Писмо от Япония

           

       

Жената на главния технолог на химкомбината в Димитровград беше японка. Съвсем истинска, от плът и кръв, родена някъде в Йокошима или Хирошима, или подобно, нещо със „шима“ беше в името, със сигурност.

​

Тамико беше дребничка, фина, с кожа, прозрачна и бяла като алабастър и малки деликатни ръце. Всички я наричаха Тами и беше любимка на целия вход. Тами ситнеше с изящни дребни крачки, сякаш облечена с невидимо кимоно, което спъваше стъпките ѝ. Ценето твърдеше, че в Япония ги обличали от малки с кимоно – да свикват да ходят женствено и грациозно, с малки бързи стъпки – като плашливи кошути. Усмихваше се на всички, даже на съседа Стоимен, който събираше парите за асансьора и за него хората се измерваха единствено по уважителното си отношение към това необходимо за входа зло.

За хората от блока Тами си беше загадка, все пак. Разправяха, че като студентка в Англия била извършила нещо непростимо, нещо, което било посрамило семейството ѝ и баща ѝ не пожелал повече да я види. Останал непреклонен, дори когато взела отлична диплома и му написала дълго и съкрушено писмо. Писал ѝ да си търси щастието далеч от дома. Тами харесвала младия български инженер и не била безразлична към чувството му за хумор и прямия му характер. И право в Димитровград! Димитугаду, както произнасяше сладко.

​

Понякога се събирахме в неделя сутрин в малката кухня на технолога, където Тами редеше икебана от клонки и случайни цветенца, набрани в квартала. Повечето снимаха с телефони, но някои си водеха записки. И напълно сериозно питаха за значението на първия клон, на средния клон и на връхчето. Тами търпеливо се усмихваше, говореше на малко смешния си български и галеше клонките с нежните си ръце.

​

Децата я обожаваха. Цяла седмица събираха пъстри хартийки от опаковки, от гланцови блокчета и от рекламни листовки, пуснати в пощенските кутии. После с Тами сгъваха птици, цветя и ветрила. Чудото оригами изпълни дните с небивал детски възторг и една нова заразяваща страст. Пъстри хартиени жерави накацаха по таблото с електромерите и никой не смееше да ги разбута.

Много пъти я питахме какво точно означава името ѝ. „Дете на изобилието“, обясняваше Тами и очите ѝ се смееха. При нас всички имена са поетични и имат скрит смисъл, казваше тя дяволито и закриваше устата си с ръце.

​

Една сутрин входът се пробуди както обикновено – с аромат на кафе, с трополящи надолу по стълбището крака, с нетърпеливия лай на куче, за което извеждането се бави. Обичайният сутрешен ритъм се наруши от стъпките на раздавача, който бутна с рамо входната врата и извади от чантата си едно писмо. Стоя дълго пред кутиите и прочете внимателно всички табелки, даже надрасканите с маркер глупости прочете. Накрая не успя да свърже името върху плика с никоя от написаните фамилии и остави писмото отгоре, над пощенските кутии. После пое по обичайния си маршрут. А писмото сякаш светеше със собствена светлина. Горделиво се извисяваше над поразбитите дървени вратички на пощенските кутии и подаващите се от тях вестници и рекламни брошури. Беше цялото в печати – кой от кой по-неразбираеми с разните му там йероглифи, а на марката грееше малко червено кълбо – истинско изгряващо японско слънце, далечно и неразгадаемо.

​

Писмото стана главна тема на вечерните сбирки на пейките пред блока. Всички имаха свои предположения – кое от кое по-смело и невероятно. Дали все пак баща ѝ не ѝ е простил. Или пък е тежко болен и я викат да си дойде за последна благословия... Или пък е получила голямо наследство някъде там – в Йокошима. Или Хирошима, или подобно...

​

Тамико не каза на никого нищо за писмото. Хората я наблюдаваха внимателно, изпод вежди, търсейки някакъв поне малък признак на безпокойство или радост от тайнственото писмо.  Веднъж им се струваше, че очите ѝ са зачервени и подути от плач, друг път я намираха необичайно весела и разговорлива. Но дните се нижеха еднакви и несмутени от нищо, сякаш никакво писмо никога не беше кацало като странна чуждоземска птица на рафта над пощенските кутии. Накрая напрежението прерасна във всеобща лудост. Ценето твърдеше, че не можела да мигне по цяла нощ, бай Коста каза, че така е вдигнал кръвното, че личният лекар му увеличил двойно хапчетата. Непрестанното ослушване и гледане през шпионките на вратите превърна кротките иначе обитатели на входа в армия от тайни агенти и прохождащи автори на криминални романи.

​

- Ми да вземем да я питаме Тамито, бе хора – предложи баба Любка от първия етаж. Съседи сме, помагаме си и е редно да си споделяме. Нали така? Всички се съгласиха, че е редно и че повече това положение не може да продължава.

​

И два дни по-късно бай Коста спря Тами на стълбището и смутено се прокашля.

- Тами сан, ти си ми като внучка, знаеш – почна отдалеко. Ние тука сме обикновени хора, много-много от японски работи не разбираме, ама ти ни влезе в сърцата. Не може да те оставим самичка да се оправяш. Той мъжът ти все е зает, все по командировки напред-назад, ние сме за всичко насреща. Ти само кажи. Туй писмо сигурно е нещо важно, я колко печати имаше...

- А, писмото ли, засмя се Тами. От едно издателство е. В Япония. Пратих им статия за Димитугаду. И за вас всичките. Много харесали. Пращат тука екип да снима. Ще я публикуват. „Една българска японка разказва“.

​

​