Кристина Захариева
Пораснала със още
мъничко
Най-хубава от всички.
Най-обичана.
Такава, знам, ще си оставам винаги
на пейката край твоя гроб.
Дървета, недокоснати от никого,
и никому ненужни птици
през рамото ми дълго ще се взират,
надвесени и съпричастни
на тишината между нас.
На тях ще кажа
/всъщност и на тебе/
последната си болка, последния си грях.
Ти - с бръчка между веждите,
аз - лошото момиче,
отново ще се върнем в оня път,
огрян от щастие.
Ти - мъдър и обречен.
Аз - вярваща и жадна.
Отново ще съм сгушена смутена
в милувката на строгата ти прошка.
Очите си припряно ще избърша
и ще си тръгна
както всеки път -
пораснала със още мъничко.
Гостите
Сега светът е четири стени,
затворили непроходима тишина
и мен самата.
А гостите похапнаха добре.
Изпиха виното.
Изядоха скръбта.
В салфетките останаха изтрити
известните на всички истини,
избистрени в досадно остроумие
и празна самота.
Сега светът със цялата си мъдрост
e мътният отблясък в пепелниците,
в които глътка и за мъртвия
отсипвахме от чашите.
На татко
На татко,
който никога няма да може
да прочете
това стихотворение
…
Искам още по тихите улици
да вървим за ръка.
Да се смеем на глас.
Да приказваме
за сериозни неща.
Лятно слети
забързани стъпки
да нанижем за миг по брега.
Да ми махнеш с ръка от перона.
Да изсвириш с уста -
пронизително, остро -
да спра,
да се върна във теб...
Аз не мога така изведнъж
да престана да бъда
твое малко момиче.
На храброто дърво,
чието последно клонче съм аз
В такива дни, когато
се мръква рано
и синята пътечка към деня
виновно изтънява.
Гласът ти, свечерен във самотата
на дневната си роля,
прегракнало догаря в пепелника
с поредната забравена цигара.
В такива дни дъждът провира
ръждясал ключ
в измъчената брава
помежду днешния и утрешния ден
и стържещият звук
на тласъци се спира
и се усилва в мен.
В такива дни, когато
очите ти безкрайно се превръщат
в недообрани есенни лози,
обречени и изкълвани от безпощадно птиче...
В такива дни,
когато мама плаче...
На милия единствен крокодил -
тук, на моя остров
Уж е толкова рано.
Само крачка без мама.
А тревожно ме дърпа
всеки спомен назад.
И защо да боли-
нямат тръни посоките,
стъпвам боса в тревите-
кадифени и ласкави.
Но защо си оставам
вечно с късата рокля,
с колелото и с белега
на коляното...
Мама плаче и плахо попива
със памуче кръвта.
Уж е толкова рано.
Само миг самота
е изтекъл в капчука.
Само малко тъга
е смутила деня...
А така ми се иска
пак във детската стая
да заспивам...
Страшно тъжна и страшно щастлива.
Да се стресна насън
и се мушна отново
във леглото на мама.