Най-хубавото е накрая

Един познат работи като главен редактор в едно издателство. Хубаво издателство, вървежно. Пускат книги и на български автори, превъзходен печат, интелигентна реклама, продават.

След дълги колебания събрах смелост да му звънна и да уговоря среща, за да види няколко мои разказчета. Не смятах да издавам, просто ми се щеше да си сверя часовника – на прав път ли съм или да се заемам с друго, докато е време.

Подредих си нещата в една папка, качих ги и на флашка, за всеки случай, и поех със свито сърце към офиса. Бях си подготвил кратко встъпително слово за последните им издания, за верния им усет, за отношението към българското слово и прочее клишета, без които разговор не се завързва. Или поне така си мислех.

В моя случай не тръгна добре по този начин.

- Давай по същество, че днес съм претрупан – делово започна той.

Побутнах папката към него и смутено заразказвах, че отскоро пиша кратки разкази, които приятелите намират за много добри и че ако така ми спори писането, мога да помисля за книжка... Ама имам нужда от компетентно мнение, от отправна точка, един вид.

Той запрелиства папката напосоки. Спря на едно от разказчетата, което смятах за много добро попадение.

- Много писатели напоследък – започна. Имаме една авторка, дето сума хвалебствия от критиката събра, пише проникновено, даже май някакъв конкурс спечели. Но просто не е име. Никой не я знае, никой не купува.

- Е, може да пробие, щом е толкова добра – обнадеждих се аз.

- За можене, може, ама в кой живот! Те, начинаещите автори са като софтуер без хардуер – усмихна се сам на неочакваното си остроумие. – Начинаещият иска време, закалка, инвестиции..

- Все пак, всеки някога е бил начинаещ – чух се да казвам – и Йовков е бил, и Селинджър е бил...

- Ти тези автори ги остави на учениците в училище. Времената са други. Вкусовете са други. И пазарът е друг. Ти последната книга на Георги Господинов чете ли я?

Искаше ми се да се задълбочи малко повече над разказа и затова замълчах.

Той пак наведе глава над папката, но за кратко.

- Каква ти е идеята, всъщност? Писател ли ще ставаш?

- Не, отвътре ми идва – промълвих вече с пресъхнала уста. Думите сами ме намират, нижат се пред очите ми, даже в съня ме спохождат. Исках да те питам...

- Ти не беше ли лекар, с какво се занимаваш сега – смени темата рязко моят познат.

- Работя в едно ДКЦ, нищо особено – размърдах се сконфузено на стола.

- Е, че вие добре печелите, доколкото знам, за какво ти е притрябвало тепърва да ставаш писател. С едно домашно посещение си докарваш колкото един хонорар.

- Не е в това въпросът, прочистих гърлото си – няма да публикувам засега. Исках да те питам за мнението ти за...

- Добре бе, ще ги погледна тия твои разкази. Ако, държиш, и за вкъщи ще ги взема. Чакай да го видя сега този, например...

И пак запрелиства из папката. Спря на последния разказ.

- Неубедително започва. Впускаш се в описания, които са сладникави и отегчават. Лирическият е жена. Добре, ама образът ми куца отвсякъде. И диалозите, Боже мой, диалозите! Защо така вяло, по детски наивно и незряло! Аз едно време...

Не го изчаках.

- Най-хубавото е накрая – казах и му кимнах окуражително.

Той бързо обърна още няколко страници. Стигна до края.

Прочете и ме погледна въпросително, а ушите му се мръднаха назад.

Там пишеше: „Най-хубавото е накрая“.

Затворих бавно вратата зад себе си. Стана ми леко и хубаво. И свободно на сърцето.