Иван Табаков е роден през 1894 г. в Ново село, Троянско. Потомък е на стар и благороден новоселски род. В семейството на Пена и Петър Табакови има седем деца, а разликата между най-големия – Иван и най-малката – Стефанка е 18 години. Майката Пенка си отива много рано и децата остават на грижите на овдовелия баща Петър, който работи като данъчен служител /общински бирник/ в кметството, както и на най-големия син Иван. По-късно дядо Петър среща Иванка Занкова – жена, прехвърлила младостта си, но грижовна и обичлива. И поела с радост и отговорност грижата за многобройната челяд.

             Иван Табаков завършва гимназия в Севлиево. Става учител в село Ряховците. С първата заплата си купува "костюм, тенекия олио и една каса захар от 25 кг". Записва се да учи право, но с избухването на Първата световна война през 1914 г. е мобилизиран и отива войник в Ксанти.

             След края на войната през 1918 г., преследвайки мечтите си, решава да замине за Германия. Пристига на гарата в Хановер с табелка на врата "Идвам от България. Не знам немски, но мога да поправям обувки". Работи в машиностроителните заводи "Ханомаг" в Хановер. Спестява пари, усилено учи немски и се записва да следва машинно инженерство. По време на следването си се сприятелява с един от състудентите си - германец от норвежки произход - Херман Хамерзен. Също като него амбициозен, предприемчив, но и доста богат. Двамата решават да инвестират знанията, уменията и парите си в България, в построяването на фабрика за метални изделия и други прибори. Купуват земя в Красно село, Боянско, строят фабриката, както и собствените си къщи в съседство. От Германия се внасят машини и оборудване. През 1925 г. е регистрирана метална фабрика "Титания" - за производство на алуминиеви и емайлирани съдове, електродомакински апарати, емайлирани табели и др. Това е първата по рода си и най-голяма в България фабрика за емайлирани и алуминиеви изделия. Собственост на Акционерно дружество "инж. Табаков и С-ие". Във фабриката има почти 100 работници, сред които почти всичките му братя и сестри. Тях той не само взима на работа във фабриката, но и приютява в дома си. Рекламната си кампания започват, като пържат палачинки в алуминиев тиган пред магазините "Хермес" на бул. Дондуков №23 и №10. Работата потръгва. Фабриката поема сериозни поръчки, оборудва военни поделения, училища, произвежда модерни за времето си висококачествени емайлирани изделия, готварски печки, битови и промишлени пещи и др. съоръжения, които години наред будят възхищението на вещите в занаята. Печели награди от международни и национални изложения и панаири, а през 1946 г. се открива клон и в Пловдив. Инж. Иван Табаков патентова редица технологии и съоръжения, участва активно в сесиите на софийската индустриална търговска камара. Член е на управителния съвет на Българското индустриално дружество. Всичко това е с цената на много труд и безсънни нощи. Прозорецът на кабинета на директора свети до късно през нощта. На бюрото са новите проекти и поръчки, пробите за цветовете, новият способ за байцоване, иновативната технология за лят чучур на чайниците...

             През 1933 г. се жени за Богдана Панева – дъщеря на запасния генерал Ангел Панев. Кумове са инж. Велизар Пеев и съпругата му Павлина. Инж Пеев е наследник на стария Велизар Пеев и ръководи шоколадовите фабрики в София и Своге. През 1934 г. и 1935 г. една след друга се раждат дъщерите Недялка и Пенка – кръстени на бабите си. Двете момиченца имат съвсем малка разлика помежду си, обличат ги и ги отглеждат като близначки. Нели и Пепи са голямата слабост и голямата надежда на своя баща.

             В сърцето на Иван Табаков има специално място за още една голяма любов – фотографията. За нея той отделя също много време и средства. Започва с ”камера обскура”, оборудва малка фотолаборатория на тавана в дома си, където с търпение и радост проявява безброй черно-бели спомени за семейството и близките, купува най-новите апарати и обективи, учебници и ръководства, опитва нови техники и запечатва най-скъпите спомени. Дъщерята Нели също е запленена от тайнството и часове наред под негово ръководство изпробва експонации и промива във ваничката първите си снимки.

             След първата бомбардировка в София през 1942 г. цялата столица се евакуира. Иван Табаков пристига в Ново село, заедно със съпругата си и двете си деца. Нанасят се не в родната му къща (която днес е етнографски музей), а в къщата на Кирил Стоянов Балджиев. През тези кризисни следвоенни години проблемът с осветлението в селото е сериозен - светят си с газеничета, кандила или свещи. По настояване на няколко души, инж. Табаков се съгласява да електрифицира селото. Решено било да се използва водната енергия на една от водениците, но само вечер и нощем. Табаков доставя едно динамо и го монтира във воденицата. Всеки стопанин си изкопал сам дупка и скоро стълбовете били изправени пред къщите. Хората събрали с готовност стари бакърени съдове, които инж. Табаков обменил срещу необходимия проводник. Почти във всеки дом вътрешната инсталация била направена лично от него. Била проста и лека, тъй като се предвиждал ток само за осветление. Не след дълго чудото станало - по проводниците протекъл ток и в къщите светнало. Електрическият ток бил слаб и непостоянен, а осветлението - бледо и жълтеникаво, особено в долната махала, но във всички случаи било много по-добро от кандилата. След края на войната софиянци напускат Ново село и се прибират в столицата. Народната власт прави обиск на заключената квартира на сем. Табакови и конфискува дребното имущество и домакинското обзавеждане, което намира там - 10-20 алуминиеви и емайлирани тенджери, производство на собствената му фабрика, които той с радост подарявал на бедни хора по Коледа и Великден, велосипедите на децата... Вместо благодарност за извършените добрини за селото. „Извинявайте, господин Табаков! Ние, новоселците Ви обичаме и не сме ви обидили! Оскърбиха Ви комунистите! Те не са новоселци!” Така завършват спомените на д-р Иван Пачников от Ново село, озаглавени "Закъсняло извинение", част от книгата му "И аз бях на този свят", 1993 г.

             Помага на много хора да осъществят мечтите си също като него. С пари, с добри съвети и идеи, със заеми и подаръци, не забравя никога семейството и близките си хора. Прави дарения на училища и социални домове, подпомага частни инициативи, създава фондация „Пена и Петър Табакови” в родното си Ново село. Строг, но с премерено чувство за хумор, успява да вдъхне надежда и вярва в способностите на всекиго.

             Когато на 5 септември 1944 г. Царство България скъсва дипломатическите си отношения с Третия райх, германските поданици, притежаващи капитали в страната, напускат скоропостижно България. Заминава си и семейството на инж. Херман Хамерзен. Участието му в размер на 50% във фабриката и имуществото му биват иззети. Автомобилът му става собственост на областния комитет на Отечествения фронт, а къщата му става „клуб на работническата партия – район Красно село”. Ръководството на фабрика Титания се поема от Управлението на Надзора върху неприятелските имоти в България в лицето на Любомир Митиков. В качеството си на съсобственик и технически директор, инж. Иван Табаков продължава да работи активно въпреки огромните трудности. В края на войната българската индустрия се намира в тежък колапс, което налага въвеждане на гражданска мобилизация на предприятията. Материалите и суровините се разпределят с наряди от министерството на индустрията и по този начин държавата определя обема на производството. Стига се дори до определянето на асортимента и качеството. Въведени са разходни норми и нормирани цени на продукцията, които правят производството нерентабилно и губещо. Фабрика Титания се задъхва от липса на суровини, недостиг на горива и резервни части, забава на доставки и плащания. Въпреки това се изпълняват преимуществено държавни поръчки, снабдяват се българските военни части, болници и социални заведения. Голяма част от доставките са за съветската армия.

             През май 1946 г. се приема Закон за предаване в собственост на Съветския Съюз на германското имущество в България. По силата на този закон Съветският съюз става собственик на половината от фабрика Титания, принадлежала преди на инж. Хамерзен в общото акционерно дружество. Създава се т.нар. „Управление на съветските имущества в България”, което поема управлението на фабриката. За директор на цялото предприятие е назначен Филип Садовников.

             На 23. декември 1947 г. Титания осъмва с лепенки на вратите, белязани с печата на новата народна власт. Идва национализацията. Дялът от 50% на Иван Табаков в собствеността на фабриката и акционерното дружество е национализиран. Както и всички машини и съоръжения, активите и банковите сметки, половината от собствената му къща, родната къщата на жена му Богданка, всички други наследствени имоти, спестяванията на цялото семейство. Фабрика Титания влиза в собственост на държавата с няколко десетки милиона активен баланс, с модерни машини, научно-организирано производство и собствени индустриални и битови постройки. Идва краят на една голяма и почти постигната мечта. Способният и образован предприемач е сринат и притиснат от унижение и недоимък, семейството му е съсипано, животът му – поставен на нечовешко изпитание.

             Водено от целта си да смаже „класовия враг”, новото комунистическо правителство на България започва безмилостно да преследва и унищожава предприемачите и интелигенцията. Иван Табаков бил набелязан за ликвидиране още през 1944 г. За щастие, по това време той бил болен и бил извън фабриката, в родното си Ново село, Троянско. От Народния съд го спасява директорът на ДИП „Челичена ръка”, Перник – Васил Петров, член на 6. Районен комитет на БКП. Той се застъпва за познанията и опита на Табаков, които могат да бъдат полезни за народното стопанство. Апаратът на Държавна сигурност внимателно проучва и наблюдава всеки един от „бившите хора”. За Иван Табаков системно се пишат рапорти и доноси, следят се роднините, контактите и кореспонденцията му. Информатор от ДС го посещава под претекст да потърси съвет за „нанасяне на фотоизображения върху емайл чрез хромови процеси”. Изготвено е подробно донесение за поведението, жилището и дори книгите, притежавани от „обекта”. Направено е предложение семейството да бъде изселено и принудително установено в делиорманските села.

             Управляващият фабриката по това време представител на Управлението на съветските имущества в България - Божерянов, се оказал човек разумен и предвидлив. Той преценил, че без компетенциите и опита на инж. Иван Табаков новото социалистическо предприятие трудно ще проработи отново и през 1948г. го назначава за Технически директор, на която длъжност той остава до 1950г. Борбата продължава. Познанията и опитът му се оказват изключително ценни и го спасяват от изпращане в лагер – съдба, постигнала повечето български интелектуалци и индустриалци след 9.09.1944 г.

             След 1950 г. всички производствени инсталации и съоръжения на фабрика Титания са преместени в ДИП Оборище - Военна рампа. Там инж. Табаков ръководи строежа и монтажа на нова електрическа индукционна пещ за емайлиране. Не се предава. С цената на много компромиси и унижения, устоява на промените и опитва да се приспособи, за да осигури прехраната на семейството си. От 1.04.1950 г. постъпва като технически ръководител в Елпром - силнотоков завод Васил Коларов, където поставя основите на отдела за електрически индустриални пещи.

             От април 1951 г. е назначен за технически ръководител на отдел Производство на фотохартии към Комитета за кинематография. Там той разработва и внедрява технология за съвременно производство на фотохартия и други материали и съоръжения. Участва дейно в създаването на новопроектираната фабрика Фохар и полага основите на модерното производство на кино-, фото- и рентгенови материали и хартия. В нея той работи до 1958 г., когато се пенсионира по болест.

             За съжаление, двете му дъщери не успяват да продължат делото му. Като деца на фабрикант, животът им е труден и белязан от сянката на миналото. Налага им се да се борят, за да могат да продължат да учат. Впоследствие едната става инженер-химик, а другата – лекар, педиатър.

             Иван Табаков умира през 1958 г. от чернодробен карцином в дома си, в Красно село.

             Поклон пред един безкрайно трудолюбив, мъдър, честен и добър човек, изпълнил живота на много хора със смисъл и оставил дълбока диря след себе си!