Хубава история

​

        Колата ме изостави на два километра от селото, до което стигнах пеш, вече по мръкнало. Къщите мъркаха приглушено, като затоплени котараци преди заспиване. Освен сподавения лай на залостени из дворовете кучета, единственото място, от което се дочуваха гласове, беше едно препълнено кръчме някъде около центъра, в което влязох. Сподириха ме погледи, пълни с любопитство и всякакви предположения. Отпуснах се на единствената свободна маса и поръчах айрян и една мастика. Последното било задължително по такива места. Сервитьорчето се поинтересува дали ще искам нещо за хапване и скоро пред мен се появиха чаши и чиния с кюфтета и салатка от зеле. Порових с вилицата из нея и усетих, че наоколо вече не е така шумно. Съседният стол изскърца и се поизвъртя към мен:

        - Момче, ти по каква работа насам?

        - Търся едно момиче – излъгах, без дори да премигна.

Сега вече хор от столове заскърца и усетих, че няма да успея да си изпия мълчаливо питието. Столът се попремести по-близо и многозначително изсумтя:

        - Какво момиче из тия пущинаци, бе...

​

        Така започнах да им разправям оная история.

        Играехме карти на вързано. Бяхме се вече разгорещили много. Седяхме в одименото барче, разсъблечени по фанелки, сред препълнени пепелници, преполовени чаши и с очи, зачервени от дима и от възбудата. Играта ми вървеше. Даже ми вървеше повече от добре. Почвах да си мисля как бавно и достолепно ще се изправя и ще кажа на момчетата, че паля към морето. Че имам страхотни планове и днес съм ги подплатил с як хастар. Нещо такова. И тогава Пецата леко се поизправи и се подпря на масата за повече увереност. И за сигурно някакво достойнство, което точно в този момент някак му бягаше.

        - Последно раздаване, хора. Кинтите свършиха. Обаче имам змейско предчуствие. Залагам сестра ми. Ето ви я тук на снимка от миналия Великден. На батко зайчето. Кротка и разбрана е, бачка за двама и е готинка. Айде, давайте.

        Ей така, като на шега, спечелих момичето. Ами сега?

​

        Събрахме си партакешите, оправихме сметките, наметнахме поомачканите якета и кой от къде е. А пък аз – с жива печалба. Спрях Пецата на излизане и викам – къде да я търся сестра ти? А той – При баба ми, на село. Тя там пее в читалището, всички я знаят. Нашите се мотаят по Испания от няколко години. Ще й кажеш, че батко й е намерил добро момче и да го слуша за всичко. Айде, късмет!

​

        Момичето беше по детски сериозно, с някаква пронизваща тъга в тъмните очи, които ме гледаха уморено. Без изненада, без любопитство. Някак покорно, но безкрайно далеч. На масата в чашата с лимонада малки мехурчета се пукаха с въздишка и превръщаха тишината в съскаща тягост. Бабата беше отишла в града по пазар и решихме да тръгваме набързо, преди да се е върнала. Момичето написа някаква бележка, взе една раница с напъхани в нея неща и хлопна вратата, без да се обръща. Не бях сигурен къде отиваме, не мислех за нищо, стисках ключовете от колата като някакъв вълшебен амулет и ми се прииска да е съвсем, ама съвсем тъмно и никой да не вижда издайническата влага по врата ми.

        Пътувахме в мълчание, само струята въздух свистеше в пролуката на страничното стъкло – онова, дето все не успяват да го оправят да се вдига догоре. И после тя запя. Не помня какво точно пееше и колко дълго пя, но ме отнесе в някакво друго измерение. Пред погледа ми изтичаха лица, сливаха се и се размиваха, дочувах някакви далечни думи, усмихвах се и предното стъкло се размаза като от внезапен дъжд.

        Спряхме да хапнем на някаква бензиностанция, тя ровеше из чинията си без дори да вдигне глава. Когато отиде до тоалетната, вече беше почти мръкнало. Извиках сервитьора и платих. Обаче тя не се върна от тоалетната. Нямаше я никъде. Нито вътре в заведението, нито на паркинга, нито надолу, по пътя. Помотах се напред-назад и реших да се връщам в селото при бабата.

        Празната чаша от лимонада все така си беше на масата. До нея и бележката. Тя се беше привела до малката чешма на двора и миеше нещо. Водата подскачаше настрани, разбита на хиляди прозрачни мушици, които излитаха и падаха в коритото.

        - Аз внучка нямам, момче. Ако за мънинката питаш, внукът Петьо я доведе преди седмица-две. Бил я спечелил на карти, вика. Ама той все така се шегува. Щяла нещо да ми помага из къщи, да купува лекарства от града. Така вика. И аз почнах да си другарувам с нея. Пък тя ще ми попее вечер, ще затвори кокошките, ще накисне тенджерите до заранта... Имала стринка в едно близко село, каза.

И аз - подир изсулените думи за стринката, подир смътния спомен за две натъжени очи и една песен от друго измерение сякаш, тръгнах да търся моето момиче...

​

        Хубава история, беше казал издателят. Ама нещо куца ми се вижда. Като скалъпена някаква, като с бели конци съшита. Пък и недовършена. Ти сякаш село не си виждал. С мъже по икиндия не си говорил и мастика не си пил. Те толкова писатели под път и над път се навъдиха, недоносени някакви, недоклепани. Абе що не се завъртиш малко сред тия твои герои, че да се отъркаш о тях, да ти се посгъсти брадата и да видиш ще ти повярват ли на тия просъници. И ако ти повярват, ела тук да си стиснем ръцете.

​

        Така стигнах до срещата със столовете. Хубава история по икиндия. С мастика и мълчаливи мъже.

Столът до мен проскърца неловко. Размърдаха се и другите. Приближиха се. Някой поръча някаква специална ракия, друг поиска цигара на заем. Не посмяха да питат, само предпазливо изредиха няколко села наоколо, където да търся. Ама така, колкото да не ни оглуши тишината.

Дълго пушихме замислено, всеки със своята си истина насаме. Със своите си грижи и грехове. Сигурно след цяла вечност, един стол изскърца и се извъртя към вратата. И рече глухо, сякаш сам на себе си:

        - Аз мисля да тръгвам вече. Мънинката ме чака.

​

​

​