквата Свети Франциск. До нея са дворецът „Болса” – фондовата борса на Порто, както и паметникът на Дон Енрике – мореплавателят откривател от времето на великите португалски открития, роден в една къща наблизо. Срещу църквата има малък манастир, превърнат в музей с църковна иконография. Църквата е безобразно пищна, с позлатени дърворезби, изобилстващи от лозови клонки, херувими, птици и една доста наивистична статуя на Св. Франциск от Асизи. Духовенството било стъписано от това разточителство и спряло да извършва богослужения там.
Вървим покрай реката до моста Дом Луиш I, наподобяващ конструкциите на Густав Айфел и построен от негов ученик /Впрочем, Айфел наистина е конструирал мост в Порто – „Доня Мария Пиа”/. Над реката мостовете са общо 6, под тях сноват гемии /rabelo/, някога служили за транспортиране на бурета с портвайн, а днес – за туристически разходки.
Пресичаме на отсрещния бряг – във Вила Нова де Гая, където са избите за отлежаване на портвайн. В тях се провеждат екскурзоводски обиколки с дегустация. Избираме да посетим тази, с името Calem. Тази марка със сигурност ни е позната. Вървим бавно край буретата с отлежаващо вино, слушаме подробности за технологията на производството и детайлите в цвета, вкуса и аромата на различните видове Порто. Накрая има дегустация на две разновидности – white и rubin. Доста е сладко, но много ароматно и достатъчно силно. Това, последното, се подразбира, защото макар и вино по име, по време на ферментацията на портвайна се добавя солидна доза бренди с висок градус. Това спира незабавно процеса ферментацията и полученият продукт е силен и сладък на вкус. От там нататък следва смесване с други сортове грозде и наливане в дървени бъчви, в които отлежаването трае от две години до десетилетия. След бутилирането отлежаването може да продължи.
Главата ми е поразмътена. Купуваме си бутилка бяло сухо Порто. От брега има кабинков лифт до горното ниво на моста Дом Луиш. Билетите струват по 5 евро, но пък заедно с тях се предлага безплатна дегустация на портвайн в една изба на по-задна улица. Запътваме се натам. Вътре освен порто, има и фадо. По-точно – фаду /да не забравяме, че „о” накрая винаги се произнася „у”!/. На дългите дървени маси седят развеселени хора пред редица от чаши със златисто или червено вино, а певицата, облечена изцяло в черно, извива глас под съпровод на пиано. На стените висят табла, описващи уникалността на винарския регион в долината на Доуро, характеристиките на почвата, влажността, сортовете грозде, както и особеностите на различните видове – white, rubin, tawny, rose, vintage и др.
Кабинковият лифт се движи покрай реката и ни изкачва до горното ниво на моста. Пред позамаяните ни глави се откриват прекрасни гледки към пъстрите къщи на отсрещния бряг, лодките, грациозната извивка на моста и спокойното течение на реката. Изминаваме моста пеша, откриваме най-сетне „стената на Дон Фернандо” и после се спускаме до гарата, и по стръмната улица 31.януари достигаме до изпълнената с живот Санта Катарина. Разходката из Порто не е лесна работа, особено ако си проучвал щателно вкусовете и ароматите на различните видове портвайн. Има доста изкачване и слизане, стъпала, трудни за ориентиране улици с неравна настилка, но ние се справихме блестящо. Че и весело ни беше. По пешеходната Санта Катарина е пълно с народ, някои от магазините работят, а заведенията се пукат по шевовете. За днес е предостатъчно, лягаме рано, утре магеланската тръпка ще ни поведе към нови пъстри светове.
Потегляме за Калдас да Раиня (Caldas da Rainha). Името означава „Баните на кралицата”. Градът е стар и прочут балнеокурорт, с минерални извори, богати на сяра, известен също и с керамиката си. Набелязали сме за посещение кралските бани и керамичната фабрика на Рафаел Пинейро. Очакваме нещо, сходно с Leamington Spa или Bath, но откриваме център, по-скоро подобен на ботевградския централен площад. Само дето целият е разкопан, а навигацията упорито ни води към загражденията. Търсим дълго и колоритния местен пазар за плодове и зеленчуци и когато най-сетне го откриваме, проблемите с паркирането и разкопките наоколо развалят добрите очаквания. Най-сетне откриваме туристическия информационен център в кметството и получаваме безценни указания как да стигнем до баните. Баните и кралската болница, основани от кралица Леонор са доста запуснати, а старата сграда от 15 в. е като къща на ужасите - с изпочупени прозорци и обвита в бръшлян. По пътя край парка в съседство се отправяме към керамичната фабрика, основана от Рафаел Пинейро. Той създал тук своя керамична школа, известна със своеобразния си дизайн – най-прочути са чиниите с форма на зелеви листа. В магазина на фабриката керамиката е на много прилични цени и награбваме порядъчен брой зелеви листа в комбинация с малки зелени жабоци.
Напускаме балнеокурорта с известно облекчение и се отправяме към Обидуш (Obidos). Разстоянието е само 8 км, но сякаш попадаме в друг свят. Историческото селце е кацнало на един хълм и е заобиколено от дълга 1,6 км крепостна стена с назъбени бойници. Истински открит музей, ставал през годините нееднократно сватбен подарък за съпругите на кралските особи. Колата остава на паркинг извън стените, а ние влизаме през средновековната порта,в ъгъла на която има красива мозайка азулежу. И ахваме от възторг. Тесни калдъръмени улички лъкатушат покрай бели къщи с ярко сини или охрено жълти кантове отстрани. По стените пълзят пурпурни бугенвилии. Атмосферата напомня на гръцки остров. Даже по-хубава. Из улиците се крият уютни ресторантчета, занаятчийски работилници, магазинчета за сувенири и местни деликатеси. И цели 14 църкви! Един типичен местен специалитет е ликьорът Ginjinha /жиня/ от вишни, който се пие в чашки от шоколад. Присядаме на слънчева маса направо на улицата и си поръчваме вино, сардини на скара и печено свинско. Носят ни разядка от прясно сирене с топъл хляб. М-м-м. После поръчката ни се оказва разменена и Васил получава великолепни крехки агнешки котлетчета, от които остава много доволен. И виното, и атмосферата са невероятни. Средиземноморският дух се допълва и от коте, похапващо лакомо под масата.
После разглеждаме църквата Св. Богородица, в която десетгодишният бъдещ крал Алфонсу V се жени за осемгодишната си братовчедка Изабел. Някогашният мавритански замък е превърнат в страноприемница (pousada) с ресторант. Тук през лятото се организира колоритен фестивал на Средновековния пазар. Изпълнени с възторг, излизаме обратно през портата и продължаваме по пътя към Назаре.
Назаре (така се нарича библейското селище Назарет на португалски) е курортно градче на брега на океана с бели къщи, спускащи се до самия бряг. С нещо ни напомни на Палма де Майорка. През лятото курортът бил шумен и многолюден, но в този сезон туристи май сме само ние. Хотелът ни е досами морето, с голям балкон и дневна стая. Решаваме да се изкачим първо до Ситиу (Sitio) – висока над 100 м скала в края на плажа, на която са накацали старите къщи на града и църквата Св. Богородица от Назаре. Фуникулярът до върха работи само през лятото. На площадчето горе има тераса, от която се открива широка панорамна гледка към океана и долната част на града. Тук е издигнат и малък параклис, който един благородник построил през 12 в. в памет на спасения си от злополука живот. Вътре е облицовано изцяло с азулежу, но така и не успяваме да открием следи от историята, разказваща за събитието, довело до издигането на параклиса. Чак после прочетохме, че според преданието в едно мъгливо утро ловна дружина на местния владетел преследвала дивеч в околността. Подгонили един елен, който им се изпречил на пътя. Най-отпред препускал предводителят им. Изведнъж конят му се изправил на задните си крака и изцвилил. Отпред стояла Богородица и им препречвала пътя да вървят напред. В този миг мъглата се вдигнала и той с ужас видял, че е на ръба на пропаст. В чест на чудото, на това място, на стръмния бряг, построили малкия параклис. Недалеч е фарът, до който стигаме по залез и той запалва светлини. Долу океанът яростно се разбива в скалите и въздухът е обвит в мъгла от водните пръски.
Ресторантите са съвсем празни и скоро надеждата да си намерим прясна храна за вечеря се изпарява напълно. Залагаме на току що изпечени пици и пълен набор местни сладкиши – цяла торбичка за по-малко от 4 евро.
На тръгване на следващия ден се снимаме на пустия есенен плаж, на който са издигнати пясъчни диги – вероятно за защита от вълните. Взимаме си довиждане с издигащата се почти отвесно в края на плажа скала Ситиу и с фара на самия ръб на носа.
По моста Вашку да Гама, южно от Лисабон, пресичаме реката Тежу и се озоваваме в Сетубал (Setubal), разположен в най-вътрешната част на едноименния залив. Оставяме колата на централния булевард Луиза Тоди. Мургав Педро ни насочва как точно да паркираме, досущ като мафиозите в Палермо. Оставяме му малко дребни – уж да пази колата, но по-скоро да не гледа така лошо. После се насочваме към туристическото бюро, където получаваме карти и пълни инструкции какво да видим, да хапнем и да купим.
Централният площад се нарича „Бокаж”, на него се намира църквата Св. Жоао, а улиците наоколо са пешеходни, с много магазини и сладкарници. Забележителна е църквата Игрежа де Джезу (Igreja de Jesus) – в ранен мануелински стил /стилът мануелино е типично португалски, представлява сложна комбинация от готика и морски мотиви/, с розов портал от арабидийски камък и удивителни усукани колони вътре. Разхождаме се из центъра на града. Магазините не са твърде изискани, но пък са с празнична коледна украса, а наоколо е озвучено с коледна музика и се създава много настроение. От прозорците виси разноцветно пране. Пресичаме булеварда, за да погледнем, съгласно инструкциите от пътеводителя, покрития пазар за зеленчуци, риби, меса и други местни продукти.
На рибарския кей са се скупчили разноцветни лодки и малки корабчета, както и десетки гларуси, които кръжат над тях. Тук, на крайбрежната улица е пълно с рибни ресторантчета. Този, който ни е препоръчан, се казва Casa da Mar и изглежда най-посещаван. Влизаме без никакво колебание. Менюто е само на португалски – сигурен признак, че мястото не е предназначено за туристи. Сервитьорът Педро обаче говори английски и с готовност ни превежда основните пунктове от менюто. И да, изненадани сме колко бързо цяла Португалия е проговорила английски – от шофьора на автобус в градския транспорт, през продавачката на обувки, та чак до възрастната жена с пазарска чанта на улицата. Нещо, което беше абсурдно при предишните ни идвания тук, даже и в ресторантите. Избираме си пресни калмари от витрината с рибите, салата и бяло вино. Калмарите пристигат с цели изпечени картофи, поръсени с подправки и зехтин с чесън. Невероятно вкусно. И съвсем очевидно – само за ценители!
Тук получаваме по телефона новината за предстояща стачка на португалските авиолинии в деня на отпътуването ни. Ясно е, че няма да можем да летим и Васил е почти щастлив, че ще се наложи да си удължим престоя в Лисабон с един ден. Да видим!
Продължаваме към Евора. По пътя се отбиваме да разгледаме мегалитния комплекс „Кромлехът на Алмендрес” (Cromlech de Almendres) – точно след селото Гуаделупе. Това е най-голямата група менхири /единични изправени праисторически камъни/ на Иберийския полуостров. Изграждането на тези структури датира от VI хилядолетие пр.н.е. Огромните камъни са наредени елипсовидно върху хълм сред коркови дъбове. Те са 95 на брой, с предназначение, за което все още се спори – религиозно, астрономическо, но във всеки случай са различни от долмените, които представляват надгробни паметници. Приликата със Стоунхендж е неизбежна.
Корковите дървета очевидно са голяма ценност, защото са плътно оградени с дървена ограда и бодлива тел – нещо, което не може да се види дори около зеленчукови или овощни насаждения. Кората е свалена прецизно до средата на ствола и се вижда как отдолу вече се е образувала нова кора. Дървото се „рециклира” само и става постоянен източник на корк. Успяваме да си намерим няколко корички по земята, както и три превъзходни сърнели, с които си правим снимка.
Евора е най-големият град в Алентежу, с ок. 45 000 жители и Университет. Градът, който е част от Световното културно наследство, е разположен на хълм, ограден е плътно с крепостна стена и притежава долна- и горна част. Хотелът ни Santa Clara е скрит в тясна уличка зад една църква, по която колата не може да мине и затова притикваме куфарите пеша от главната улица. Прекосяваме свечерения централен площад Жиралду, на който църквата Св. Антоний и околните сгради с колонади са осветени, а наоколо се носи тържествена музика на орган и всичко изглежда призрачно и мистично. Вечеряме в малък пуст ресторант, където сервитьорът категорично отказва да ни продаде /Боже, до къде я докарахме.../ една чаша за бира с надпис на местната „Super Bock”. В тъмнината, а и все още недобре ориентирани из града, не успяваме да стигнем до Катедралата, но разходката е много приятна.
Следващият ден е мрачен и студен, припръсква дъжд. Над Евора се стели и мъгла. На светло площад Жиралду /Giraldo/ не е така очарователен. Още повече, че няма как да поседнем на кафе край фонтана върху мокрите маси и столове.
В горната част на Евора е Катедралата Се, с двете си кули близнаци, наподобяваща крепост. Вътре, в сводестата галерия са богато украсените гробници на четирима архиепископи.
Съвсем наблизо е Римският храм от II в., който представлява почти нереална гледка сред околните сгради. Наричат го Храмът на Диана, въпреки че археолозите го отнасят по-скоро към Юпитер. Коринтските колони с мраморни капители са удивително добре съхранени. Това е най-забележителният и добре запазен римски паметник в Португалия.
Спускайки се надолу по хълма от пл. Жиралду, стигаме до църквата Св. Франциск. Църквата усилено се реставрира и отвън, и вътре, и е старателно опакована. Отворен за посещение е само „Параклисът на костите”. Това е потресаващо творение, стените и колоните на което са изградени от костите и черепите на близо 5000 души. По този начин францисканците смятали, че ще внушат страхопочитание у вярващите и ще ги подтикнат към медитация.
Напускаме Алентежу със сребристите горички от корков дъб и продължаваме на юг, към Алгарве. Това е най-южната част на Португалия, с прекрасните плажове на Атлантически океан и целогодишно слънце. Казват, че не била за изпускане и изисканата местна кухня – наследство от маврите. Мекият средиземноморски климат, златистата пясъчна ивица и отличните възможности за сърф и голф правят този район една от най-предпочитаните морски дестинации в Европа. Сега обаче на магистралата сме само ние. Постепенно надвисват оловни облаци и руква пороен дъжд.
Фару (Faro) е столицата на Алгарве, мястото, където туристическият поток каца на международното летище и елегантен град с интересен исторически център. Хотелът ни – „Eva”, е разположен на пристанището, в самия център и в непосредствена близост със стария град. От балкона се виждат лодките и яхтите, както и кулата на катедралата зад крепостните стени на стария град. Потегляме за късен обяд и запознанство с Фару. Бургерите ни се услаждат много, особено придружени със студена сервежа. Павираните пешеходни улички в центъра се пресичат като в лабиринт. Поразочаровани сме от магазините и завършваме разходката си в местния мол, изграден на принципа на отделни павилиони, като аутлет. В центъра му блести огромна сребърна елха. Има и ледена пързалка.
Следващото утро донася свежия мирис на океана през балконската врата, а с него и духа на морските откриватели, който ни завладява и нас. Небето е разкъсано драматично от бели и сивкави облаци, позлатени по краищата от изгряващото слънце. Закуската е сервирана на последния, пети етаж, от където се открива приятна гледка към пристанището, камбанарията на катедралата и покривите на града.
Старият град е заобиколен от крепостна стена с няколко порти. Влизаме през северната порта. На кулата над портата има няколко щъркелови гнезда, от които големите птици протягат шии и любопитно се взират в хората долу. Тесните улички се вият във всички посоки и неизменно достигат до широкото ларго пред катедралата, на което растат отрупани с плод портокалови дръвчета. В двора на катедралата има малък параклис , изграден от детски черепи и кости – на мястото е имало детско гробище преди земетресението от 1755 г. /Тук вече сме доста смутени и сериозно загрижени за психичното здраве на португалците/. Наоколо е тихо и спокойно. В околните заведения сервитьорите лениво подготвят посрещането на гости за обяд и забърсват мокрите от дъжда столове. Ту изгрява слънце, ту отново прокапва дъжд.
Отправяме се към южната порта, гледаща към океана. Тук някъде трябва да е убежището на любимия на жителите на Фару пеликан. Обаче не успяваме да открием нито пеликан, нито следи от гнездото му. А и не сме много сигурни как точно да попитаме за него. Думата не я знам нито на португалски, нито на английски. Затова в близката работилница за азулежу разтварям ръце като крила, пляскам с тях и показвам увиснала гуша, пълна с рибки. Хората ме гледат изумени и свиват рамене. Поне не ме насочиха към съседната психиатрична клиника... Накрая развързваме езици с негърчето, предлагащо излети с лодка до съседните островчета и успяваме да разберем, че думата е „pavao” и че обектът на нашите издирвания обитавал някакъв съседен парк, но идвал и насам... Да си гледа пеликанските работи! Ние ще се задоволим и само със щъркелите, които са наистина много и май зимуват тук. Въздухът се оглася от потракването на клюновете им и характерният звук се носи надалеч. Даже сутринта ни събуди.
Отправяме се на запад от Фару, на обиколка из крайбрежните градчета на Алгарве. С тази цел караме по малките междуградски пътища, които се оказват доста натоварени. Явно португалците отказват да плащат високите магистрални такси и карат по второстепенните пътища. И са прави, това направо си е обир тук! За разстоянието от 250 км между Фару и Лисабон платихме над 20 евро!
По пътя ни спира голяма рекламна фигура на пъстрото португалско петле. Това петле ме е омагьосало напълно. То сякаш е събрало всичкия колорит на тази ярка и контрастна страна. Легенда разказва, че в малкото северно португалско градче Барселуш, на път към католическото светилище в Сантяго де Компостела (Галиция - северна Испания) замръкнал един поклонник. Тъй като нямало къде да пренощува, му разрешили да остане през нощта в местната черква. Но в ранното утро на другия ден вътре нахлули полицаи и го арестували. Обвинили го, че е откраднал сребърните свещници на местния епископ, които били изчезнали през нощта. Кой друг, ако не пришълецът бил виновен за това? Изфабрикували набързо съдебен процес и осъдили нещастника на смърт. Все пак полицаите отстъпили пред молбите му и го завели при епископа, за да го помоли за застъпничество. Заварили епископа да посреща гости. Той приел осъдения, изслушал го и му казал: "Може ти да не си откраднал среброто, но вече са те осъдили и аз не мога да се меся в работата на съда. А и как можеш да докажеш невинността си?" "Ако аз съм невинен, петелът, който сега се пече във фурната, ще се съживи и ще изкукурига!" - рекъл странникът. Думите му накарали всички присъстващи да избухнат в смях и веднага го изгонили. През нощта обаче епископът сънувал как петлето наистина възкръснало от пещта и закукуригало. При пукването на зората божият служител хукнал да спасява осъдения поклонник. Задъхан, пристигнал на градския площад, но там заварил само бесилката и едно скъсано въже на нея. Отчаян, че е закъснял, той бил готов да си тръгне, когато някой го повикал. Това бил осъденият, жив и здрав. Екзекуцията не могла да се състои, тъй като според обичая, когато бесят някого и въжето се скъса, наказанието му се отменя. Двамата решили, че Божията милост се е проявила чрез гласовитото петле. Оттогава петелът е нещо като тотем за португалците. И те го извайват от различни материали, боядисват го в различни цветове и украсяват с образа му всевъзможни сувенири.
Албуфейра е сред най-популярните португалски курорти. Очакваме да видим нещо като Слънчев бряг, но хотелите са значително по-малки и скромни. Минаваме през центъра и спираме на крайбрежната улица да хвърлим поглед към пристанището и морето. На запад и на изток се простират широки пясъчни плажове, с редуващи се заливчета.
Продължаваме към Портимао. Градчето било известно основно със сардините си, както и с един от най-сниманите плажове – Роша (Praia da Rocha). Навсякъде има указателни табели, насочващи към плажа. А той наистина е впечатляващ! Широка, златиста пясъчна ивица, която изглежда безкрайна. Наоколо стърчат живописни, ярко оцветени в охра и червеникаво скали, с малки пещерички и тунели под тях. Океанът се плиска лениво, разливайки се на гладка, накъдрена по края ивица по брега. Тук-там из пясъка проблясват миди и се впускаме да събираме. Има вятър, но е слънчево и топло. Вече сме боси и с усещане за лято. Малко му трябва на човек, за да е щастлив – милувката на слънцето, няколко миди. И една Португалия в сърцето. През плажа минава дървена пътека, край която има доста заведения, но всички са затворени. Пусто е, като изключим няколко души, които крачат по брега с обувки в ръце и един вманиачен сърфист, който наистина влиза в морето. За обяд спираме в центъра на градчето и сядаме в малък, но доста посетен ресторант с позацапани покривки. Пържените пресни рибки на Васил са превъзходни, както и каната студено бяло вино. Моята порция дроб доста се понрави на едно мързеливо кафяво куче, което го глътна, без да дъвче.
На предното стъкло на колата откриваме поздрав от португалската полиция за неправилно паркиране на стойност 1,60 евро. Надяваме се да успеем да го платим.
Следващата спирка на запад по крайбрежието е Лагуш (Lagos). Това е градът на Енрике Мореплавателя, мястото, откъдето португалските кораби са отплавали на своите откривателски пътешествия.
Паркираме в подземен паркинг на крайбрежната улица. Центърът е приятно и спокойно място, с тесни павирани пешеходни улици. Пийваме капучино, придружено с прословутите тарталетки с яйчен крем, носещи името pasties de nata – по рецепта на монасите от манастира на йеронимите в Белем. Великолепно нещо! На малкия централен площад Жил Еанис (Gil Eanis) има фонтан със странна глуповата фигурка в средата. Фигурката се оказва на нещастния крал Себащияу I в Лагуш, загинал във война в Африка. От тук тръгваме по улица Барока (Rua da Barroca), по която има мозайки с морски животни. Тя извежда до църквата Св. Мария и паметника на Енрике Мореплавателя, роден и живял наблизо. Църквата Св. Антоний е пазена грижливо от две строги жени, които следят да минеш непременно през малкия общински музей пред входа и да не го претупваш набързо. Което ние все пак направихме. Снимки в църквата не са разрешени и жените гледат възмутени потайните ми опити да заснема все пак нещо от богатия олтар.
Вече се смрачава, но въпреки това решаваме да продължим до Сагреш (Sagres) - последното градче на югозапад, ръбът на Европа. Това е мястото, където навремето свършвал светът, и където в Академията за мореплаване на Дон Енрике са били сътворявани великите планове за превземане на Африка. Следваме табелите за крепостта Fortaleza de Sagres – съвсем в края на блъскания от вълните и вятъра нос Сан Висенте. Движим се в непрогледен мрак, заплющява яростен дъжд. Май наистина сме на края на света. Уви, фортът вече е затворен, дори диплянка не можем да си купим. В далечината се чува глухото бучене на океана, подобно на затворен в клетка звяр. „Елате утре” – казват двете жени зад гишето на входа, сякаш става въпрос за близката будка за вестници. Вмъкваме се обратно в колата, мокри до кости. Какво незабравимо преживяване!
На следващия ден се отправяме обратно на север, към Лисабон. Предстоят ни около 3 часа път по почти празната магистрала. Дъждът се редува с облаци и слънце.
Градът е разположен на десния бряг на реката Тежу, чийто естуар е толкова широк, че е невъзможно да се отграничи от морето. Това обстоятелство е направило града закътано пристанище, осигуряващо достъп на големите презокеански кораби по пътищата между Европа, Африка и Америка. Финикийците го нарекли „Алис Убо” – благословено пристанище. От тук са преминали много различни култури – финикийци, римляни, маври, испанци. Богатството на културата им слага своя отпечатък върху града. Колоритни са средновековните квартали с лабиринти от виещи се улици, които се катерят нагоре, а преминаването с автомобил изглежда невъзможно. Също като Рим, Лижбуа е разположен на седем хълма. Преодоляването на разликата в нивата става със стъпаловидни улички – калчадас, асансьори или катерещи се трамвайчета. Старомодните, романтични трамвайчета „карис” се провират между сградите и весело дрънчат. Къщите също са тесни, патинирани от времето, повечето с железни балкони, от които висят гирлянди от цветя и кафези с чуруликащи птички. Фасадите са украсени с цветна керамика – азулежу, от прозорците и балконите се ветрее цветно пране, котараци дремят на слънце, между цветята кудкудякат кокошки, крещят папагали. За старите улични фенери няма място и те са окачени на самите фасади на къщите. Човек не може да допусне, че именно от тук са тръгнали пищните карнавали, достигнали своя триумф в Рио де Жанейро. През XV в. Лисабон достига грандиозен разцвет и се превръща в най-богатия град в Европа. Но почти всичко това е било заличено от голямото земетресение през 1755 г., в резултат на което градът бил почти напълно разрушен. В центъра му зейнал процеп, широк почти 5 метра. 18 000 сгради били срутени, загинали 50 000 души. Държавата понесла невъзвратима загуба на най-богатите за времето си библиотеки и произведения на изкуството. Унищожени били уникални ръкописи и морски карти. Големият, чуден град се превърнал в грамада от камъни. Подобно на птицата Феникс, Лисабон постепенно възкръсва от пепелта и днес остава един от най-красивите градове с хиляди прекрасни забележителности, превръщащи го в огромен декор на историческа пиеса.
Навлизаме в града по моста 25. Април, покрай разперилата ръце статуя на Христос, която ни поема сякаш в обятията си. Здравей, Lisboa!
През тунела „Маркиз Помбал” се озоваваме на едноименния площад и се спускаме по елегантната Авенида Либердаде – португалския аналог на Шанз Елизе. Излизаме на централния площад Rossio, откъдето хотелът ни Mondial e съвсем близо. Настаняваме се в комфортна, широка стая с великолепен изглед и доплащаме за още една нощувка заради стачката на авиолиниите. После с нетърпение изхвърчаме навън, да прегърнем любимия град. На съседния площад Фигуейра вече грее слънце, а около паметника на Joao I са опънати десетки палатки на местни производители. Рогът на изобилието се изсипва във вид на печени малки прасенца, наденички и сирена, свежи зеленчуци и изкусителни плодове. Засядаме за късен обяд пред телешки стек и бира. Всичко е така познато и прекрасно! И искаме да го кажем като Байрон: „ Видях Лисабон. И неговата неземна красота ме ослепи...”
После пресичаме площад Росиу с паметника на Дом Педро IV /със задължителен гларус на главата!/, с красивия фонтан и с мозайка на вълнички като Копа Кабана и поемаме по елегантната пешеходна Руа Аугуща с черно-бели плочки. Тук се редуват отбрани магазини, банки и едни от най-посещаваните заведения на града, нищо, че сега масите и чадърите от средата на улицата са прибрани вътре. В края на улицата минаваме под Арката на победата и излизаме на широкия площад на търговията – Praça do comércio. В заведението, наречено „музей на бирата”, се оказва скучно и дори няма подложки за чаши, които колекционираме. Разглеждаме магазините, търсим покривка, пепелник с петленце и прочее неща от първа необходимост, и се наслаждаваме безкрайно. Високият 45 м асансьор Санта Джуста (Santa Justa), който отвежда до горната улица, се ремонтира и е опакован. Зад него започва оживената търговска улица Rua da Garrett – с интригуващи магазини и много народ. Има улични музиканти, продавачи на печени кестени и коледното настроение вече се усеща осезаемо. Наблизо е магазинът за кристал „Atlantis”, откъдето си избираме стилен пепелник. Посядаме на капучино и коняк Курвоазие в стилното кафе Бразилейра. Отпускащо и много приятно. Това е Chiado (Шиаду)– малкият изискан квартал между Baixa и Bairo Alto – с театри, галерии и елегантни магазини. На Largo da Chiada е паметникът на поета Луиш де Камоиш. Кафенето Бразилейра е истинско аристократично средище, където обичал да седи поетът Фернанду Песоа. Отвън, приседнала на един стол, е бронзовата му статуя. Из улиците висят закачливи коледни лампички, от всеки ъгъл звучи музика, в ръцете ни тикат покани за фаду.
Следващият ден се очертава прекрасен – небето е ярко синьо, грее слънце. След богатата закуска се отправяме през площад Фигуейра и площад Росиу към площада на Реставраторите (Praça dos Restauradores). Покрай Националния театър и внушителната сграда на гарата Росиу в стил мануелино, с двата оформени като подкови портала. На площада кипи подготовка за утрешния празник /вероятно по повод Деня на независимостта/ - поставят се трибуна, ложа, грамадни саксии с палми. Минаваме край туристическата полиция /има такава институция тук, но този път сме без загуби!/ и поемаме по лисабонската Шанз Елизе – Авенида Либердаде. От двете ѝ страни се редуват красиви елегантни сгради, скъпи магазини, офиси и хотели. Пийваме си капучино, заедно с типичните местни тарталетки с яйчен крем, чийто вкус няма да забравя още дълго.
После правим още нещо, което тук е задължително. Качваме се на трамвайчето с № 12, което върти през хълма Алфама. Другият вариант е с № 28, за който се вие грандиозна опашка. Трамвайчето бодро изкачва тесните павирани улици на хълма, нетърпеливо звъни на спрелите коли, с които не може да се размине, а през отворените прозорци нахлува духът на Лисабон.
Слизаме близо до крепостта Сао Жоржи (Castelo de Sao Jorge), при църквата Santa Luzia. Тук една тераса за наблюдение (miradouro) разкрива необятна гледка към реката Тежу и червените покриви на долната част на града. Бугенвилиите все още са отрупани в цветове. Привлечени сме неудържимо от малко ресторантче с масички на открито – току на един завой на трамвая, където развеселени французи пийват сангрия. Подхващаме разточителен обяд със салата от октопод, бифтеци и бяло вино. Слънцето бавно се скрива зад къщите. Glorius edem, истински рай!
С натежали тела се изкачваме към крепостта. Тя се оказва съвсем близо. През годините строеният от маврите замък с крепостни стени е служил и за кралски дворец, и за затвор. Днес това е прелестно място с вековни борове и корково дърво в градината, кафене, старинно оръдие и гледки, спиращи дъха.
Странната улична инсталация за облекчение на индивиди от мъжки пол „Urinol” все още си е тук и Васил се скрива зад оградката – да помаха от там за снимка. Само че течаща вода отдолу вече няма и миризмата е непоносима.
Наоколо гъмжи от народ, тръгнал да разгледа крепостта и замъка, или просто да се разходи из красивата градина. Вътре се предлага чаша вино с надпис „Wine with a view” и почти всички се разхождат или са приседнали с чаши в ръце. Посядаме и ние край назъбените бойници, отпиваме от тръпчивото червено вино и опитваме да поберем града долу във фотоапаратите и в сърцата си. Гледката към червените покриви на Лисабон, създаващото усещане за море широко устие на реката Тежу и хълмовете наоколо е незабравима. Купуваме си от една художничка реплика на зловещ гаргойл, украсяващ края на водосточните тръби на замъка. Минаваме покрай пауните, които живеят в градината и са се скупчили за вечерята си, заедно с няколко котки.
После се спускаме надолу, по тесните улички към катедралата Се, където трамваят сякаш всеки момент ще влети вътре, през тясната порта.
После се отправяме отново към квартала Шиаду и снимките на бронзовия поет Песоа се получават на фокус. Васил се сдобива с чифт чудесни португалски обувки минути преди затварянето на магазина. Пред пекарната на ул. Гарет опашката за топли-топли яйчени сладкиши „Pasteis de nata” е огромна, но миризмата е така заразителна, че се подреждаме без да мислим.
На другия ден поемаме с колата към Манастира на йеронимите в Белем (Mosteiro dos Jerónimos), разположен сравнително далеч от центъра. Влизаме в църквата минути преди началото на службата и успяваме да снимаме гробниците на Вашку да Гама и Луиш де Камоиш. Както и внушителните колони, напомнящи стъбла на палми. Стилът мануелино, в който е построен манастирът, представлява изумителна смес от готическа, ренесансова и класическа архитектура, и изобилства от морски елементи, които напомнят за мореплавателите, откритията и богатството на тогавашна Португалия.
Продължаваме към кулата Белем. Паркираме точно на брега – между кулата и Паметника на откривателите. Педро пак е тук – да даде безценни съвети за паркирането и да получи в замяна малък бакшиш. Прекрасната кула, символ на Лисабон, която преди земетресението от 1755 г. е била разположена на остров сред течението на Тежу, сега е свързана със сушата и се радва на огромен туристически интерес. Построена през 16 в., тя трябвало да пази Лисабон от пиратите и представлява истински архитектурен шедьовър, съчетаващ наблюдателници, бойници и украсени лоджии. Паметникът на откривателите е посветен на ерата на великите португалски открития и също е любим за снимане обект. Монументът наподобява нос на кораб, върху който са застанали великите от това време мореплаватели, предвождани от Дон Енрике.
Пътуването продължава към Синтра. Сменяме няколко магистрали, плащаме безбожните такси за тях и след половин час сме в Синтра.
Съчетанието на мек климат и великолепна природа е превърнало това място в истински земен рай. В миналото Синтра е бил достъпен само за португалските крале и аристокрацията. Бил е и любимо място на английските романтици. Байрон възпява този „Глориус едем” в поемата си Чайлд Харолд. Тук португалците пренесли от Индия портокалите. Там те се наричат „чинтра”, от където идва и името на града.
Паркираме в центъра на стария град, до Националния дворец „с двата кухненски комина”, както пише пътеводителят. Разхождаме се из тесните живописни улички, осеяни със сувенирни магазинчета и кафенета.
Имението Кинта Регалейра (Quinta da Regaleira) е само на 10 мин пеша от тук. Дворецът и великолепната градина са романтична приумица на ексцентричния милионер Антонио Монтейро, който спечелил състоянието си в Бразилия. Градината е с неповторима атмосфера, създадена от буйна тропическа растителност, фонтани, езера, кули, пещери и статуи. Изобилства от тамплиерски и масонски символи. Подземни проходи свързват отделни площадки, минават под водопад или пък извеждат право към „Кладенеца на посвещението”, който сякаш слиза в недрата на земята. Аналогията с кръговете на ада явно е съзнателно търсена. По витите стъпала надолу шурти вода, стените са обрасли в мъх, а на дъното се стъпва върху звезда с 8 лъча. Самият дворец е семпъл, но елегантно аранжиран с френски прозорци, огромна мраморна камина, музикален салон и параклис. Тръгваме си, очаровани от мястото, в което фантазията е задминала всичко.
После посядаме за обяд в един от многото ресторанти в центъра на Синтра. Бифтеците са великолепни, поднесени със зелени маслини с чесън и студено бяло вино.
Връщането се оказва сложно, заради затворената Авенида Либердаде във връзка с тържествата днес следобед. Вечерта логично завършва в Chiado на оживената Rua da Garrett, в кафето Бразилейра, редом с бронзовия поет Песоа, замислен над преходността на житейските ценности. Правим и опит за нощни снимки на прословутото трамвайче №28, които все излизат размазани.
На следващия ден започва сагата по отпътуването. Багажът е стегнат, куфарите са затворени, макар и трудно. По телевизията показват летищата в Лисабон и Порто, но не успяваме да схванем по какъв повод. Все пак, обявеният втори ден от стачката е утре. Показват и съобщение за двудневна стачка на пилотите от Луфтханза. Папагали!
На летището връщаме колата и разбираме, че полетът ни е канселиран. Изпращат ни на гишето на Луфтханза, където вече се вие опашка от над 200 души. Изглежда безнадеждно. Проточват се към 4 часа чакане на опашката – правостоящи и с куфарите до нас. Към 3 следобед разбираме, че възможностите са само две – полет в 18.30 до Цюрих и нощувка там, или нощувка в Лисабон и полет през Истанбул, който пристига в София утре вечер. Избираме неохотно първия вариант и чекираме багажа до Цюрих – поне да имаме с какво да си измием зъбите.
Кацайки в Цюрих в 22.30, установяваме, че бюрото на Луфтханза вече е затворено и трябва сами да се погрижим за хотел. Отгоре на всичко, поради стачка на наземния персонал на летището в Лисабон, багажът ни не е натоварен на самолета и е останал там. И така – без багаж, без хотел, ситуацията е направо абсурдна. Подлежи на аналогия единствено със случката на летището в Игуасу. На летището не работи нищо – офиси, гишета, магазини, информация. Рапорт за липсващия багаж можем да пуснем чак от София. Следваме унило стрелките към хотел Radisson Blu. Уви, места няма и ни насочват към близкия Park Inn от същата верига. Отвън вече чака швейцарски обирджия с такси, който за 8 минути возене ни взима 32 франка. Дават ни стая за 165 франка, но без закуска – цена като за бедняци. Но пък можело сутринта да пием кафе за 5 франка във фоайето. Или пък вода – пак за толкова. Ние сме си купили уиски и се качваме в стаята да удавим мъката и да споменем за пореден път майката на Луфтханза. Като за тази цена, стаята е доволно неуютна – с отделна тоалетна и душ-кабина досами леглата. На другата сутрин сме с измити зъби /поне получихме по един тоалетен комплект!/, но пък безплатното хотелско микробусче до летището е на косъм да не ни качи, защото не сме го заявили от предишната вечер. Явно съм гледала много лошо, защото все пак се намират две места и потегляме. Уж имаме предостатъчно време – и за кафе, и за цигара, но се оказва, че летището е огромно – безкрайни коридори, ескалатори, влакче до гейта и пристигаме на изхода изплезили езици и в последния момент. Е, все пак ще летим до София.
Какво прекарване само! Но знаем, че пак ще се върнем в Португалия. Със или без Луфтханза.
Защото всяка минута си струва. И всеки лъч ноемврийско слънце, и всяка капка дъжд на плажовете в Алгарве. И измамният рай в градините на имението Кинта Регалейра, изникнал като след пиянство с портвайн.
И загледана далеч, далеч, над червените покриви на Лисабон, под меланхоличните извивки на фаду, ще се взирам още дълго към безбрежното синьо азулежу на океана, за да зърна една каравела, понесла мечтата ми към откривателство на „нови светове за света”.