Кристина Захариева
Оцеляване
Изцерява ме болката. Пред вратата
бърше кални обувки дъждът.
Оцелявам. Безгрешна. Сама. Непозната.
И умирам за хиляден път.
Тишината полепва по чашата,
пълна с топла, безвкусна вода.
Не боли. Но е толкова страшно
да е влюбен във тебе дъждът.
Среща
Не дойде.
Тези улични лампи
са дървета забравени,
натежали от плод.
Брули вятърът с дълга тояга
закъснелите ябълки.
Вместо тях –
падат сенки натъртени.
Пада мрак зад оградите.
Аз съм есенна скитница,
овехтяла от чакане,
премаляла от викане,
прокълната от хората.
Не дойде.
Вехнат старите ябълки.
Вместо тях –
имам сенки в джобовете.
Утре пак ще те чакам,
малка есенна скитнице.
След дъжд
Откъснатото цвете все така
безпомощно лежи
и се притиска все по-силно
към мократа трева
с надеждата
да му поникне корен.
Следобедът се е смалил,
заподозрян в грабеж на слънце.
Утихнал е
и със лениви пръсти
вдява мъхест слънчев лъч
във тъничката цепка между клоните.
Протягам се
и непохватно
прокарвам пръст
по топличкото улейче,
в което
се е спуснала надолу
последната дъждовна капка.
Ръцете ми са две реки
Ръцете ми са две реки,
които смело се разливат
във жаждата на твоя непокорен бряг.
Докосват го и бързо се отдръпват,
отблъснати от хладния му отказ.
Ръцете ми ограбват твоя бряг.
В целувката на всеки прилив
утихва по една прашинка
от гордата му почва.
Аз все събирам
отронения жилав пясък
и правя диги.
Когато в някое мъгливо утро
сънлива се дотътри есента,
във язовирчето, което си строя,
ще плува вече много риба.
Разумни настроения
Разнищена от зъзнещите човки
на изгладнели птици,
мъглата бавно овехтява
и се превръща неусетно
в коричка топъл хляб.
Кълват врабците
едри залъци
и стават весели и сити.
Стоя със вдигната яка
и никакъв трамвай не спира
на спирката до мен.
По релсите единствено
се плъзгат двата фара
на днешните лъжи.
И аз завиждам
за измисления хляб,
за парцаливата мъгла,
за ятото нахранени врабчета.
Бих дала тази вдигната яка
и тези сто лъжи,
за да дочакам утрото на топло.
Приятели
Затворихме кутиите с цигулките,
с които цяла вечер стъргахме
над чашите с коняк.
И топлината, свита на кравайче
в студения ми джоб,
започна да изтича.
Един пиян лениво угаси
измокрен фас
в челото на нощта
и думите прегракнаха от болка.
Отчайващо сама,
недоухажвана,
ще се завръщам още дълго
от тази наша среща.
Така съм ви измислила, приятели,
че имената ви са истински
и само мислите – по-други.
Така съм ви повярвала,
че в лудостта си
съм гаснела от страст.
Далечният ви смях,
прибран на топло в циферблата
на неспокойното ви време,
е част от мен.
Със поглед ви изпращам.
А във ръцете ми отдавна
две празни птици
се мъчат да заспят.
Така съм ви измислила, приятели,
че в тъжните ми дири
да ви спре
една издъхнала от нежност
моя струна.
Нощта
Отмаляла,
нощта се съблече разплакана.
Потрепери от хлад
и застана на ъгъла.
Беше хубава,
тайнствено смугла и топла.
Чака дълго,
но никой не спря.
Всички бързаха,
стиснали в джоба
ключ и сънища.
Само вятърът смигна занесено
и дъхът му я шибна гальовно.
А нощта като стара развратница
се засмя
и по тихата котешка сянка,
със която изчезна,
заприлича на мен.
Тази вечер бях ничия.
Някой духна свещта
Някой духна свещта.
И разнежена,
тъмнината разплете косите си.
Разтопена от дневната жега,
тишината застива спокойно
под клепачите.
Излекуван
след дълго безсъние,
ще заспиш.
Аз ще бродя на пръсти в съня ти
И ще бдя.
Както винаги нощем.
Аз обичам нощта.
Тя единствена носи вестта,
че денят предстои.
Когато
Когато се пробудя от безсънието
и свикна с тъмнината на деня;
Когато се надигна да отпия
от мътната вода на ниското
с усмивка вместо жажда;
Когато ми остане нищото
и подаря на скитника от него;
Когато ослепея от проглеждане
и пипнешком намеря себе си;
Когато ми достигнат сили да умра...
От този миг
ще почна да живея.
Когато си отива бурята
Когато си отива бурята,
един ужилен облак
остава да стърчи,
забоден като флагче за примирие.
Когато отминава бурята,
едно подострено дърво
пробожда взора на небето
и от отворената рана
започна да изтича
кръвта на залеза.
Когато бурята си тръгва,
една от кравите лежи убита
и стадото нетърпеливо
минава покрай нея.
Когато си отива бурята,
една неизживяна гръмотевица
се спуска
бавно,
тъжно,
хлабаво
и безвъзвратно
в гръмоотвода на очите ми.
Капитани
Сега сме още капитани
и всички корабокрушения
са по вина на ветровете.
И всички кораби са стари,
но ние плаваме добре
и по рождение сме влюбени
във мачтите и във морето.
И ако някога закотвени
във някой тих и сенчест залив
почустваме, че сме отвикнали
да плуваме и да се давим,
дано ръцете ни са здрави -
да уловим морето за синджира
и да го дръпнем на брега.
Безкрайното отдалечаване
Безкрайното отдалечаване
е път
и синя мокра жилка -
следа от колело.
Безкрайното отдалечаване
е път
към къщата на хълма,
в която си роден,
и патешко гнездо,
в което чака куче.
Безкрайното отдалечаване
е мрак в къртича дупка,
в която се затоплям
от тръпка на крило.
Бащината къща
Не се завръщам.
Никой тук не ме очаква.
Стоя във сянката на тоя праг -
и чужд, и скъп.
Захапан от високите дувари
къс небе.
Неокосено слънце.
В претърколеното ведро
ухае дюля.
Във плен на лепкав паяков капан
сънливо се поклаща
надгробен надпис:
Затворено. Музей.
Безцветни, дълги сенки
Безцветни, дълги сенки имат чашите
на масата пред нас.
Празнуваме вековни юбилеи
и стари грехове.
А още сме новородени.
Били сме смазани от скръб.
Герои сме били.
Ранявани сме тежко.
А само в книгите сме чели за война.
Били сме влюбени до смърт.
Неутешимо сме ридали.
И сме намразвали дори.
Обиколили сме света
и сме разказали за него
милион лъжи.
И може би наистина
ще сме живели много,
когато някой ден
за пръв път се почувстваме деца.
"Които съм отгледала с ръцете си." -
ще каже мама.