Кристина Захариева
Хакуна матата в Танзания
Далече, далече, под палещото слънце на екватора, Индийският океан гали меките пясъчни хълбоци на една африканска лъвица – Танзания. Излегната на източния бряг, някъде „под носа” на извърнатия в профил „череп” на Африка.
Обединените през 1964 г. новоосвободени колонии Танганика и Занзибар дават първите си срички за името на Обединена република Танзания, но островният архипелаг Занзибар запазва частична автономност със свой президент и правителство. Пъстра и разнородна държава, с дълга плажна ивица, събрала едни от най-известните национални паркове и резервати в Африка. Населението е към 58 милиона души - стотици етноси и племена, живеещи без размирици, говорещи своите си езици, изповядващи католицизъм, ислям и различни езически вярвания. Официалните езици са суахили и английски. Столицата Додома преди повече от 20 години е заменила старата – Дар ес Салам, с идеята да допринесе за по-равномерното разпределение на урбанизацията на населението.
Приласкани от примамливото предложение на Профитравъл за неповторимо сафари, от изгледите за топло и относително сухо време, както и от привидното отсъствие на корона вирус, потегляме и ние натам, заедно с тълпите бели пътешественици, зажаднели за приключения и екзотични плажове.
Полетът на катарските авиолинии е дълъг и доста накъсан: София – Доха (с кацане и престой в Букурещ) – Килиманджаро (с кацане и престой в Дар ес Салам), тъй че пристигаме след около 16 часа път. На малкото летище Килиманджаро, близо до Аруша, се попълват формуляри за здравословно състояние, професия, цел и адрес на престоя и прочее важни детайли, които отнемат повече от час. Хубавото е, че багажът също е тук, а отвън вече ни чакат двата джипа Тойота на нашите домакини от Simba Safaris. Хамади и Джон се смеят широко, приветстват ни с Jambo (Здравей) и Karibu (Добре дошъл) и потегляме.
Градът Аруша би трябвало да е голям – с около 400 000 жители и четвърти по големина. Развивал се бързо, понеже е нещо като „туристическа столица” на страната, явявайки се изходен пункт за изкачване на Килиманджаро, както и за природните паркове Маняра, Нгоронгоро и Серенгети. В далечината се извисява силуетът на планината Килиманджаро – всъщност тройка изгаснали вулкани, най-високият от които (Ухуру) се издига на 5895 м. Пътуваме по един от централните пътища на Танзания, свързващ Аруша със Серенгети, по изумително гладък асфалт, макар и само в две платна. Движението е ляво. Разминаваме се основно с джипове и с очуканите автобуси „дала-дала”, натъпкани догоре с дружелюбни местни жители с остригани почти до голо глави, ярки дрехи и искрящи зъби, пренасящи всевъзможни багажи, като торби, кофи, легени с банани, шарени бохчи. И много мотори, с които местната младеж се носи между селата. Край пътя се нижат едноетажни бараки с ламаринени покриви, с парчета плат, висящи пред вратите. В прахоляка пред къщите се валят весели и усмихнати дечица, гордо изправени жени носят тържествено на главите си легени и кофи с плодове, цели бали със сено и даже дърва. Животът си тече навън, край пътя, пред къщите. Бавно, спокойно, „pole-pole”, както често казват местните. Повечето от тях са поседнали пред прага, сред купища боклук и лениво бъбрят и съзерцават движението. Младежите на групи са полегнали върху прашните си мотори. Някъде ронят царевица, други мият с маркуч планини от моркови, простират мърляво пране или готвят направо на земята. Повечето „магазини” са също под открито небе – „масайски сандали”, изработени от автомобилни гуми, купища пластмасови кофи и легени, маратонки, даже мебели, под формата на дървени кревати с масивни табли и дунапренови дюшеци. Тук-там има павилиони с напитки и сладки неща. Че и „copy center” за офис услуги... Шумно, необичайно, колоритно. Местните жители тук не са точно масаи. Истинските, „пасторални” масаи в Танзания били към 400 000 и населяват отделни изолирани селища, без ток и вода, а в града идвали само за кратко. Често и мигрирали в търсене на пасища и прехрана.
Земеделието е примитивно, изцяло ръчно, дребно и разпокъсано. На малки парчета земя се отглеждат царевица, ориз, сизал, кафе, банани. Всяко семейство има свое стопанство, в което се отглежда продукция за задоволяване само на собствените нужди и известна част за продан. Това им било достатъчно. Земята е обща и не се продава, а само се предава по наследство.
Първата спирка по пътя е луксозен и приветлив хотелски комплекс, в който отсядат самолетните екипажи. Нашата стюардеса вече е тук, преоблечена в лека шарена роба и ни се усмихва любезно. Тук се освежаваме в просторната тоалетна и се снимаме на свежата зелена трева отпред. Двамата ни шофьори получават мартеници от България и се смеят широко, а нашият колоритен гид Наско ги поздравява на суахили.
Продължаваме да се подрусваме по пътя, край който се нижат неспирно хора и схлупени къщи, пасат гърбави масайски крави и махат деца. В ранния следобед се настаняваме в лоджа край езерото Маняра. Lake Manyara Serena Safari Lodge е изграден от отделни къщички със сламени покриви, по подобие на масайските селища. От басейна се разкрива чудесен изглед към езерото долу. То е възкафяво на цвят, с проблясващи тук-там бели птичи ята, повечето – фламинго.
Кратката следобедна разходка е по въжени мостове между короните на дърветата, в гъстата гора недалеч от езерото. Посрещат ни група фотогенични павиани (всъщност тук са бабуини), които крещят възбудено, скачат из дърветата и ронят над главите ни обелки от плодчета и шишарки. Клатушкаме се предпазливо по дървените мостчета, държим се здраво за предпазните въжета и стриктно спазваме правилата да не ги натоварваме с повече от четирима души наведнъж. Гигантски баобаби с възлести и разчленени стволове служат за опора на дървените платформи, на които поспираме да успокоим люлеещите се глави и крака. Показват ни също махагонови дървета и тамаринд. Земята долу почти не се вижда, скрита сред плътно преплетени клони и жилави лиани.
После подхождаме надолу, към езерото, но водата е придошла и джиповете не успяват да стигнат твърде близо. Езерото с едноименния парк е разположено на около 1000 м надморска височина и големината му варира непрекъснато според сезона. По време на дъждовния сезон (март - април) в него се спускат десетки потоци и водопади и правят преминаването практически невъзможно. Тук е домът на много видове маймуни, антилопи, зебри, лъвове, повече от 400 вида птици. Ние срещаме само група лешояди край пътя, които „дообработват” един умрял жираф, а смрадта е непоносима. Няколко импали вдигат любопитно глави, оставяйки за малко пашата си.
След вечеря охраната на лоджа ни съпровожда до къщичките с мощни фенери, за да ни пази от зверове. Сред падналия мрак наоколо се носят причудливи птичи гласове, цвъртене и писукане. Паркът е грижливо поддържан, с екзотични дървета и храсти, с малко езерце с водни лилии, сгушено сред гигантски бананови листа. Тук-там проблясва светлинката на фенер, а в храстите прошумолява тайнствен обитател.
Следващият ден е денят на нашето пораснало момче. 60-годишният юбиляр се събужда с усмивка сред подаръци и мили пожелания. И малко сълзи има, де. Но сигурно е от влагата тук.
Пътешествието продължава към Нгоронгоро. По пътя спираме край голям център за сувенири – една част са изложени под навес направо навън. Изпълващо очите многообразие от примитивни фигурки, маски и статуи от абаносово дърво, бижута, кошнички и подложки от фини пъстри мъниста, чанти и портмонета, рисунки върху изсушени бананови листа. Край всеки посетител се върти смугла продавачка, с която се дискутират цени и отстъпки. Нашият пазарлък приключва успешно и сякаш и двете страни са доволни.
Някога част от националния парк Серенгети, през 1959 г. Нгоронгоро е отделен и обособен като резерват, като е обявен за световно наследство на ЮНЕСКО. Представлява дъно на угаснал кратер на вулкан (калдера), пропаднал навътре преди повече от 2,5 милиона години. Ръбът на кратера е неравен, извит като полумесец и достига височина от 2300 м. Дъното на този гигантски амфитеатър се спуска на 600 м стръмно надолу. Площта му е около 260 кв. км., приблизително 20 на 16 км и в средата проблясват като елмаз водите на езерото Магади. Сравняват Нгоронгоро с огромен природен Ноев ковчег, обитаван от над 30 000 броя диви животни, принадлежащи към повече от 50 различни вида едри бозайници, и над 200 вида птици, буквално изолирани от външния свят чрез стените на кратера. Сред тази умалена африканска колекция е и „голямата петорка” – лъв, носорог, леопард, слон и бивол. Безотточното езеро Магади, образувано на дъното на кратера, е плитко, около 3 м дълбоко и със силно алкални води заради големите изпарения. Освен него, долу има още две по-малки езера. Около езерата се струпват големи стада тревопасни животни и различни птици. Лъвове, хиени и чакали причакват плячката си наблизо. Доброто състояние на тази защитена област се дължи до голяма степен на усилията на големия приятел на Серенгети Бернхард Гжимек и сина му Михаел, който загива трагично по време на снимките на филма „Серенгети не трябва да загине“, вследствие на сблъсък на самолета му с лешояд.
Най-напред се изкачваме до ръба на кратера и правим вълнуващи снимки от една спираща дъха висока площадка горе. После пътуваме точно по ръба, който се издига и спуска на места. Постепенно започваме да се спускаме надолу, по стръмен криволичещ път, откриващ чудни гледки към дъното.
По пътя срещаме първите наистина натурални масаи, които се смеят дружелюбно и ни махат с ръце. Край джипа изскачат дечица, които изпълняват техните си смешни подскоци и викат „money, money”. Не било редно да се спира и да бъдат възнаграждавани за това, защото така туристите ги поощрявали да бягат от училище и да печелят лесни пари. Масаите нямат право да обитават дъното на кратера, техните селища са разположени близо до ръба, по стените от външната страна. Там те пасат добитъка си и събират дърва. Масайските селища са с кръгла форма, заобиколени с нисък плет. Колибите им са обли, ниски, съградени от изкусно преплетени клонки, измазани с тор. Добитъкът има водеща роля в техния бит, в културата, религията и в социалния живот. Основната прехрана е мляко, нерядко смесено с кръв, а в днешни времена – все повече и месо. Основната социална структура е свързана с трите възрастови степени при мъжете – юноши, войни и старейшини, като старейшините са водещи фигури с неограничена власт и авторитет. Многоженството е официално. Жените са тези, които се грижат за дома и децата, доят добитъка, приготвят храна. Те събират дърва, градят колиби, нижат бижута от мъниста и изрязват фигурки от дърво, грижат се за възрастните и болните. Всяка от жените обитава с децата си отделна колиба, където мъжът бива посрещан. Мъжете са по цял ден със стадата и понякога изминават огромни разстояния, за да намерят подходящи за паша места. Високи, жилави и стройни, често с нещо като днешния „флеш” на ушите, с почти голи глави, масаите са облечени цветно, с много бижута и с преметнато през рамо и завързано на възел „масайско одеяло”, чиито цветове и десен са различни за различните общности. Макар и обгрижвани чрез много социални програми, настанявани в резервати, подлагани на двугодишно училищно обучение и вече търгуващи успешно с туристите, масаите и днес отказват да влязат в крак със съвременния свят и да подчинят живота си на обществото. Те вярват в бога на дъжда и можели по шест различни начина да познаят кога ще вали.
Малко след това попадаме на три достолепни африкански слона, които шумно и невъзмутимо хрупат клонки и кора от една акация.
Неусетно слизаме в самото дъно на кратера, където ни посрещат стада от зебри, махащи енергично с опашки и застанали една срещу друга – за по-добра видимост и за оптимална отбрана от мухите. Райетата на малките са все още кафяви и с възрастта потъмняват до черно. В тази част на Африка зебрите са от вида Бърчелови или равнинни. При тях между черните райета се забелязва нещо като сянка, долната част на краката е бяла, а формата на тялото прилича много на кон. Наблизо са и африканските биволи с огромните си извити като венец рога. Запомнящо се грозни, агресивни и доста опасни за хората. Десетки антилопи пасат наблизо, тичат наоколо и пресичат пътя пред нас. Разпознаваме антилопи гну, Кана, газели на Томсън и Грант, импали. Зебрите били добри приятели с антилопите гну, разказва увлекателно Наско, и често им помагали при намирането на вода и пасища.
.jpg)
Срещаме и елегантен кралски жерав, който гордо крачи сред тревите. Десетки фламинго отпочиват на един крак. Цветът на перата им варира от бял до червеникав. Най-младите индивиди са с мръсно сив цвят, който след това преминава в бял, а на по-късен етап става розов. Цветът на фламингото се определя от количеството каротиноид в храната. Това са органични пигменти, съдържащи се в малките рибки и скаридите, в растенията и някои други фотосинтезиращи организми като водорасли, гъби и бактерии. Погълнати с храната, пигментите се отделят от жлези в основата на опашката. Птиците търкат човките си в тези подопашни жлези, а после размазват цветните пигменти по шията, гърба и крилете си. Обитавайки често по-студени води, фламингото застава на един крак и прибира другия, като така съхранява за по-дълго време топлината на тялото.
Из тревите наоколо бродят чакали. Не откриваме мърша наблизо, но се оказва, че те доста успешно ловуват и сами, живеещи на двойки. Ревниво бранят територията си, като свирепо прогонват натрапниците и маркират границите с урина и фекалии.
Взираме се напрегнато в далечината да видим черния носорог, чиято популация тук боледувала от тения и била доста рядка. Навярно немалък принос в изчезването на вида има и високата изкупна цена на роговете им, които се ползват като мощно средство, стимулиращо потентността. Интересно е, че роговете им, представляващи плътно пресовани косми, са сраснали единствено с кожата, а не с костите. Белите носорози, кръстени така поради грешно преведената на английски африканска дума за „широк”, са доста по-едри, но не така агресивни.
В заблатените води наблизо африканските биволи се разхождат с по едно бяло пиле между плещите, което си заплаща таксиметровите услуги с пощене и чесане по гърба.
В една кална локва се е излегнала измъчена от преяждане петниста хиена. Това значително облекчавало храносмилането й. Грозното животно, символ на дявола, е прословуто със специфичната си неприятна миризма, както и със звуците, които издава, наподобяващи човешки смях. Хиените раздробяват не само месото и костите на мъртвите животни, но също така поглъщат козината, рогата и копитата им. Затова в африканската савана няма скелети на мъртви животни. Хиените са изключително мразени и поради това, че те не убиват жертвата си, а се хранят с нея, докато е все още жива. Женските имат и допълнителни мъжки полови органи, които не се използват, но произвеждат тестостерон. Сигурно затова не е чудно, че живеят по законите на матриархата. Глутницата винаги се предвожда от най-опитната женска хиена. Мъжките имат по-нисък статут.
Спираме за пикник край едно езеро, в което се подават загадъчно само ушичките на група хипопотами. Крадливи яркосини и жълти птичета, както и соколи се спускат стремително надолу и ловко отмъкват нечия мръвка или хлебче.
Първа среща и с лъвовете, които са почти незабележими сред високите жълтокафяви треви. Снимаме настървено.
Кратерът, освен на Ноев ковчег, прилича на гигантска лабораторна стъкленица, в която тайнствен великан държи събрани всякакви животни и птици, подобно на малки буболечки, разклаща от време на време и наблюдава битието им. Липсват само жирафи, които не успявали да се спуснат по стръмните стени, заради по-особеното разпределение на центъра на тежестта им. Тази единствена по рода си дива зоологическа градина с основание е наричана „Осмото чудо на света”. Привидно животът тече в хармония и разбирателство, храна и вода има за всички. Но с падането на нощта нещата се променят. Зловещо притаил се хищник дебне малката зебра, изостанала от стадото, наблизо хиена чака търпеливо своя пай, а отгоре вече кръжат лешоядите... Неумолимата борба за оцеляване.
Седим, притихнали от възторг на терасата на лоджа Ngorongoro Serena Safari Lodge и реем поглед в притъмняващото животинско тайнство долу. Последните слънчеви лъчи размиват контурите на ръба на кратера и потъват зад дърветата. Като капки роса в далечината блещукат голямото и двете по-малки езера на дъното, из въздуха се носят приглушени животински и птичи звуци, жужат десетки насекоми. Там някъде долу, животът бълбука ли, бълбука... По своите вечни закони.
Вечерята е като за специален рожден ден – групата е събрана на празнично украсена маса, рожденикът черпи с уиски, вдига тост, чете се стихотворение. Валят пожелания, а телефонът не спира да звъни. Персоналът пристига, строен в тържествена колона, с торта със свещички „60” и пее „Хакуна матата”. Какъв незабравим празник само!
В още прохладното ранно утро на следващия ден, потегляме за Серенгети. Чакат ни цели 160 км път, изцяло по черни пътища. Джипът се носи с близо 100 км/ч, като се люшка и подскача, оставяйки след себе си облаци гъст прахоляк. Пътуваме през саваната, в която единствените растения, освен тревата, са акациите – ниски и бодливи, и високи, дървовидни. Те са идеалната храна за жирафите. Край пътя ни посрещат няколко от тях, които сладко хрупат от високите акациеви клонки и малко тромаво и несръчно пристъпват на дългите си тънки крака. Чудно животно е това! Отдалеч наподобява причудлив древен динозавър, на който мястото му е в друг свят. Особено впечатляваща е гледката на жираф, пиещ вода, който е разтворил и подвил предните си крака и така прилича на голяма сонда за нефт. Дългата над 2 метра шия е само със седем прешлена (колкото човешката) и се протяга до най-високите и крехки клонки на акациите. Езикът, който е цели 45 см, сръчно ги прибира в устата и така животното поглъща дневно около 66 кг листна маса. Сърцето и кръвоносната система функционират по изумителен начин, изпомпвайки 60 л кръв на минута – чак до върха на намиращата се на 5 метра височина глава.
Постепенно дърветата изчезват, отстъпвайки място на сухи жълтеникави треви, простиращи се чак до хоризонта. Тропическата степ. Безкрайна равнина, в която само някъде в далечината на изток се мержелее силуетът на невисоки планински възвишения.
Спираме при Олдувай – паметникът с два гигантски човешки черепа, отбелязващ мястото с находки от най-ранните праисторически хора, наречено „Люлката на човешката цивилизация”. Каньонът Олдувай е една от най-важните археологически области в света, в която са открити останки от три основни вида хуманоиди – австралопитек, хомо еректус и хомо хабилис. Находките са на около 2 милиона години и включват отпечатъци в пластове от вулканична пепел, фосили, артефакти и древни оръдия на труда.
Стигаме до входа на резервата Серенгети. Той представлява нещо като врата на пътя, с арка под формата на червен покрив и надпис, който сякаш вече съм виждала в сънищата си – Serengeti National Park. Siringet – както е името му на масайски, значещо „безкрайна шир”. Вторият по големина и най-старият национален парк в Африка заема площ от близо 16 000 кв.км. На север той достига границата с Кения, където преминава в резервата Масай Мара. Тази уникална екосистема притежава най-високата концентрация на свободно живеещи тревопасни животни, а видовото разнообразие на животинския свят няма аналог никъде по света. Обитатели на Серенгети са приблизително 3 милиона едри тревопасни животни, сред които две трети са гну, зебри и газели на Томсън. Голямата атракция са „котките” - около 3000 лъва, към 300 гепарда и 400 - 700 леопарда. Освен това – различни други видове газели и антилопи, импала, биволи, брадавичесто прасе, хиени, чакали, жирафи, крокодили, щрауси, слонове, хипопотами, павиани. И застрашената от изтребване популация на черния носорог. Без да изреждаме по-дребните животни, както и над 500 вида птици.
Скоро след входа попадаме на два гепарда, които стръвно глозгат почти изядена вече антилопа и даже чуваме хрущенето на ребрата между челюстите им. След това се излягат заситени и сънливи в близките треви. Гепардите са най-бързите сухоземни бозайници на земята. Преследвайки жертвата си, те могат да развият до 120 км/ч. Грациозни, с малка глава, те сякаш постоянно плачат – от вътрешния ъгъл на очите им се спуска дълга черна ивица, подобно на сълза. Гордо и силно животно, което никога не яде мърша и никога не лови жертвите си от засада.
Застанали на почтително разстояние, лешоядите търпеливо чакат реда си. После виждаме още два гепарда - върху голяма купчина пръст край пътя.
Фотогеничен африкански слон си хапва клонки от едно акациево дръвче и тъмната му фигура на фона на яркосиньото небе прилича на статуя, изрязана от абанос. Африканският саванен слон е най-големият от всички видове слонове. Ушите му са значително по-големи от тези, на индийския, и по форма приличат на континента Африка. Нравът му е непостоянен и понякога агресивен. Друга интересна отлика е, че бивни имат както мъжките, така и женските екземпляри. Бивните на слоновете растат през целия им живот, но не повече от 5 см годишно.
Първата спирка е при Naabi Hill Gate – това е чекпойнтът за влизане. Тук се купуват билети и се прави регистрация на всички превозни средства. Има информационен център, магазин и тоалетна. Красива агама, оцветена в синьо и розово, с почти металически оттенъци, се припича на един камък. Тук се подкрепяме с бира и се зареждаме с вино за вечерта.
Продължаваме все по-навътре, в резервата. Тревата е малко по-зелена и бързо откриваме една лъвица, полегнала сред нея и дебнеща няколко зебри от отсрещната страна на пътя. Малко по-нататък, под един храст, точно на пътя, друга лъвица дояжда малка зебра. Гърдите и муцуната ѝ са целите в кръв, гледката е зловеща.
После ставаме свидетели на голямата миграция на стадата на тревопасните – антилопи гну и Томсън, зебри, Топи. Животните крачат след водача си в стегнат керван, плътно обградили малките, които се препъват на току-що укрепналите си крака, а пътят им води някъде на северозапад. Всяка година, преди началото на дългия дъждовен сезон през април – май, стотици хиляди животни се отправят в търсене на по-зелена и свежа трева към просторните пасища на кенийския резерват „Масай Мара“, където те пристигат през юли и август. Това е най-голямата миграция на диви животни в света, наричана също „Великото преселение”. В този естествен спектакъл участват около 2 милиона тревопасни, над половината – гну. Когато в средата на октомври те опустошат пасищата там, започва и пътят обратно към Танзания. Общият годишен пробег достига 1000 километра и се повтаря всяка година, почти еднакъв в своята цикличност. По време на това впечатляващо представление на дивата природа десетки хиляди загиват, стъпкани от останалите, повлечени от водите на реките или ставайки жертва на крокодили, лъвове и други хищници, за които това е най-доброто време за ловуване. Най-често такава е съдбата на слабите, болните и беззащитните животни. Нерядко жертва стават и новородените. Малките се раждат в периода януари – март и се изправят на крака 10-15 минути след раждането си.
Тук-там, като малки каменни острови стърчат групи от заоблени сиви гранитни скали – Kopjes. Те представляват древни каменни отломки, затрупани под повърхността на почвата от вулканична пепел и пръст. С течение на времето вятърът и дъждът са ги извадили на повърхността, а температурните амплитуди и въздушните течения са ги шлифовали до чудновати форми. В процепите, както и помежду им, растат трева, ниски храсти и дори дървета. Тези странни каменни купчини са идеално убежище за малките животни и влечугите, а по върховете им често се излягат лъвове и други хищници, които от там наблюдават околността. Kopjes е африканската дума за „малки глави”. По-интересните от тях си имат специални имена като Simba, Moru и др. Върху някои са открити скални рисунки на масаи отпреди 100 години.
.jpg)
Настаняваме се в Serengeti Serena Safari Lodge – отново в кръгли двуетажни каменни къщички със сламени покриви. Следва обяд и кратък релакс край открития басейн с чудна гледка към равнините Серенгети. Постепенно става облачно и мухите се настървяват. Те ни подгонват и се настаняват с нас в джипа, с който потегляме по-късно и където отбранителните ни действия са силно ограничени, а и път за бягство няма. Не е шега работа, истински цеце са си това. Ухапаното място боли и бързо става на голяма плюска. Хапят и през маратонките. Това не било никакъв проблем за тях, защото пробиват с лекота кожата на антилопата, бивола и слона. Единственият бозайник, на когото не посягали, е зебрата. Според учените причината е необичайният цвят на животното и черните му райета. Танзанийците поставят на местата, където цеце-тата се срещат особено често, големи парчета плат, подобни на знаме, с широки райета в яркосиньо и черно. Забелязахме, че в градината около хотела се веят няколко такива. Остава ни само плахата надежда, че правителството взимало решителни мерки срещу сънната болест, като унищожавало заразените диви прасета, а мухите бивали облъчвани с радиация. Изключително ефикасно се оказа и запалването на няколко цигари в джипа, което принуди гадините незабавно да си потърсят чист въздух и други жертви навън.
Краткото следобедно сафари ни отвежда към Retima Hippo Lake – неголямо заблатено езеро, пълно с хипопотами. Пръхтят, подават за кратко глави над водата, прозяват се широко и от време на време си ръмжат заплашително. Макар и така тромави наглед, оказва се, че на сушата развиват скорост до 30 км/ч. А и били доста агресивни и опасни – измежду всички диви африкански животни тяхна жертва стават най-голям брой хора. Наблюдаваме ги дълго, застанали на безопасно разстояние на брега. Слънцето бавно се спуска между клоните на акациите, прокарвайки златна пътечка над водата.
По пътя на връщане попадаме на две лъвици – мързеливи и преяли. Едната се отправя бавно и достолепно към близката вада, където дълго и невъзмутимо пие вода. Различни животни минават край пътя и го пресичат без никакво притеснение от джиповете. Наско твърди, че за тях сме просто подвижни храстчета.
Следващият ден е посветен изцяло на резервата Серенгети. Пътуваме през дива пресечена местност, с високи почти до човешки бой жълти треви и напрегнато се взираме за леопарди из короните на по-големите акации. Идеални за леопарда били тези, с височина над 4 – 5 метра (заради мухите цеце), с разклонена и почти хоризонтална корона и по-изолирани от останалите. Бродим с джиповете повече от два часа, но безрезултатно. Пътуваме с плътно затворени прозорци, а мухите зловещо кръжат отвън. Попадаме тук-там на антилопи Топи, после на блато с крокодил, два доста едри бивола и няколко зебрички. В далечината крачат бавно и тържествено три жирафа. Ето го и „колбасовото дърво” – Kigelia africana. Едрите му плодове висят надолу досущ като наденици.
Спираме край малко мръсно езерце с хипопотами, които грухтят вътре, прозяват се и се хапят един друг. Самотен дебеланко се е отделил от стадото в едно съседно блато и бавно излиза на сушата. Стои тъжно и нерешително горе на брега и се опитва да влезе при останалите, но те не го допускат и злобно му се зъбят от водата. Нашият герой дълго се колебае дали все пак да скочи от брега и прави неуверени стъпки напред и назад. Снимаме, окуражаваме го и се смеем. По гърба му са накацали десетина птици и го пощипват с човки. Това сякаш му дава кураж и най-накрая се решава. Цамбурва шумно, сред хиляди пръски зеленикава вода и облак разлетели се птици наоколо.
Керван от десетки антилопи гну се точи в стройна колона след водача си, запътен навярно към някое място с вода. Горещо е и животните се затичват нетърпеливо. Опитваме да ги проследим с двата джипа, а те спират да пасат.
После се задава парадът на слоновете. Цяло стадо, предимно слоници и малки слончета са тръгнали на водопой през обедните жеги. Крачат тържествено един след друг, с малките слончета помежду им. Ако някое се забави, водачът спира, обръща се и свива предупредително уши. Размахва хобот, готов да отблъсне всяка опасност. На двата най-големи слона бивните са доста износени или направо счупени – като белег на стари стълкновения с по-едри дървета или съперници.
И най-накрая, буквално върху последната самотна акация, орловото око на нашия шофьор открива излегналия се върху един клон леопард. Виждаме ясно висящите надолу опашка и крака. Красивата едра котка е хитра и предпазлива повече от всяко друго животно. Черните му петна са под форма на розетка и са специфично разположени при всеки отделен индивид. По-едър от гепарда, леопардът се движи обикновено сам, настига жертвите си с огромен скок и захапва зад врата. Остатъците от храната си най-често крие на високо, в клоните на някое дърво. Двамата ни шофьори са в постоянна радиовръзка, гледат с бинокли и взаимно се осведомяват за дивото присъствие наоколо. Джиповете заемат позиции по-близо до дървото с излегналия се леопард и снимаме дълго.
Малко по-нататък, върху едно „колбасово дърво” е забелязан лъв, по-точно – лъвица, излегната лениво върху гол хоризонтален клон. Четирите лапи са провесени надолу, обкрачили клона, а главата е положена блажено върху него. Почти като плюшена играчка, преметната небрежно на облегалката на някой стол... Интересно, че всички лъвове, които видяхме досега, бяха поединично или на двойки. Чели сме много, как лъвовете имат силен социален живот и живеят на групи – прайдове, състоящи се от женски с малки и малък брой възрастни мъжки. Лъвиците били роднини помежду си – майки, дъщери, сестри и братовчедки. Въпреки че по здрач и през нощта ловуват главно те, правото да хапнат първи имат мъжките, а самата лъвица търпеливо чака мъжкия да се нахрани и да остави остатъците от „царската трапеза“ за нея и малките. Мъжките рядко ловуват, освен ако нямат женска и са много, много гладни. Взаимоотношенията в прайда ни препращат към впечатляващата история на „Цар лъв”, където ако водачът умре, новият водач избива всички новородени малки, за да се отглежда само неговото потомство. А малките мъжки лъвчета се изгонват, за да не конкурират водача. Силно застрашени от изчезване, техният брой в момента се изчислява на около 50 000, а в изобилие се наблюдават само в Серенгети и в Масай Мара, Кения.
Обядът е при Серенгети Медиа Център. На кръгли маси, засенчени от големи чадъри, отваряме кутиите с храна, а бирата е марка Safari. Из тревата наоколо притичват мангусти. Крадливи маймунки от породата зелена морска котка ловко прибират каквото докопат, отварят кутии и пликчета и крадат даже през прозорците на спрелите наблизо джипове. Не вярвам да пушат, но Васил се прости със запалката си. Всъщност храненето на животни и птици в резервата е строго забранено и зорко се охранява, за да не изгубят инстинктите си.
По пътя на връщане срещаме птица-секретар, едно марабу и малко брадавичесто прасе. Дивото брадавичесто прасе е безкрайно симпатично със своя пословично ленив и социален нрав, а кучешките зъби и брадавиците около зурлата му го правят да изглежда усмихнато. Отбягван от другите животни заради неприятните си „газове”, Пумба безгрижно препуска през живота, припявайки „Хакуна матата”, заедно със суриката Тимон.
Остатъкът от следобеда е лежерен – край басейна в градината на лоджа, с прекрасни снимки на залязващото над равнината червено африканско слънце. Постепенно се спуска нощта и охраната ни придружава към къщичките с мощните си фенери. Законът забранява ограждането на лоджите с какъвто и да било тип заграждения и пасящите наоколо малки животни – антилопа дик-дик и зайчета, нерядко привличали хищници в района на къщичките. Сядаме на терасата и се взираме напрегнато в тъмната неизвестност отсреща. Долавят се най-различни приглушени звуци – скимтене, ръмжене, вой на разгонена самка. Някъде се обажда странно пиле, в тревите свирят милиони щурци. В мрака, там долу, сигурно се спотайва леопард, дебнещ неразумна антилопа, отделила се от стадото или пък разсеяна маймуна... Саваната започва своя тайнствен нощен живот, в който се преплитат зов за близост, страх и бягство, преследване и битка за оцеляване...
Е, разделяме се с континентална Танзания и нейните природни паркове и днес летим за остров Занзибар. Багажът вече е натоварен в джиповете, готови да потеглят към летището. На тръгване има малка трогателна церемония за раздяла с двамата ни водачи от Simba Safari, в която Наско произнася прочувствено благодарствено слово на суахили. Летището е някъде в централно Серенгети, на час път от лоджа. По-точно – не летище, а утъпкана земя с нещо като писта насред нищото. Там ни очаква малко като детска играчка самолетче с двайсетина места. Носачите мъкнат багажа направо през полето, а ние крачим след тях. Едва се побираме на тесните седалки, пилотите даже нямат отделна кабина, а просто си седят отпред и се усмихват приветливо. Перката се завърта. Височината, на която летим, не е голяма, така че виждаме добре резервата долу, огромните площи, почернели от контролираните санитарни пожари, облите каменни групи Kopjes и масайските селища, пръснати като мозайка из равнината. Има междинно кацане в Аруша за зареждане с гориво, по време на което ни пускат да слезем за тоалетна (в самолета няма!) и за посещение на магазинчета за сувенири.
След около час и половина кацаме на малък терминал на летището в Занзибар сити. В съседство се строи нов, голям терминал, който е почти готов. Островът е с неправилна форма и размери приблизително 80 х 40 км и се нарича Унгуджа. Населението е около 900 000 души. Той е част от занзибарския архипелаг, състоящ се още от остров Пемба и около 50 по-малки. Тук няма диви животни. Среща се обаче червеният колобус – рядък вид маймуни, застрашени от изчезване. Наско ни разказва историята на обединението с Танганика. „Разликите са толкова големи, че на практика няма прилика”.
Остров Занзибар е бил отдавна известен на арабските и персийски търговци, които оставят тук голяма част от културата, религията, езика и обичаите си. През 15 в. е „преоткрит” от Васко да Гама и става португалска колония в продължение на два века. След поражението на португалците, влиянието на арабите от Оман в източна Африка се засилва. Оманците разбират добре потенциала на острова като пристанище и средище на търговията с роби, подправки и слонова кост. Занзибар става част от султаната на Оман. Султанът мести тук и столицата Мускат, като заселва в нея богати омански фамилии и им раздава земя. Търговията с подправки процъфтява – внасят ги от Мавриций, западна Африка и Индия и ги рекултивират. Занзибар се превръща в „остров на подправките”. От вътрешността на страната са доведени множество роби, за да работят в плантациите и да пренасят слонова кост. Развиват се интензивни търговски взаимоотношения с много европейски страни, сред които Германия и Австро-Унгария. В края на 19 век Германия завладява континенталната част на днешна Танзания и крайбрежните владения на Занзибарския султанат. Впоследствие островът става британски протекторат, а на търговията с роби е сложен край. През 1963 г. се извоюва независимост от Великобритания и избухва революцията на Юлиус Ниерере, с която африканците свалят последния управляващ султан, а арабите са изтласкани от страната. Създава се народна република Занзибар, която съществува кратко и през 1964 г. Занзибар и съседна независима Танганика се обединяват в „Танзания”. Президентите на двете страни са представители на африканския социализъм и новата република поддържа добри контакти с Куба, Русия, Китай и другите социалистически страни. Държавата национализира всички земи и имоти в столицата Стоун Таун. Прокарват се колектори и водопровод, също и електропроводи. Строят се пътища и панелни жилища. Частна собственост почти няма. Земята се ползва под аренда, жилищата се отдават срещу символични наеми, държавата дотира половината от стойността на електроенергията. То и ние го пробвахме вече веднъж този начин на живот, но до нищо добро не ни доведе...
98% от населението на Занзибар са мюсюлмани. Основен поминък е селското стопанство, което формира над 50% от БВП, а 24% от него са подправките. Изкупуването им е държавен монопол, цената се контролира и прекупвачи няма. Почти като алкохола в Мексико, ха-ха.
С малък автобус се отправяме към Кендуа (Kendwa), в северозападната част на острова, където се намира нашият хотел. Минаваме през покрайнините на столицата, където са бедняшките квартали. Край пътя тече пъстра и разнообразна търговия – стари хладилници, врати, дрехи и кокосови орехи, на колички се продават пържени пилета и царевични питки. Мъжете носят жълти молитвени шапчици (kofia) и на много места са се скупчили около стар телевизор направо на улицата. Вероятно защото днес е погребението на президента Магуфули, починал неотдавна, и церемонията се излъчва по телевизията в цялата страна. Къщите са едноетажни, голяма част недовършени, бедни и западнали. Мизерията е потискаща, мръсотията – повсеместна, но местните изглеждат доволни и спокойни. Многоженството било почти задължително. Всеки мъж има по 4 жени, като за тях се плаща зестра, намаляваща по размер за всяка следваща жена, а за последната плаща държавата.
По изровен черен път, обграден от полурухнали къщи и камари боклук, достигаме до хотелския комплекс – Zanzibar Golden beach, 5-звезден рай. Влизаме в плътно заграден двор, в който картината се променя рязко. Красив цветен оазис със спретнати двуетажни къщички, яркозелена трева и екзотични храсти и дървета. Грижливи мургави ръце ни подават влажни хавлиени кърпи, с които да се освежим. В нашата стая ни очаква огромно легло под балдахин, украсено с червени цветове от хибискус. Прохладно, чисто, комфортно и много просторно. От големия френски прозорец се виждат палмите и океана. Отпускаме души и пълним очите и сърцата си. После се отправяме на кратка опознавателна разходка. Плажът е огромен, с бял пясък, мек като коприна. Морето е изумрудено синьо, топло и спокойно. Присядаме на масичка направо на плажа, а коктейлите са невероятно разхлаждащи в лепкавата следобедна горещина.
Ресторантът е под огромна сламена шатра, на открито, осветен с меката светлина на десетки фенери. Морските деликатеси са в изобилие – риба-меч, октопод – на салата, на скара и пържен, цели калмари на шишче, раци. И още агнешко, телешко и пилешко месо, приготвени по всякакви начини и то – директно, пред очите ни, изобилие от салати, десерти и плодове. Оттегляме се презаситени и посядаме на верандата пред стаята да се полюбуваме на вечерта. Все още е доста топло и задушно. Въздухът е влажен и сякаш лепне по кожата. Звездите натежават над клепачите. Прекрасно е.
Само дето ги няма вълшебните птичи гласове от тайнствения мрак на Серенгети...
Денят след пристигането е свободен за плаж, мързелуване и всякакви занимания по собствен избор. След изобилната закуска се отправяме към плажа, където Нели вече има запазен чадър с шезлонги. Услужливи служители ни донасят дюшечета и напитки. Пясъкът е съвсем като пудра захар. Морето се е отдръпнало далеч от брега и докато стигнеш, краката натежават. На брега са разхвърляни миди, парчета отчупени корали и раковини. Напред-назад кръстосват масаи, наметнати с червени кухненски покривки, готови на всякакви жертви за снимка срещу малък бакшиш. Видели сме истинските и тези започват да ни приличат на малките магаренца за снимка на Слънчев бряг. Мургави търговци предлагат всичко възможно за продан – банани, бижута, дрехи, дървени фигурки. Усвоили са руски и ни заговарят със „здравствуйте” и „хорошо”. И как не – комплексът е пълен с руснаци, които са заменили немците и италианците, съдейки по останалите тук надписи и рекламни материали. Група младежи пляскат шумно с ръце и правят „жива стена”, като се катерят един върху друг и правят акробатични номера. Миловидни дечица, наметнати с пъстри шалове, позират за снимка на Нели и тя им раздава бонбони. Не е твърде слънчево, духа прохладен вятър и това прави горещината ласкава и по-поносима.
Следващият ден започва с посещение на ферма за подправки. От рано сутринта времето е горещо и задушно. В микробуса вече се е настанил нашият тукашен гид – Абрахам. Сладкодумен, любезен и пълен с полуистински истории за Занзибар. По пътя ни разказва увлекателно за бита на местните, за новия президент, за мечтите на синовете си и за безкрайната религиозна и социална толерантност на занзибарците. От думите му струи оптимизъм и национална гордост, които приемаме с нашенски скептицизъм.
Т. нар. „ферма за подправки” принадлежи на едно семейство, което е взело земята под аренда. Начело е най-възрастният – бащата, явяващ се нещо като глава на малко кралство. Очаквахме насадени в стройни редички подправки, поддържани храсти и дървета, но тук нещата приличат по-скоро на джунгла, в която подправките са поникнали напълно случайно. Без подредба, без специални грижи за растенията, даже напоителна система не видяхме. „Фермерите” обитават няколко схлупени къщи, а по калните и прашни пътеки между тях се въргалят и играят мърляви деца с широки усмивки. С готовност позират за снимка, а Нели щедро им раздава бонбони. Абрахам твърди, че се радват повече на пи-пи (сладки неща) и най-вече шоколад, който бил много скъп, отколкото на пари. Причината е, че те не знаели как точно да използват парите и ги давали на родителите си, които ги използвали за набавяне на хранителни продукти.
Получиха се впечатляващи снимки с момиченца, позиращи почти професионално, с изразителни детски личица, с пъстри дрешки и любопитни очи...
Придружава ни също и Джони, който откъсва от всяко растение по някое листо или плод, дава ни да го помиришем и разрязва – да опитаме. Докато вървим, непрестанно плете шапки, корони и кошнички от тънки ивици палмови листа и ги украсява с червен цвят от хибискус.
Сред омайните миризми и свойства на подправките, тук се срещаме с кардамон и куркума, кориандър и джинджифил. Чудим се на червените жилки, обгръщащи индийското орехче, научаваме истината за червения, зеления, черния и белия пипер. Всъщност плодчета на едно и също растение, но – сурови, сушени на стъблото или на слънце, или пък белени.
Респект към карамфила – подправка с изключителни вкусови и лечебни качества, донесла много слава и пари на Занзибар. Интересно, че и на суахили се нарича „карамфил”. Близваме кората на хининовото дърво, а освен него има и „йодно” дърво, от което сълзи течност, напълно сходна с йода и използвана за дезинфекция на рани. Любопитно, че ванилията всъщност е паразитно увивно растение с шушулки, подобни на бобчета. После наред са дърветата. Канелата се остъргва от кората на едноименното дърво и после нараненото място зараства.
Звездовидните плодчета на физалиса тук не са особено ценени. Със съжаление виждаме, че повечето лежат по земята. Откриваме дуриан, после - неузрял грейпфрут, който няма и капка горчивина, както и маракуя, която омагьосва и с прекрасните си цветове, по-известни като пасифлора. Дървото с име „Lipstick tree” съдържа ядки, оцветяващи устните трайно в яркочервено. Изненада, и ананасът е тук, при това не на дървета, а в средата на ниски растения с остри месести листа.
Съвсем накрая на нашия тур ни показват как се брули кокосов орех – пъргав като маймуна левент се катери по високото гладко стъбло, като подлага въженце от сизал под стъпалата си. Помага си с весели подвиквания и разклаща натежалите клони, от които на земята тупват тежките като гюлета плодове. Отпиваме резервирано от лигавата течност с вкус на разтвор за контактни лещи и с доста по-голямо удоволствие хрупаме сочни парчета от ядката.
Джони подарява на всички шапки и кошнички от листа, изплетени от него, а Нели получава специално бижу, представляващо комбинация от гривна и пръстен. Накрая има дегустация на пресни плодове, както и покупка на подправки, произведени и опаковани тук, на място. А най-атрактивни са кошничките с форма на континента Африка, запълнени с пакетчета различни подправки.
После продължаваме към столицата Стоун Таун и към пристанището, от където ще потеглим към Острова на затворника (Prison island). Минаваме през фоайето на хотел Tembo (слон), кръстен по името на стария пристан за товарене на слонова кост. Собственост е на арабин, и е построен в пищен арабски стил – с мозайки, вътрешни балкони и басейн в просторния вътрешен двор. От тук с типична дървена моторна лодка „дау”, с едно платно, потегляме към „Острова на затворника”. Всъщност, тук затворници никога не е имало. Остров Changuu носи името си от времето на британците, които строят тук нещо като болница, където са били карантинирани болните от жълта треска. Сградите са оставени в някогашния си вид и до скоро са били използвани като хотел. Островът е частен, но половината от него е отворена за туристи.
Скачаме от лодката направо във водата и по няколко стъпала се изкачваме до брега. Другата атракция на острова са огромните костенурки „алдабра”, които произхождат от само една двойка, подарена на султана на Оман от британския губернатор на Сейшелските острови. Днес техният брой е около 200, като най-старата е на 196 години. Възрастта е изписана със синя боя върху корубите им и всяка година се трие и написва отново. С големи очи, набръчкани шии и странен израз, напомнящ за извънземните, те никак не се смущават от туристите, ходят бавно-бавно по пътеките, с изненадващо безразличие хрупат зелеви листа, харесват да ги почешеш по долната страна на шията и даже шумно се съвокупляват пред очите ни. Бебетата са отделени в изолирана клетка – нещо като детска градина, където ги оставят до около 20-годишна възраст. Връщаме се обратно към сушата. В хотел Tembo ни очаква обяд, състоящ се от няколко месни и рибни блюда, салати и плодове. Алкохол не се сервира.
Потегляме на обиколка из столицата Стоун Таун. „Каменният град” всъщност е историческото сърце на Занзибар сити, чието историческо и културно значение го поставя в списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО. Представлява уникална смесица от местната култура суахили и елементи от мавританската, арабската, персийската, индийската и европейската култури. Тук нашият гид Абрахам е в стихията си. Разглеждаме най-напред различните по стил балкони – индийските от резбовано дърво и арабските – изцяло каменни. Специално внимание заслужават тежките резбовани дървени врати – с метални шипове за предпазване от зли сили и от нахлуването на слонове. В средата, между двете крила има вертикална подпорна дървена колона. Колкото по-изкусно и богато е изработена една врата, толкова по-голямо било благосъстоянието на собственика на дома. Дърворезбите на рамките са с различни флорални и религиозни мотиви, указващи социалния статус, занятието и дори характера на собственика – цветя и плодове за земеделците, морски животни и вълни – за рибарите и пр. Абрахам ни разказва и за „езика” на облеклата на жените. Комбинациите на черна/цветна роба и черна/цветна кърпа за главата подсказват типа обвързаност – омъжени, вдовици, свободни и необвързани...
Минаваме през площад Kelele – в превод „шумният площад”. Тук навремето е бил пазарът на робите, които шумно са били предлагани и хвалени от гръмогласните търговци.
Спираме за кратко пред къщата на Типу Тип – един от най-богатите търговци на роби, кръстен така заради звука, който издавала пушката му. Той можел да си позволи харем с над 30 жени, заедно с децата им, освен официалната си съпруга.
Родната къща на Фреди Меркюри е с прозорци, украсени с множество снимки. За големия син на Занзибар напомня само скромна табелка над вратата, както и един малък ресторант на крайбрежната улица. В съседство има едноименен хотел, а местните я почитат единствено като туристическа атракция. Хомосексуализмът тук е табу и позор, независимо дали става въпрос за световен идол или за съседското момче.
Продължаваме разходката си заедно с Абрахам. Той ще ни отведе до красивата сграда на някогашната лечебница – Old Dispensery. Минаваме край „градините Фородани” – привечер те се превръщат в най-големия пазар за храни и се изпълват с местни хора и туристи, които се разхождат, посядат на пейките, обикалят рибния пазар и вечерят в малките ресторанти по крайбрежието. Привлекателно място, с приятна зеленина и благодатната прохлада на морския бриз. На крайбрежната улица се намира и бившият Султански дворец, днес музей, който семейството на султана Саид бин Султан е ползвало като второ жилище. Една от дъщерите му прави опит да подпомогне един от братята си в завладяването на престола, но неуспешно. Лишена от наследство, тя се влюбва и жени за германец, който скоро умира и я оставя да живее в мизерия и без да може да свикне с живота в Германия. Това е Salme, със светско име Емили Рюте, най-младата от 36-те деца на султана, която по-късно пише книгата „Мемоарите на една арабска принцеса от Занзибар” – първата автобиография на арабска жена.
„Къщата на чудесата”, принадлежала на султан Баргаш, е опакована, защото наскоро е рухнала. Това е първата сграда с електричество и асансьор на острова, с канализация, бани и тоалетни с течаща вода. В момента се реставрира.
Стигаме до красивата синьо-бяла фасада на Old Dispensery. Една от най-скъпите сгради навремето била построена от богат индийски търговец в чест на кралица Виктория и служела за малка лечебница с аптека. По-късно е възстановена от фондацията Aga Khan и днес е културен и образователен център.
Минаваме край католическата църква и един хиндуистки храм. Недалеч е англиканската катедрала. В двора ѝ се намира Монументът на робите – потискаща скулптура, представляваща няколко голи фигури в правоъгълен ров, с истински вериги на вратовете. В такива ровове робите били държани, преди да бъдат изкарани на пазара за продан.
Вървим по тясната и оживена Gizenga street, където са съсредоточени повечето магазини за сувенири и движението на хора е особено интензивно. Уличките са като в лабиринт – тесни, оградени от каменни сгради, построени от коралови камъни, повечето недостъпни за автомобили. Слънцето трудно прониква между гъсто разположените фасади. Голяма част от жилищата са необитаеми. Из въздуха се носят преливащи се една в друга миризми на подправки и различни храни, търговци шумно хвалят стоката си, а дюкяните са препълнени от пъстра стока – фигури от абаносово и махагоново дърво, платове, подправки, чай, дрехи. Тук-там изниква по някой луксозен магазин за бижута с танзанит. Шумно, цветно, многолюдно.
Пътят на връщане минава неусетно, оцветен от разказите и коментарите на Абрахам. Той убедително ни съобщава, че по „индекс на щастието” Занзибар е на първо място в Африка и на осмо място в света. На косъм сме да му повярваме. После разказва, как професионален фотограф снимал местни хора и публикувал снимките в списание. Впоследствие те получили изданието и с изненада видели снимката, озаглавена „Очите на глада”. Разстроили се много, защото всъщност били сити и напълно щастливи – хранели се по три пъти на ден!
Следващият ден е денят на „Синьото сафари”. Рано сутринта потегляме към южния край на острова – градчето Fumba, от където ще тръгне нашата лодка. Пътят е дълъг, около час и половина и отново минаваме край познатите вече колиби, сергии и лениво приседнали до тях занзибарци. Отляво и отдясно се редуват бананови плантации, оризища, камари от камъни за строителен материал и купища боклук. Правителството било започнало неравна битка с тоновете пластмасови отпадъци на острова, които често попадат в храносмилателната система на животни и риби. Единственото реално действие, обаче, е забраната пристигащите туристи да внасят найлонови пликчета, както и фактът, че всички покупки се опаковат в други материали – хартия и платнени торбички например.
Ще пътуваме с традиционна дървена лодка дау (Dhow) с мотор и едно триъгълно платно. Пристигаме на Fumba beach в залива Менай, където отливът е в разгара си и морето се е отдръпнало на почти километър навътре, оставяйки безброй водорасли, тиня, парчета от раковини и морски таралежи. Занзибарското крайбрежие се слави с едни от най-големите и красиви приливи и отливи. Взимаме плавници и очила под наем и вървим дълго към лодката, като стъпваме предпазливо. Наоколо африкански жени берат водорасли и миди. Малкият екипаж на лодката, който ще ни съпровожда, мъкне хладилни сандъци с напитки и храна, прибори, вода и плодове. На пикник – като на пикник!
Първата спирка е един коралов риф, идеален за гмуркане и наблюдение под водата. Скачаме от лодката и гледаме с почуда десетките малки тропически рибки, оцветени в ярко синьо, жълто, оранжево, които се гонят из безбройните дебри на коралите долу. Водата е топла и наситено синя – като индиго. Момчетата на лодката режат плодове и сервират огромен поднос с ананаси, манго, кокос, маракуя и червени банани.
После спираме за плаж и къпане на „пясъчна коса”. Малкото островче с копринен пясък се появява на повърхността единствено при отлив. Приливът го скрива изцяло под водата и на повърхността се вижда единствено едно по-светлосиньо петно. Почти до брега Нели открива една изумително красива морска звезда. Прилича на приказно екзотично цвете, с яркочервени лъчи. Лежи кротко в ръцете ни – изящна и привидно спокойна. Излягаме се на златистия пясък, потопени в топлата прозрачна вода. Усещането е като от кътче, някъде в рая...
През тесен „скален портал” навлизаме в нещо като малка лагуна, издълбана във вътрешността на неголям скалист остров. Отливът е оголил основите му и той стърчи странно над водата, подобно на голям прояден зъб. Вътре в лагуната е пълно с яркозелени водорасли и малки каменни островчета, на които растат дървета. Температурата на водата е над 30 градуса.
Накрая лодката акостира на остров Куале (Kwale), където ще имаме пикник за обяд. Нашите водачи чевръсто спретват софра, покрита с морски дарове, пържени картофки, ориз и бира. Хапваме на дълга дървена маса, засенчена от големи дървета, сред които и един баобаб. Има лангуста, краб, скариди, октопод и калмари. По протежение на брега са опънати шатри с пъстри сергии с всякакви шалове, рокли, парео, бижута и сувенири. Пазарлъкът се вихри здраво, а очите се пълнят с ярки африкански мотиви. Слънцето жари немилостиво.
На връщане опъваме платното на лодката дау, за да почувстваме по-осезаемо африканския рибарски дух. Приливът е дошъл, океанът е неспокоен и лодката се люлее застрашително. С платно придвижването е значително по-бавно и скоро моторът забоботва отново. Лодката ни изсипва на брега, откъдето ни поема микробусчето по обратния път. Край шосето животът все така невъзмутимо си тече. Мъже на групи по десетина са приседнали над някаква странна игра с червени и бели пулове, а жените си вършат тяхната си африканска домакинска работа. Една къпе в голям леген направо на пътя малко бебе, друга готви клекнала на земята, а трета е седнала пред къщата си и пее. Щастливи хора! Хакуна матата! (Нямаш грижи!)
В последния занзибарски ден Нели предприема самостоятелна екскурзия с местен гид, наречена „Swahili cultural”. Голямата 6-местна тойота се отправя към вътрешността на острова. Целта е малко селце, където да се видят бита и обичаите на местните хора. Малко преди самото село, тойотата се заменя със „занзибарско ферари” – дървена каруца, теглена от африкански вол и украсена с цветя. Возилото се придвижва бавно и тържествено из калните изровени селски пътища, сподирено от местни младежи. Управлението става с едно въже, но определено зависи от желанията на животното. Обектът на посещението е малка къща, измазана с кал, с ламаринен покрив и двор, състоящ се от „кухня” и „тоалетна”, дискретно закрита със завеса. Кухнята е под открито небе, а оборудването се състои от два тигана и огнище. Няма ток. Няма течаща вода. Ниска каменна стена отделя кухнята от „дневната”, в която също няма нищо. Но пък си събуват обувките, когато влизат в двора. Там си седят и си простират. Всяка къща има по две спални – една за родителите и една – за децата. На 18-годишна възраст момчетата са длъжни да си построят собствена къща и да напуснат дома на родителите. Като скъпа гостенка, Нели е дегизирана с роба и шал за главата в красив жълт десен, а на земята е постлано одеяло, за да седне. Следва запознаване с домакинските дейности – най-напред бране на касауа (Kasawa е името на суахили на маниоката). Късат се крайни клонки, на които листата се отделят и се чукат няколко минути във висок и тесен дървен хаван с дървено чукало. После се прехвърлят в чугунен съд, в който се варят с вода, чесън и лук, и накрая се добавя кокосово мляко. Яде се с „угали” (царевична каша, подобна на качамак) или с риба. Това си е направо гурме! Странно, но Нели отказва категорично да готви и да дегустира местните специалитети, което оставя домакините учудени и малко огорчени. Затова ѝ се предлага плетене на покрив от палмови листа. По-заможните занзибарци могат да си позволят ламаринен покрив – сив, червен или син на цвят. Всички останали си правят покрив като плетат рогозки от палмови листа. Такъв покрив се сменя всяка година, тъй като започва да протича след изсъхването на листата. За една къща отиват около 100 листа. Те се преплитат много нагъсто в стегната мрежа, като напречните ленти се прокарват ту отгоре, ту отдолу на надлъжните. Цялата конструкция са фиксира с връзки, направени също от листа. Церемонията по посещението завършва с раздаване на бонбони на децата и малък бакшиш за любезните домакини.
.jpg)
Идва ред и на малките фотомодели, които позират с вродено чувство за грация и очите им светят от радостна възбуда. Наблизо има работилница за врати, където се изработват изцяло ръчно резбовани индийски и африкански врати. Мотивите се пренасят върху дървото с помощта на индиго. Особено ценени, обаче са старите врати – тези, които са изработвали дядовците им навремето.
По пътя се връщат, облечени в униформи, децата от сутрешната смяна на едно местно училище. Ориентират се бързо и наобикалят туристите, дошли да ги снимат и да им раздадат лакомства. Чантата на Нели е пребъркана умело, а десетки черни пръстчета са протегнати напред и сграбчват подадените бонбони.
Местният гид не говори охотно, запитан за новия президент, за движението за независимост от Танзания и прочее „политически работи”. Тези неща не се обсъждат свободно и с всеки – казва той. Не се знае кой от кои служби е...
За нас денят преминава в преместване на багажа в стаята на Нели, тъй като нашата трябва да бъде освободена до обяд. След това се изтягаме на сянка, на шезлонгите на плажа, под огромните чадъри, изплетени от палмови листа. Небето уж е покрито с облаци, но слънцето жули здраво и скоро ставаме червени. Днес всичко е последно – последни коктейли на плажа, последно къпане в ласкавите води на индийски океан, последни снимки на брега... Впрочем, там се появи и надпис „ЛОКО”, а снимката потегли във Вайбър, придружена от стихче: И в Хирошима, и на Занзибар, Локо София е цар!
Посядаме за обяд в ресторанта. И той – последен. Следобедът се изнизва неусетно, сред някои последно спазарени сувенири от сергията на плажа и снимки с нашия нов масайски познат Оле, който е много стеснителен, но пък се сети да поиска да му изпратим снимката. Разменихме си и телефоните, че и по Whatsapp си писахме после! Момчето, раздаващо хавлиите на плажа, дойде да поговорим. Предлага един вол и безплатен престой в Занзибар срещу ръката на Нели. Ние се смеем и клатим глави. Мизата се покачва на пет вола. Ама пак не става.
После заваляват едри капки тропически дъжд и въздухът се изпълва със стотици водни кончета. Май започва дъждовният сезон. Е, видяхме и него.
И колко още чудеса видяхме! Диви животни и екзотични птици. Протяжен вой на лъвица и грухтене на недоволен хипопотам. 5-звезден лукс. И живот без електричество. Щастливи деца с няколко бонбона в ръцете. Морска звезда, побрала всичката красота на земята. Свят с лютивия мирис на карамфил и със сладост на ванилия и канела. С тръпка на антилопа, разбудена от смеха на хиена. Една различна вселена, наметната през рамо с червено масайско одеяло.
И ако някъде има „Хакуна матата”, то тя не е само в Танзания.
Ние си я донесохме тук!
В сърцата!
Kwaheri, Танзания!