Раичка и Диди

​

​

              Село Гьоврен е кацнало над входа за Триградското ждрело, наперено и китно, горделиво вирнало къщи нагоре по склона, който е нашарен с тераси от малки парчета грижливо изорана земя, скътала боб, картофи и безброй чудни легенди.

              Джамал спря джипката в самото начало на селото, някъде при първата къща. И ме упъти да потърся баба Хатифе, тази, 80-годишната, дето сама си цепи дървата. Тя знаела доста истории, сигурно ще изнамери нещо по-така, като за мене.

               Закрачих бодро между къщите, наметнати с шарени халища от салкъм и трендафилче, с брадясали от зелено дворчета. Прескачах ту някоя по-дълбока дупка, ту някое прясно парче говежда тор. Срещу мен се зададе забързано момиченце в поизбеляло оранжево яке и с голяма пазарска торба в ръце. Огледа ме внимателно от главата до петите и ми се усмихна свенливо.

              - Здравей! – усмихвам се и аз – Ти коя си?

              - Ние сме Раичка и Диди – оживява се хлапето.

              - Добре, ти си Раичка. А Диди къде е?

              - Не, аз съм Диди. На галено от Дидем. А Раичка е тук – момиченцето изважда от торбата едно слабичко и уплашено сиво котенце. Цялото трепери, а от неудобната поза едното му ушенце се е прегънало навън. – Казва се Раичка – на майка си, Рая. Щото е същото като нея, ама е мъничко.

              - И къде си я повела тая Раичка? – питам с нарастващо любопитство.

              - Ще я продавам. Мама не ще да храни толкова котки, че и хайванчета имаме.

              - И за колко ще я продаваш?

              - Ми не знам точно, който колкото даде. Ти не я ли искаш?

Бъркам из чантата и вадя пет лева.

              - Ето толкова имам. Достатъчни ли са?

Диди грабва парите и бързо ги пъхва в джоба на якето си. После ми подава котенцето.

              - А ти каква си, не съм те виждала тук. На гости ли си?

              - Писателка съм, пиша разказчета. Искам да напиша нещо за вашето село.

Диди кима с разбиране.

              - А не искаш ли да вземеш и Рая? Те двете много се обичат и сигурно ще им е мъчно да останат самички.

              - Не мога да взема и Рая. Две котки са ми много. Всъщност, май и Раичка не мога да я взема точно сега. Ето, вземи си я. А парите ги задръж. За тебе са.

Котенцето потъва обратно в торбата, а Диди не сваля тъмните си очи от мен.

              - Ти щом си писателка, сигурно имаш химикалки. Можеш ли да ми дадеш една? Много ми трябва. Наесен съм ученичка. Ще пиша и аз книги. Мама все разправя, че съм голяма тарикатка. А парите си ги вземи. Предпочитам химикалка. Ще напиша разказче за Раичка и Диди.

​

​