Докато помним, докато разказваме и пишем, докато мислим и се вълнуваме, миналото остава живо и ни прави по-добри и търпеливи. По-силни и по-истински.

            Написах тези страници, водена от едно силно чувство за принадлежност, за дълг и удовлетворение. Че съм това, което съм. Че съм успяла да се докосна до корените, че съм съхранила частица от великата тайна на времето и че съм достойна да я предам нататък.

            Прегледах десетки документи, прочетох много писма, правих справки в архиви и търсих доказателства. Плаках над старите снимки, рових из окъсани тефтерчета и въздишах над прашни предмети. Живях месеци наред със скъпите хора от миналото, разговарях мислено с тях и сътворявах живота им наново. Опитах да обуя обувките им, да измина пътя им, да разбера съмненията и надеждите им.

            Нахлузих генералски ботуши, наметнах адвокатска тога, минах през Априлското въстание и Сръбско-българската война, замръзвах из Алпите и бях на бал в двореца. Прекосих мрачните подземия на Държавна сигурност и едва оцелях в лагерите на смъртта... За да стигна до днес. Да се огледам в изминатия път и да измеря настоящето с нови очи.

            И знам, че съм събудила стъпките им из близки и далечни пътища, развълнувала съм успокоените води на спомените, разсънила съм не един стар двор и съм съживила не една запустяла къща.

            Моето наследство са тези избледнели лица от черно-белите снимки, техните вълнуващи човешки съдби и качества, милите старомодни думи, изписани с красив почерк из пожълтелите страници, сътвореното през годините и спомена, който остава жив със всеки следващ от нас.

            Посвещавам тези спомени на моята прекрасна дъщеря, която да ги пренесе през девет земи в десета.

            Благодарна съм на моето скъпо семейство – Васил и Нели, които ме подкрепиха с мнения, съвети и техническа помощ. И затова, че са до мен.