Скици из Новия свят 2

Америка си няма и представа колко трайно се е настанила в мислите ни и колко упорито, последователно и вдъхновено я откриваме.

Сега - на Източния бряг, по пътя на първите заселници, респектирани от онази загадъчна тръпка, привлякла на Новия континент толкова различни човешки съдби и култури.

Изморителното 20-часово пътуване и близо 8-часовият престой в Будапеща са ни изтощили и са изострили сетивата до краен предел – в очакване на срещата с Ню Йорк. Таксито ни изсипва пред Шератън на 7-мо Авеню, по-точно остатъците от нас – уморени, лепкави, жадни и търкащи очи с изненада. Здравей, Ню Йорк! От прозореца на хотелската стая напират светлините на града, който никога не спи. Надничаме любопитно в офисите на небостъргача отсреща – някои все още работят, а по телевизията върви поредното шоу за пълна промяна – млада жена отслабва с близо 50 кг...

Хотелът ни е разположен централно, в самото сърце на Манхатън, на ъгъла на 7-мо авеню и 52 улица.

Централната ос на Манхатън е 5-то авеню. На изток и на запад от него са номерираните от 5 нагоре авенюта, групирани в East Side и West side. От север на юг са улиците, номерирани от 1 до 220. Почти единственото изключение в мрежата от правилно успоредни, пресичащи се перпендикулярно улици е „Бродуей”, който следва своя си посока и виждания.

На следващото утро е премиерата на филма „Красноселци в нюйоркското метро”, в който героите мъчително закупуват билети, заклещват се на входа, лутат се из стълбища и ескалатори, а единият безпомощно остава на перона, докато другите са вече вътре, в купето, и зад затворените врати му правят истерични знаци да се качва на следващото влакче и да слиза на първата спирка... Чернокожите се кръстят съпричастни. Добро утро, Ню Йорк!

Първата задача е да посетим предварително набелязания магазин за фототехника, където ни очаква фотоапаратът – мечта. Не след дълго Нели става щастлив собственик на Никон 90D и откривателският дух е освободен от бутилката.

От най-южната част на Манхатън – Battery Park хващаме чудесния ферибот до остров Статън – от него се открива най-прекрасната гледка към Статуята на Свободата на остров Либърти и към остров Елис, при това – без досадните безкрайни опашки и напълно безплатно. Спестяваме си и разочарованието, че днес няма места за круиза с изкачване до короната на Miss Liberty. Прословутата дама с короната с лъчи е дар за САЩ от Франция, в знак на съюза помежду им в борбата за независимост. Статуята е по модел на Родоския колос, а лъчите на главата й символизират седемте континента.

Battery Park е мястото, където първите холандски заселници стъпват на един от най-прочутите заливи в света. Водачът им купува о-в Манхатън от индианците срещу малко одеала, метални предмети и дрънкулки на обща стойност около 24 долара. Добра сделка! Въпреки че по това време мястото е било заблатена дива пустош. След това пристигат и евреите, като създават тук своя религиозна общност. И ако още се питате къде е чичо Том, африканците идват като роби в „Нови Амстердам” още в годината, когато холандците купуват острова /1624г./.

Тук основната забележителност е Клинтъновата крепост, с нейните 28 оръдия, които не са стреляли нито веднъж по враг и която е единственото укрепление срещу британците, запазено в Манхатън. През годините тя е била и увеселителен парк, и имиграционен център. Преди да бъде отворен центърът на остров Елис, тук е било мястото, където са минавали милионите новопристигнали в Новия свят. Днес пропусквателен център на о-в Елис вече няма, броят на имигрантите става все по-малък. Но сградата на острова е реставрирана и превърната в музей на имиграцията.

В северния край на парка се намира сградата на Националния музей на индианците в Америка. Нямаме време да се отбием, но пък ще видим близнака му във Вашингтон, а и се надяваме да пием вода от извора – т.е. да побъбрим и да се спазарим за чифт мокасини със жив индианец.

Поемаме на север по Broadway, през малкия зелен парк Bowling Green. В средата на парка има красив фонтан, а съвсем наблизо е бронзовата скулптура “Сфера” на немския художник Фритц Кьониг. Създадена като символ на световния мир чрез световната търговия, тя е била поставена първоначално в парка на Световния Търговски център. След рухването на Кулите близнаци на 11.09. 2001 сферата е открита видимо повредена и деформирана, но запазена като цяло сред развалините. Днес тя е поставена именно тук и представлява обичана туристическа забележителност.

Минаваме покрай бронзовата статуя на бика – символ на Нюйоркската фондова борса. Всички се редят за снимка, хванали бика за рогата. Затова пък позата отзад, клякайки под тестисите, става бързо и почти на сянка.

Църквата „Св. Троица” /St Trinity/ се е сгушила старомодно сред небостъргачите като сигурна духовна опора за забързаната финансова общност наоколо. Прочетох, че до 60-те години на 19 в. нейната кула е била най-високата в града и корабите се ориентирали по нея.

По-нагоре по Бродуей е сградата на Екуитабъл , един от първите небостъргачи в Ню Йорк, станал причина да се въведат нови правила за високото строителство в града – горните етажи да са с отстъп назад.

Пред Борсата на Wall street е спокойно /днес е неделя/, само туристи се тълпят за снимка пред огражденията на входа. Много ми се искаше да видя и да снимам някой и друг борсов агент в костюм с вратовръзка, забързан, крещящ в мобилния си телефон и размахващ ръце, но следващият път...

„Кота нула” е мястото на Кулите Близнаци, където усилено се строи мемориален комплекс и нов Световен Търговски център, подобно на птицата Феникс. Няма как да не вметна, че само три години по-късно, когато магеланската тръпка отново ни доведе в Ню Йорк, това място вече е тотално преобразено. Внушителният мемориален паметник, представляващ огромен „басейн” от черен мрамор, с изписани по парапетите отстрани имената на 2977-те невинни жертви е заобиколен от хора, покрит с цветя... Наоколо има красив парк с прохладни фонтани, а нови две кули от предвидения тук комплекс от 5 небостъргача са почти напълно готови. Поклон, Америка!

В съседство се е сгушил параклисът Сент Пол, изненадващо пощаден при злокобния атентат от 11.09.01. Днес той е паметник на жертвите от атентатите срещу Кулите близнаци, както и на участниците в спасителните акции.

Кметството City Hall е разположено сред красив парк с фонтани и фенери, в които гори истински огън. Зад него е сградата на стария Нюйоркски окръжен съд Tweed Court. Кметът не е организирал церемония в наша чест, нито пък излезе да ни връчи ключовете на града /добре, че си ги купихме като сувенири/, но това не ни прави по-малко щастливи.

Силното слънце и умората ни спират да прекосим Бруклинския мост пеша, заедно с тълпите туристи и велосипедистите, и свиваме по Canal street към Китайския квартал. Магазини за сувенири и ефектни китайски стоки, шум, навалица, сергии с екзотични плодове и прясна риба, малко мърляви и претъпкани ресторантчета. Надписите са и на английски, и на китайски. Най-оживено е на Mot street, където трудно се провираме, стиснали носове.

От другата страна на Canal street е Little Italy. Границите между двата квартала са почти размити и тълпите преливат от едното на другото място, а продавачите са сякаш едни и същи. Все пак в „Малката Италия” кафенето Sambuka ни посреща гостоприемно с gelati, свеж коктейл и бира Peroni. Някъде наоколо се губят дирите на италианската мафия и някогашните емигранти, заменени днес от словоохотливите продавачи и ресторантьори в „Mambo Italiano”, „Napoli”, „La bella Ferrara” и пр. Нашият келнер е сърбин и гордо ни приветства на руски.

После се връщаме обратно на Бродуей и се озоваваме в Сохо. В търсене на уж знаменитите сгради с ковано желязо „The Queen of Greenе street”, вървим дълго и уморително, губим се сред лабиринта от улици, пак отваряме картата, и пак се губим. И логично, предложението за разглеждане на тази забележителност минава в графата „досадни прищевки на досаден член от групата”. Най-сетне, след доста ходене достигаме до няколко еднотипни фасади с чугунени външни стълбища. Досадният член от групата гледа засрамено и обещава да черпи по един сладолед.

В Сохо все още има остатъци от художници – из улиците се крият стандартни и нестандартни галерии, продават се картини и бои на главната West Broadway. Даже откриваме възхитителна фотоизложба на Peter Lick – интересен австралийски фотограф, снимал най-прекрасните панорамни снимки във всичките 50 щата на Америка и продал снимка за 1 млн долара. И не е чудно това! Прословутата снимка “Обяд върху небостъргач” тук е пресъздадена като скулптурна композиция. Ех, Америка!

Стигаме до Greenwich Village – с пресичащи се диагонално улици, много зеленина, съвсем нормални къщи и пълна липса на небостъргачи. Един квартал, спокоен и приятен за живеене, макар и съвсем в сърцето на Манхатън. Нещо като оазис, особено близкият Washington Square Park, с много цветя, фонтан, арката на Вашингтон /да не пропуснем и статуята на Гарибалди/ и оградена “площадка за тичане на малки кучета”. Населението се къпе във фонтана, излежава се в тревата, пее и похапва из пейките. Зареждаме се с прохлада и още малко сили, както и с провизии от близкия супер, и едва докретваме до метрото.

Times Square е само на 200 метра от хотела и на следващата сутрин Манхатън вече е в краката ни. На близкия Duffi square има малка сцена за снимки отвисоко, с амфитеатрално разположени седалки. Тук са и касите TKTS, където се продават билети с намаление за постановките от същия ден. /намаление, намаление, ама за Mamma mia на същия ден е 90$!/ На Times Square се пресичат Broadway и 7. Авеню. Глъчка, народ, клаксони, жега. Зашеметяващо ярки, грамадни билбордове ни притискат отвсякъде. Малки сме, възторжени сме, жадно поглъщащи. Гледаме големия часовник, който сме виждали да отброява последните минути в Новогодишния час по телевизията. Смесваме се със суматохата, вратовете ни се схващат от взиране из небостъргачите, всичко е най-високо, всичко е XXL, номер 1, това е Америка, това е!

Гарата Grand Central Terminal, през която всеки ден преминават над половин милион души, е забележителна с разкошния си салон, подобен на бална зала, с таван, на който блещукат звездите от зодиакалните съзвездия и огромен позлатен часовник в средата. Пътниците я изпълват на приливи и отливи, някои се отбиват просто да похапнат или да се поразходят. Между двете нива на залата е заведението Оистър с най-добрите стриди и „галерията на шепота” отпред – там всяка прошепната дума с лице към стената се чува отлично чак на отсрещната страна.

Сградата на Крайслер е обвита в мараня. Но дори и да не беше, любимият небостъргач на нюйоркчани пак не се побира в обективите. Кулата му, която нощем е осветена, няколко месеца е тържествувала като най-високата в света. Преди да се появи Емпайър Стейт Билдинг.

Рокфелер център е цял комплекс от сгради, площад, алеи и скулптури между 5. и 6. авеню. Тук са сградата на Дженерал Електрик, студията на Ен Би Си, много издателства. Целият комплекс е носел името „Рейдио сити” заради американската радиокооперация, нанесла се първоначално тук. Сега Рейдио Сити Мюзик Хол е най-големият театър в Америка, побиращ 6200 зрители. На площада в средата, разположен малко по-ниско се веят знамената на всички щати. От двете страни се редуват препълнени кафенета.

Купуваме си билети за „Top of the rock” – наблюдателната площадка на на 67 и 70 етаж, наподобяваща палуба на презокеански параход. На влизане ни предлагат снимки пред декор, състоящ се от прочутата снимка от 1932 г., запечатала работници от строежа му, приседнали върху стрелата на кран и провесили крака надолу /”Обяд върху небостъргач”/. Над централното стълбище виси огромен полилей със сипещи се от него кристали Сваровски, подобно на блестящ дъжд. Асансьорът е с прозрачен покрив и ни изстрелва до 67. етаж само за 43 секунди. На 70. етаж има открита наблюдателна площадка. Гледката спира дъха. Почти в небето сме. Central park изглежда като малка квартална градинка, а небостъргачите приличат на сглобени от „лего” детски играчки.

После стигаме до Central park. Огромният парк, с площ над 3 кв. км е изцяло урбанистично творение. На мястото с малки нивички и ниска дива растителност преди повече от 150 години е създаден прекрасният зелен оазис с гъсти гори, слънчеви алеи, езера, площадки, беседки, скулптурни композиции и дори замък. Днес паркът се поддържа с усилията и средствата, набирани от частно сдружение, а много нюйоркчани полагат с удоволствие доброволен труд за съхраняване на чистотата и красотата му.

Влизаме през входа откъм 72. улица, където е “Strawberry fields”, градината под форма на сълза, дарена от Йоко Оно в памет на Джон Ленън, убит пред кооперацията „Дакота” точно отсреща. На входа италианска мозайка с думата „Imagine” е събрала доста внимание от насядалите по пейките наоколо. Фанатизиран фен подрежда грижливо розови листенца, малка жълта подводница, снимки на Джон Ленън и други дрънкулки.

В езерото плуват лодки, народът се излежава и хапва сред полянките. На пейките са насядали на припек малки и големи, млади и стари – всеки зает старателно с нещо свое си – любима книга, скицник с пастели, таблет или пък просто умислен и медитиращ.

Въздишаме и ние на моста Bow над езерото и се снимаме край фонтана и терасата Bethesda, заедно с няколко китайски младоженски двойки. След това минаваме край езерото с малки платноходки, управлявани с дистанционно, край скулптурната композиция на Алиса с мартенския заек и покрай египетския обелиск.

Метрополитън днес е затворен и продължаваме към Гугенхайм. Тук енергията вече е изчерпана и се ограничаваме със снимки само отвън. Нищо, сигурни сме, че няма да им останем длъжници.

После Нели продължава към Линкълн център, където днес е премиерата на последния филм за Хари Потър, а ние решаваме да се поосвежим в хотела с бира и душ. Срещаме се отново на Таймс скуеър, където сред навалицата и афишите си има масички, на които да поседнеш пред чаша леден фреш, да си напишеш картичките и да се полюбуваш на суетнята наоколо. Както и да се сгушиш в каменна скулптура „като една човешка длан” и най-случайно да помолиш да те снимат тъкмо минаващите оттам българи.

Смрачава се. Сега идва време за още едно задължително нещо в Ню Йорк - нощното посещение на Empire State Building – любимият на нюйоркчани символ на града. Със своите 381 м, елегантната постройка е може би най-хубавият небостъргач на света. До 70-те години на 20 в. тя е била и неговата най-висока постройка. На върха има висока кула от стъкло и метал, предвидена за прикрепване на управляеми балони с двигател, но в крайна сметка основното се оказало изкачването на маймуната от „Кинг Конг” по нея... С асансьор се издигаме до 86. етаж, където наблюдателната площадка е претъпкана с възторжени туристи. Провираме се сред тях и снимаме, въздишаме, снимаме... Strangers in the night, влюбени в Америка!

Днес потегляме на „Мини Ниагара тур”, с две нощувки на водопадите в канадското градче Ниагара Фолс. Автобусът ни чака на 7-мо авеню, точно срещу Карнеги Хол. Групата е интернационална – немци, италианци, испанци, за ефектност има и българи.

Пътят минава през Пенсилвания – щатът на амишите. Това е религиозна общност, живееща без придобивките на цивилизацията: електричество, автомобили, телевизия, телефони... Наследници са на религиозни преселници от Швейцария и Германия, езикът им, наречен от американците „dutch” /от deutsch/ е много сходен с немски, с примеси на английски думи. Облеклото е строго консервативно – дълги манти за жените и костюми със широкопола сламена шапка за мъжете. Техните изконни ценности са трудолюбие, скромност, морал, преданост към семейството и общността. Занимават се със фермерска и земеделска рабата, не ползват помощи и социални осигуровки. И не могат да бъдат снимани. Любопитното е, че на 16-годишна възраст на всеки амиш се дава възможността да избере дали да остане в общността или да тръгне по собствен път. И повечето избират да останат.

Обядваме в Corning – градче, известно в цяла Америка с производството на стъкло и кристал.

Водопадите Ниагара се намират в две гранични за Америка и Канада градчета – Niagara Falls американско и Niagara Falls канадско. Американското е доста западнало, най-новата му придобивка е казиното, построено заради американците, които твърде често посещавали казиното в канадската част. Преминаваме канадската граница и митничар с каменно лице злобно зачертава еднократните ни визи, извадени с пот на челото. Май не ни искат отново тук.

Ето ги най-сетне и водопадите! Откъм канадската страна те са три – Американски водопад, Bridal Veil /булчинският воал/ и Horseshoe /подковата/. Високи са 51 м и са широки към 800 м. След всичко прочетено и чуто, Васил беше поразочарован от размера им, както и от разположението им непосредствено в населено място и доста се разпали на тема „Нерде Игуасу, нерде Ниагара...”

Канадското Niagara Falls е китно и процъфтяващо градче. Хотелът ни е точно зад местното казино, снабден с огромен аквапарк, който Нели побърза да изпробва. Показват ни 3D-филм за водопадите, изпълнен с покъртителни възстановки на успешното преминаване над водопадите с въже, спускане на 63-годишна ентусиастка в дървена бъчва и драматичното спасяване на деца в лодка, повлечена от буйните води. Както и филмираната легенда за непокорната индианка Lilawala, удавила се и възкръснала от водите на водопада. Вечерята е в Skylon Tower – ресторант на самия връх на високата 350 м кула, разположена точно до водопада, с панорамна гледка на 360 ̊. Вечерята не ни допадна особено, но гледката е изумителна. Водопадите са осветени с прожектори в сменящи се цветове – жълто, синьо, зелено, пурпурно. Наоколо е море от светлини, има и гигантско светещо виенско колело, а водните пръски образуват огромен облак пара отгоре. На върха на кулата има и открита панорамна площадка, от която се опитваме да съхраним прекрасната гледка в мислите и сърцата си, защото фотоапаратите не успяват.

Програмата предвижда най-напред посещение на Торонто, Канада и после връщане при водопадите за пътуване с корабче и достатъчно време за пълна наслада. Тъй че на следващата сутрин потегляме за Торонто. Минаваме отново край водопадите и реката Ниагара, свързваща двете езера – Онтарио и Ери. Край пътя се редуват спретнати красиви къщи, със зелена морава и цветя отпред, които се дават под наем, навярно за кратка ваканция край водопадите. Изглежда подържано, свежо, подредено и привлекателно.

На аутобана най-лявата скоростна лента е предназначена само за превозни средства, возещи двама и повече пасажери. Така нашето автобусче се носи като истинска торпила, докато другите две платна са тотално задръстени.

Със своите 3 млн. жители Торонто е най-големият град в Канада и столица на провинция Онтарио. Сравнително младият, 200-годишен град се е наричал преди Yorkville, но заради сходството с името на Ню Йорк е преименуван на Торонто /по името на индианците Torontos/. Показват ни стадиона Rogers, кулата CN Tower, висока над 500 м. После навлизаме в центъра със старата историческа част – гарата, Bank of Canada, голямата англиканска църква St James, операта, огромни шопинг центрове и офис сгради. Спираме пред Парламента на Онтарио. Канада няма президент, а само министър председател. Върховна представителна власт има английската кралица. Наоколо са паметниците на кралица Виктория, английски губернатори и държавници. Строга полицайка ме сгълча и ми изнесе поучителна лекция за изхвърлянето на фасове в кошчетата за боклук и опасността от възникване на пожар, придружена с драматични примери.

Старата достолепна сграда на Университета напомня Оксофрд и Кембридж. Университетът на Торонто е най-големият в Канада, с 60 000 студенти.

И тук си имат Little Italy и China town. Разказаха ни, че китайският квартал растял с такива темпове, че скоро щял да бъде най-големият в света.

Сърцето на централната част на града е Dundas place. Тук се пресичат Dundas и Yonge street – най-дългата улица в града. Многолюдният площад е пълен с многобройни заведения за хранене във всякакъв стил. Хареса ми идеята името на площада да е свързано точно с този факт и въобще не се поинтересувах кой точно и какъв е Dundas /Дундьо/. Вярно е, че чак такива дебеланковци като в Ню Йорк не срещнахме за краткия си престой тук, но пък не ни убягна как волно и нехайно доста народ си пуши из улиците. После чужденците им били виновни за горящите кошчета за боклук...

Връщаме се обратно в Ниагара Фолс. И най-после идва ред за по-близка и задълбочена среща с водопадите. С корабчето „Maid of the Mist” ще подходим съвсем близо до падащата с грохот разпенена вода. Дават ни предпазни мушами, които нахлузваме нетърпеливо и се втурваме към палубата. Най-напред доближаваме Американския водопад и Bridal Veil, които са доста по-малки, но също така красиви. На американския бряг е издигната наблюдателна площадка, но забелязваме, че повечето туристи слизат по пътечки, виещи се по скалите надолу, за да виждат по-добре или пък за да се качат на корабче. Водата се разбива с оглушителен рев долу на ситни пръски, образуващи облак пара, в който потъваме и ние. Блясва ярка дъга, която се протяга като гръбнак на котка в подножието на водопада и елегантно се стрелва по протежението на реката. Снимаме възторжени, задъхани, мокри, даже не съм сигурна какво точно ми се стича по лицето. Фотоапаратът вече е вир вода, избърсвам го с кърпичка и продължавам.

И после бавно навлизаме в извивката на „Подковата” – канадският водопад. Сред вятъра и пръските не виждам вече нищо, светва дъга и май минаваме под нея, всичко е възможно. И толкова прекрасно! Водата ръмжи страховито, изригва някъде отпред като лава, пищим от възторг.

И да, Ниагарският водопад може да е джудже в сравнение с Игуасу, но цивилизацията тук го е превърнала в неповторимо изживяване – гледаш и снимаш от площадки, от корабче, от хеликоптер, от кула с ресторант на върха, от виенско колело, от смрачената нощна алея покрай реката...

На излизане режат глави с прекрасни снимки за по 30 $. Вярно, с монтаж на водопада като фон, но пък сме си ние, при това без да сме мокри като кокошки и сме тук! Добре го е описал Алеко! А как ли е изглеждало всичко това тук един век по-рано?

Градчето Niagara Falls е истински рай за деца, както и за вдетинени възрастни. С безчислени атракции и забавления – виенско колело, аква-парк, мини-голф игрища, въртележки, замъци, пещери на ужасите, магазини и заведения с примамливи вкусотии. И ние сме завладени от празничното настроение, което цари тук, и ставаме деца – любопитни, засмени от нищо и никакво, уплашени от Дракула, сочещи с пръст, опитващи всичко.

И после правим като местните – сядаме на открито с цяла кана бира само за нас, и бургери, и картофки, и пържено пиле...

На стъмване се отправяме със статив към една от многото площадки за наблюдение край водопада. Ще снимаме феерията от цветове, в която грейват водопадите на фона на нощното небе. Американският и канадският се редуват като манекени на модно ревю, обагрят се един след друг ту в бяло, ту в зелено, ту в жълто и в кърваво червено. После светват като шарени чергички със всички цветове на дъгата. Не можем да откъснем очи!

Сутринта на следващия ден потегляме обратно за Ню Йорк. Спираме в Duty Free- магазина, където се съхраняват вчерашните ни покупки /най-вече цигари на много добра цена/, минаваме паспортната проверка на границата и към 16 часа вече сме в хотела. Тук ни очаква нашата екскурзоводка Lee, която ще ни придружава до Вашингтон. Групата ни за екскурзията вече се е събрала – пъстра немско говоряща смес от австрийци, германци, швейцарци и българи-полиглоти. За ефектност, разбира се. Получаваме инструкции, материали, безценни напътствия и уговорка за час на тръгване на следващия ден.

Понеже сме си забравили вкъщи страхотния пътеводител за източна Америка, се отправяме сега към изложбения и търговски център Time Warner на Columbus Circle, където би трябвало да открием свръх богата книжарница. Уви, пътеводители на немски липсват и потъваме в ожесточени спорове чия точно е вината за този злополучен пропуск. Утешаваме се в любимия на нюйоркчани Macy’s, където за туристи има отстъпка от 15% срещу международен паспорт.

На следващата сутрин започва обиколката на Ню Йорк с групата на ТУИ. Минаваме край Times Square, музея на Мадам Тюсо, популярното заведение Dallas BBQ, Линкълн Център с Метрополитън Опера, Trump Building на Columbus Circle, дома на Джон Ленън на 72. улица, където все още живее Йоко Оно, Central park с мозайката „Imagine”, Езерото. На излизане от парка ни показват трите елегантни жилищни сгради в различен стил, където през 18 и 19 в. са живели манхатънци от средните класи. Пътуваме с автобуса през West Side, на брега на реката Хъдсън, където живеят артисти и писатели, построили си пищни домове. И East Side, където живеят потомствени богаташи, каймакът на Ню Йорк, но чиито къщи не блестят с богати фасади. Дели ги Central park.

Още по-на север е Харлем с Колумбийския университет, епископалната църква St John и афроамериканската култура. Харлем днес съвсем не изглежда така, както го познаваме от филмите и книгите – с полурухналите сгради и мръсните улици - сборище на чернокожи, които се бунтуват срещу полицията, наркотици, улични банди и пр. Сградите са санирани, улиците са чисти и приветливи. Разказват ни, че безработните били привлечени да рисуват щорите на магазините, с което спечелили малко пари, за да живеят праведно и без дрога и престъпления. Звучи като приказка от Томас Мор...

Минаваме край театър Аполо, където са излизали на сцена всички големи чернокожи музиканти, ето го и паметникът на Дюк Елингтън. Гледаме и изрисуваните щори на приземните етажи, които наистина придават ненадминат колорит на квартала. Доста от къщите имат външни противопожарни стълби, което е било задължително със закон до края на 20–те години на миналия век.

Следва „Музейната миля” на 5. авеню – с 10 отлични музея и галерии, сред които Гугенхайм, Метрополитън, Купър-Хюит, Нойе Галери, Барио и пр. Точно срещу входа на Central park, на 5. авеню №1040 е домът на Джаки Кенеди. В този район повечето луксозни вили са дарени от собствениците си на общината, понеже не можели да ги поддържат. /Що не се обадиха тия хора, щяхме да измислим нещо.../ Превърнати са в в различни културни институции. Показват ни площад Grand Army с Хотел Плаза /супер луксозна тоалетна, онемях/ и Apple Store, Tiffany, Trump Tower с растящи от фасадата дръвчета, бутиковите магазини на пето авеню – Elizabeth Arden, Cartier, Fendi, църквата St Patrick, гарата Grand Central Terminal, сградата на Chrysler, прекрасната нюйоркска библиотека, Empire State Building и срещу него – най-добрият хот дог в Ню Йорк – Papaya Hot Dog. На Madison Square Garden особено ни очарова първата сграда от бетон и стъкло – Flatiron. После Little Italy, която постепенно намалявала и China town, който непрекъснато се разраствал, разделени от Canal street. Следват грандиозните сгради на кметството, съда, щатската управа, Бруклинският мост, църквата St Paul, оцеляла при атентата от 11.09., църквата St Trinity. Фондовата борса на Уолстрийт, която е затворена за посетители и статуята на бика наблизо. Достигаме до Батъри парк със скулптурата „Сфера”, оцеляла при атентатите. Разходка около „Ground Zero” със строящия се гигантски монумент и нова кула, която с 99-те си етажа ще бъде най-високата в града. В Световния финансов център зимната градина е с подновен блестящ мраморен под. Старият, както и всички стъкла били пострадали сериозно от ударната вълна при атентата. През грамадните прозорци се виждат строителните работи по изграждането на новия комплекс с две кули, параклис и зелена площ с езеро в памет на жертвите от 11.09.2001. Обратно, през Meatpacking district, където някога е имало кланици, а днес – много магазини, заведения и скъпи жилища. И Челси – кварталът, в който живее гей обществото. Връщат ни обратно в хотела.

Наистина голям и пребогат на впечатления тур, с много информация.

Добре, че бяхме успели да поразгледаме нещичко самостоятелно, пристигайки тук два дни преди групата, а и бяхме попрочели едно-друго. Иначе мозъкът почва да пуши, бездруго разтопен от лятната жега и съдържанието на спомените е общо взето „много хубав и интересен град...”

Сега се отправяме да задоволим и известни културни интереси: Нели се интересува от международния фотографски център и музея към него, Криси е твърдо решена да се справи с музея за модерно изкуство, а Васил иска да посети „Biergarten Berlin”, която мярнахме на път с автобуса. След гласуване, понеже за всичко нямаме време, се отправяме към фотографския музей. Elliot Erwitt наистина ни развълнува, че и разсмя с великолепните си попадения. Нели се приши към група млади фотографи, развеждани от професионалист и им скъса нервите, задавайки въпрос след въпрос. За сведение на неизкушените от това изкуство, Елиът Ъруит е американски рекламен и документален фотограф, известен със своите черно-бели откровени снимки на иронични и абсурдни ситуации в ежедневни условия.

Правим един бърз тур из магазините в северната част на Мидтаун, в близост до Библиотеката и гарата, където има впечатляващи намаления от 15 до 50 %. Не сме особено очаровани, но връщаме доброто настроение на част от групата с някои малки покупки. Както и с по едно бързо кафе и сок в прекрасния зелен Bryant park, близо до Библиотеката, където е забранено да се пуши.

Музеят за модерно изкуство MoMa е истинска институция в Ню Йорк, която има претенциите да обхване не само живопис и скулптура, но и всички видове визуални средства – фотография, архитектура, дизайн, текстил и още какво ли не. В петък следобед входът е безплатен и ние се гмурваме вътре сред тълпите от хора. Разделяме се по интереси – Нели към 3. етаж с фотографски изложби, а Васил и аз – към 4. и 5. етаж, където има живопис и скулптура. С ръка на сърцето признавам, че харесахме най-вече по-ранните неща – Ван Гог, Сезан, Гоген, Моне..., които са представени доста добре. Нататък става страшно – Пикасо разбираем донякъде, Дали – също, но Марк Шагал и Хуан Миро определено ни пращат да си седим в кьошето, откъдето сме дошли. Гледам с почуда „Мъж с китара” на Пикасо – няма нито мъж, нито китара...

Нели се присъединява към нас, поразочарована от фотографската сбирка и е потресена от „Автопортрет на Фрида Кало с отрязани коси”.

И отново из Ню Йорк – със задъхания ритъм, с улиците, изпълнени с като пъплещ мравуняк тълпи, с клаксоните, с воя на на линейки, с крещящите билбордове и ярките реклами. Ню Йорк със щастливия гол каубой на Тайм Скуеър, с количките за хот дог и варени гевреци, с твърде дебелите и усмихнати хора, похапващи и пийващи нещо на крак, със седящите в метрото един до друг чернокож, азиатка и бял, подобно на реклама на Бенетон. И табуто за алкохол и бира, която дори увита в хартия не може да се пие навън. И манията за култура и театър. И радостта, и свободата да си тук!

И да не забравя най-важното: Манхатън не е Ню Йорк и Ню Йорк не е Америка. Това са отделни светове!

Филаделфия. Градът на „братската любов” сред американците е по-известен като „Фили”. Тук всичко е история, свобода, независимост. И, разбира се, Бенджамин Франклин.

Любопитното е, че пребогатият Музей на изкуството днес е по-известен със стълбището си, свързано с филма „Роки”, отколкото с ренесансовите, американски, импресионистични и съвременни произведения на изкуството, които притежава. Тук отпред има грамадна статуя на Роки и дори отпечатъци от кецовете му. Всички се надпреварваме да стъпваме в тях и да се снимаме в поза „лелеее, колко съм як!”.

С автобуса минаваме покрай пищната сграда на кметството, построено в парижки стил и изпълняващо днес само церемониални функции. После край библиотеката, основана от Франклин, площада Logan square с прекрасен фонтан по средата, научния музей на Института Франклин.

Спираме в Independence Park. Паркът представлява комплекс от няколко исторически сгради, сред които най- посещаваната е Павилионът с Камбаната на Свободата. Отпред се вие дълга опашка от туристи. Най-напред ни показват филм за историята на Камбаната и за голямата роля, която тя е изиграла в отвоюването на свободата и независимостта на САЩ. И не само – и в борбата срещу робството, и в борбата за правата на жените, през Първата световна война, през Втората, по време на войната във Виетнам. Като символ, като икона. Обиколила цялата страна.

През юли 1776 г. Камбаната известила на всички жители на Пенсилвания и САЩ новината за извоюваната независимост на страната. Високата 9 метра и тежаща почти тон камбана всъщност е трябвало да прикани населението да влезе в залата, където публично щяла да бъде прочетена Декларацията за Независимостта. Излятата в Лондон камбана се пропукала скоро след пристигането си във Филаделфия и била поправяна от местни занаятчии. Именно разширяването на пукнатината трябвало да спре по-нататъшното пропукване. Ремонтът, обаче, бил неуспешен и тя никога повече не е звъняла.

Залата на независимостта /Independence Hall/ е мястото, където се подписва Декларацията за независимостта, а 11 години по-късно се ратифицира и Конституцията. Това е свято място за американците. Отпред гордо стои статуята на Вашингтон.

Малко по-надолу, сред красив парк се намира Carpenter’s Hall – тук се провежда първият американски конгрес на 4.7.1776 г., на който представителите на 12 щата /13-ят, този от Джорджия закъснял/ гласуват за отделянето си от Англия и деколонизиране. За целта къщата била наета уж за организиране на семейно парти. Приетата Декларация за Независимостта се отпечатва още същата нощ, а първото й публично четене е няколко дни по-късно в Залата на Независимостта.

Старата историческа част на Фили е тясно свързана с Бенджамин Франклин. Той пристигнал тук твърде млад, оженил се и се установил на самата централна улица на града, където си построил къща и печатница. Започнал да издава първия вестник в града. Купил и други сгради наоколо, основал и първата поща. В нея ние респектирани си купуваме картички и марки.

За съжаление, времето, отделено за Филаделфия е твърде кратко, остава само някакъв жалък половин час, за да обядваме и се налага да сдъвчем съвсем набързо прословутите тук телешки чийзстекове. И никава възможност да видим малката павирана уличка „Елфрет” – смятана за най-старата в САЩ. Както и къщата на Едгар Алън По...

На излизане от града минаваме край пристанището на реката с трудното име Делауеър /Delaware/ и продължаваме към Вашингтон.

Интересен град е Вашингтон. Отделен е върху земи на Мериленд и Вирджиния, за да бъде самостоятелен щат. Или по-точно федерален окръг. Но пък Вирджиния си поискала и си взела земята обратно, защото жителите й във въпросния окръг нямали право на представителство в Конгреса. А и това „DC”, което неизменно се произнася заедно с името – District of Columbia. Какъв „дистрикт” , без да обхваща нищо друго, освен самия град Вашингтон... А пък „Колумбия” било в чест на Колумб. Така и не го разбрахме добре.

Градът е разположен на реката Потомак, разделителна линия между Севера и Юга. Населението е към 600 000 души, от които над половината работят в държавната администрация. 50% от жителите са афроамериканци и над 20% - латиноамериканци. И ние се почудихме защо, но се оказа, че тук те потърсили закрила и права. Тук е президентът, тук са на сигурно място! Разбрахме също, че вашингтонци са ощетени спрямо другите американци, защото плащали същите данъци, но не можели да избират свои сенатори. Живи да ги ожалиш!

Хотелът ни е разположен сравнително далеч от централната част на града, но пък е сред прекрасен зелен парк с много цветя и басейн, а стаите са като в същински палат.

Поемаме с метрото на опознавателна обиколка. Това тук е съвсем друга Америка! Широки булеварди с по няколко платна, импозантни сгради, величествени паметници. В дъното на огромното Pennsylvania avenue се вижда куполът на Капитолия.

. Пресичаме и продължаваме към The Mall, където са разположени музеите Smithsonian. За тази вечер сме си избрали този за американска история. Вътре в странен порядък е събран американският принос към световната цивилизация – от първите автомобили, задвижвани с гориво, през крушката и фонографа на Едисон, та чак до червените обувки на Дороти от „Вълшебника от Оз”, с които е танцувала Джуди Гарланд. Има и галерия с тоалети и обувки на първите дами, както и такава на Мъпетите. Ех, Америка!

Вечеряме в приятен ирландски пъб, близо до хотела.

На следващия ден започва подробното запознанство с Вашингтон. Да не пропуснем – DC! Започваме с гробището Арлингтън. Разположено е на мястото на плантацията и къщата на семейство Лий. Генерал Робърт Лий бил женен за пра-пра внучка на Джордж Уошингтън. Потомствен аристократ и отлично подготвен военен, той преминал по време на Гражданската война в командването на Конфедерацията /Южните щати/ като главнокомандващ генерал на Юга, въпреки предложението на Линкълн да поеме командването на Съюза /Северните щати/. След капитулацията му имотът му е завладян от армията на Съюза и превърнат в част от Националното военно гробище Арлингтън.

Днес в него са погребани над 300 000 войници, а дневно /от понеделник до петък/ се погребват средно по 25 военослужащи. Погребението и паметната плоча се поемат от правителството, а за семействата е чест техните близки да лежат тук.

Джон Кенеди е погребан тук само 11 дни след празника на ветераните от войните, когато посетил гробището и поднесъл цветя на паметника на незнайния воин. Погледнал към града от хълма с къщата на Лий и казал на министъра на отбраната: „Бих прекарал остатъка от дните си на това прекрасно място”. Джаки Кенеди взела решението да бъде погребан именно тук. Днес до неговия гроб е и нейният, както и на двете им рано починали деца, а до паметните плочи гори вечен огън. Наблизо са скромните плочи на Робърт и Едуард Кенеди.

Паметните плочи в цялото гробище са напълно еднакви, без значение дали тук е погребан генерал или редови войник, богат или беден. Респект, Америка!

Минаваме с автобуса край Пентагона, където ясно личи мястото на възстановената част от стената, където на 11.09.01 се врязва самолетът на талибаните. За щастие, по това време там не е имало почти никого заради извършвани ремонтни работи, а и самолетът е бил спрян от бетонната площадка за кацане на хеликоптери. И все пак са загинали 148 души, за които в двора има издигнат мемориал.

Достигаме до озеленения парк „The National Mall”, в който са разположени някои от най-забележителните мемориални комплекси на Америка.

Мемориалът на Линкълн е построен по подобие на Партенона в Акропола. Над колоните са изписани имената на 36 щата /толкова са съществували към годината на издигане на мемориала, 1922/, подредени спрямо годината на присъединяването си към САЩ. Линкълн е сред най-значимите и почитаните американски президенти, осъществил обединението на Севера и Юга и така осигурил бъдещето на тази велика страна. За него са написани повече от 300 книги, а всички малки и големи протести завършват с речи именно тук. И да, тук Мартин Лутър Кинг произнася прочутата си реч „I have a dream…” Тук и Обама произнесъл първата си реч след встъпването в длъжност, а на следващия ден всекидневник от Атланта излязъл с карикатура, представяща как иззад един облак наблюдават речта Линкълн и Мартин Лутър Кинг. Линкълн казва: „Мартин, за това не си мечтал...”

Мемориалът на ветераните от Виетнам представлява вкопана в земята черна гранитна стена, на която са изписани имената на загиналите в нея 58 000 американски войници, повечето от които ненавършили 20 години. Малък знак след името /† или à/ показва дали войникът е открит и идентифициран или е безследно изчезнал. Във витрини под стъкло са разположени големи дебели тетрадки, в които са изписани имената, датите на раждане и на смъртта, адресите и мястото на стената на загиналите във войната. И които всеки може да разлисти със сковани от вълнение пръсти. Проектът за мемориала бил спечелен от млада студентка от Йейл и допълнен със статуите на трима войници – американец, чернокож и латиноамериканец. После бил добавен и Мемориал на медицинските сестри. На него са изобразени три сестри, грижещи се за смъртно ранен войник.

Мемориалът за Корейската война /1950 – 1953/ е скулптурна композиция, представляваща група войници с измъчени лица, пристъпващи, водени от американския флаг.

През годините всичко това е било доста спорно и широко обсъждано от американското общество, което не одобрявало изцяло участието на САЩ в тези войни.

В далечината белее обелискът на Мемориала на Вашингтон. Тук са още мемориалите на Рузвелт, на Джеферсън, на Втората световна война... Но няма време, а и капацитет да видиш всичко.

Белият дом е заварден отвсякъде с полиция, но не ни става ясно защо. Подхождаме откъм задната страна, където се е ширнала огромна зелена поляна. Името си той получава при възстановяването на сградата през 1816 г., опожарена след нашествието на англичаните. Почернелите външни стени били боядисани в бяло. Получаваме подробни разяснения за разположението на президентския офис, спалните, приемните зали, както и относно факта, че президентската програма вече не се оповестява във вестниците.

Капитолият е сграда, седалище на Конгреса. Името идва от римския хълм Капитолий. Всеки от американските щати има свой Капитолий, но първият и главният е този във Вашингтон. И всички се сравняват с него, и задължително имат купол. Привидно ясни и простички неща. Но тук им е мястото.

В Капитолия става официалното встъпване в длъжност на президента и заседава законодателната власт - Щатският сенат и Камарата на представителите. Всеки щат избира по двама сенатори /Вашингтон DC е с един, но без право на глас/, а представителите се избират според броя на населението – приблизително по 1 на 650 000 души. При това – без партийни листи. Най-много представители има Калифорния.

Строежът на сградата е започнат от Джордж Вашингтон и е завършен през 1865 г. от Ейбрахам Линкълн, който вярвал, че с това ще повдигне самочувствието и вярата на американския народ. Тук екскурзоводът пак ни изненадва с поредната куриозна историйка – при церемонията по инаугурацията на Обама председателят на Върховния съд Джон Робъртс сбъркал думите на клетвата и се наложило да направят повторение на следващия ден. Втори дубъл, демек.

Заснемаме се на зелената поляна, наред с цяла група официално облечени китайчета, строени в редица.

Слизаме обратно на „The Mall”, където ни очакват музеите Смитсониън.

Средствата за тях били дарени от англичанина James Smithson – професор по минералогия от Оксфорд, ексцентрик и много богат, и никога не стъпвал в Америка. Но пък тленните му останки били пренесени именно там. Той оставил на Вашингтон към 100 000 млн. днешни долара „за да направят тези американци най-сетне нещо за науката и културата...” Всъщност, съгласно завещанието му, парите трябвало да наследи племенникът му, освен ако не остане бездетен, както и станало. Завещателната воля била „създаване на институция в САЩ, която да служи за развитието и разпространението на знанията”. Така правителството взело решение за създаването на музеите Smithsonian – забележителен комплекс, включващ 19 музея, научни институти, библиотека, зоопарк и безчислени експонати. Тематиката е различна – американско изкуство, история, азиатско и африканско изкуство, индианци, авиация и космонавтика... Входът на всички е безплатен.

Избираме си два – на авиацията и на индианците. Всичко е аранжирано като за любознателни деца – озвучено, анимирано, с макети на хора и животни, с монитори, даващи допълнителна информация, със симулации и още много атракции. Виждаме скачването на космическите станции Союз 11 и Аполо, командната капсула на Аполо 11, пръв достигнал и кацнал на Луната, разглеждаме пилотната кабина на Боинг 327.

Добираме се до хотела с подути и пулсиращи крака и преситени от впечатления. Тук ни очакват хамаци сред зелената трева, басейн, мохито и прохладна разтуха.

На следващия ден прекосяваме реката Потомак и вече сме в Юга. Това е царството на колониалните градове, плантациите, още по-горещото време, все по-големите порции и все по-дебелите хора. Пътуваме през Вирджиния. Колониалната столица Williamsburg е основана на мястото на изгорелия през 17в. Jamestown, създаден от англичаните. 25 000 жители, включително студентите от Университета. Историческата част на града представлява музей на открито, в който са запазени къщите и църквите в колониален стил. Малки магазинчета, гостилници, пекарна, бръснарница и работилници за занаятчийски изделия примамват из притихналите улици и сенчестите дворчета. Пред къщите стоят облечени тържествено жени с бели боненца и дълги рокли с престилки, някои носят сламени шапки. Мъжете са с ярки панталони до коленете и бели ризи. Ненатрапчиво и любезно пресъздават атмосферата на колониална Америка от 18 – 19в. Тук отмаряме с разточителен обяд с плато изискани сирена в Cheese house.

С ферибот пресичаме огромната река James river и се озоваваме в Scotland. Както личи от името, тук първите заселници са били шотландци. В областта се отглеждат памук, фъстъци и соя. Нощуваме в Roanoke. Райският Шератън е сред прекрасна градина с езерце с рибки и дървено мостче, вътрешен и външен басейн и грамадна стая с тераса и легла XXL с по 6-7 възглавници.

Продължаваме през „Сините планини” /Blue Ridge Mountains/, към Северна Каролина. Спираме да хвърлим поглед към обвитата с мъгла долина на Roanoke. Пътят се вие нагоре, през гъсти широколистни гори и автобусът периодично спира, за да изчака преминаващи сърни или ято гъски през шосето. В Националния парк Blue Ridge Parkway спираме при воденицата „Mabry Mill”. Тук грижливо са възстановени останките от малко планинско селище, в което може да се узнае нещо повече за живота в Апалачите преди 100 години. Има дърводелница, работилница за багрене на памук, различни инструменти и съдове.

Влизаме в резервата на Cherokee в Great Smoky Mountains. Посрещат ни музей и интересен магазин към него със всякакви индиански джунджурии. Научаваме и любопитни подробности за живота на индианците чероки. Те са единственото племе, разполагало със собствена писменост и азбука. А и много известни актьори и певци носят чероки-кръв във вените си – Кевин Костнър, Джони Деп, Шер, Робърт Редфорд, Хана Монтана... Омагьосани сме от дриймскетчърите /уловител на сънища/ и купуваме по няколко. Край шосето има редица от заведения и магазини, в които се е ширнал индиански кич. На най-голям интерес се радват топло подплатените мокасини и стрелите. Ярко боядисан и уж съвсем автентичен индианец се закача с туристите, свири на странни инструменти и охотно позира за снимка срещу някой долар. В резервата не се продава алкохол, близо до хотела има само едно казино, в което не се допускат лица под 21 год. С помощта на шатъл-автобус успяваме да огледаме голямото казино, което е забележителност тук, както и да скатаем две бири /макар и отворени/ в раниците , които тайно домъкваме до хотела.

На следващия ден се отправяме към Тенеси и столицата Нешвил. Пътят минава през планините Great Smoky Mountains, които наистина са обвити в гъста синкаво-бяла мъгла. Спираме сред ябълкова градина и заведение, предлагащо всичко от ябълки: от пай , през сладолед, до вино. В съседство има голям магазин за коледни вълшебства – елхи, еленчета, играчки и звънчета. Навън е над 30 градуса.

Нешвил /по името на генерал Наш от Войната за независимост/ е столицата на кънтри музиката. В „Music Row” са офисите на музикалните компании и звукозаписните студия, които до днес бълват купища нови албуми и хитове. Снимаме легендарното „Студио В” на музикалната къща RCA, където са записвали Елвис Пресли, Патси Клайн и Джони Кеш. На главната улица Broadway, са Honky-tonk заведенията, в които е възникнала и се свири жива кънтри музика. Също и многобройни магазини за каубойски шапки, кожени ботуши с метален обков и налчета и колани с цветни камъни. Куриозното е, че в магазините „Jack Daniel’s” се продава всичко друго, освен уиски. Дори в бутилки от уиски се предлага кетчуп или малинов сироп. Горката Америка!

Цялата дандания с кънтри музиката почва с най-продължителното излъчвано на живо радиошоу „Grand Ole Opry” от 30-те години, което се излъчва от Нешвил и което скоро развило цяла империя от концертни зали, звукозаписни студиа, продуцентски къщи, че дори и сателитен TV-канал. Имат си развлекателен комплекс, театър, музей, хотел, магазини за сувенири, че и кораб за разходки. И речни таксита, впрочем.

Другите неща за гледане в Нешвил са местният Капитолий, сградата на съда в гръцки стил, някой и друг небостъргач. Всичко останало е музика.

Вечерта има посещение на „Wildhorse saloon” – клуб за кънтри и рок музика, където след като похапне доволно, публиката излиза да се разтъпче на дансинга под формата на т.нар. line dance – танци в редици, стъпките на които показва самоотвержена девойка с каубойска шапка и ботуши. Певецът и групата се раздават изцяло, публиката също. Нели напредна доста бързо в усвояването на танците и дори сформира собствен денс клуб от несправящи се по-възрастни, които се зае търпеливо да обучи. Васил се вписа най-пълно в обстановката, като си поръча двойно Jack Danie’ls, Tennessee Whisky с много лед и зарадва бармана, на когото му беше омръзнало да налива диетична кола и сода.

Потегляме за Мемфис. Най-големият и най-младият град в Тенеси. Мемфис е столицата на блуса, градът на Елвис Пресли. Както и на прочутото му имение Graceland.

Блусът се появява след госпъла и спиричуъла, и след рагтайм-а, като музика на черните. Означава „тъжен” и негрите казват, че блус не може да изпълнява някой, който е напълно щастлив. В най-големия квартал за чернокожи в Мемфис се намира мотелът Лорейн, където през 1968 г. на балкона на стаята си е застрелян Мартин Лутър Кинг. Убиецът му е стоял на сградата отсреща. Днес тук се помещава Националният музей на гражданските права.

В имението Грейсланд не влязохме, а само хапнахме наблизо. И мярнахме самолета на Елвис, който се подаваше над оградата. Тук туристическата индустрия е придобила нечувани размери, разбивайки сърцата на феновете с всевъзможни неща, напомнящи за краля на рока. Най-трогателни ми се видяха едни кухненски ръкохватки с името му.

Както може да се предположи, досущ като египетския си съименник, Мемфис си има и пирамида, в която се провеждали концерти, изложби и мачове, а днес е място на магазини за спортни стоки, хотел и ресторанти.

Жегата става сериозна – вече е над 40̊̊. Улиците са почти празни. Сигурно затова градът изглежда малко тъжен, мърляв и безинтересен. Чернокожите определено доминират /64% от населението/ и в малкото старинно трамвайче, с което достигаме до Downtown ние сме единствените бели. Само допреди 40-50 години е трябвало да се возят единствено в задната част на превозните средства и да отстъпват място на белите. Днес белите са в известна степен направо дискриминирани – нямат си конкурс „Бяла мис Америка”, нямат задължителни квоти за наемане от работодателите, а в клубовете, където тъмнокожите се забавляват, свирят и се поклащат ритмично с блеснали от удоволствие зъби, те пристъпват неуверено, като неканени гости. Някой беше пял, че иска да е негър в Алабама...

Beale Street е люлката на блуса. Улицата с ресторанти, магазини за дискове и плочи, клубове, в които се изпълнява жива музика от талантливи самобитни музиканти. От всяка врата струи ритмична или мелодична музика, понякога тъжна, но винаги завладяваща. Beale Street е живият музей на „Mississippi –blues” – един жанр, възникнал в прашните памукови плантации на Юга и пренесен от делтата на Мисисипи чак до Чикаго. В началото на 20в. W.C.Handy, наричан бащата на блуса, пръв започва да пише и разпространява тази музика, създавайки песен за политическата кариера на кмета на Мемфис. По-късно текстът е променен и песента получава името Mississippi Blues.

Присядаме във вътрешния двор на „King’s Blues Palace” - едно малко и непретенциозно заведение, където на скована набързо дървена сцена на открито някой пее „Stand by me”. Забравяме за жегата, слушаме в захлас и гледаме завладени как чернокожият славей целият е струна и песен. После запява „Right, Sally, right”, публиката се поклаща ритмично и щрака с пръсти. В една пластмасова кофа от боя издрънква някой и друг долар. Невероятно е. Изведнъж плисва проливен почти тропически дъжд. Из улицата притичват весели хора с мокри фланелки и боси крака, смеят се. А бендът свири „Who’ll Stop the rain”. Този импровизиран концерт дълго ни държа в плен на една незабравима емоция, на радостта от нещо толкова малко, на сладостната тръпка в сърцето, която е жива и днес. Едно преживяване, което винаги ще ни връща в оная топла привечер в Мемфис, където стичащите се едри дъждовни капки по лицето и музиката ни задавиха.

Доста по-късно, вече вечеряли, подкрепени с ром и кола, тръгваме обратно. Улицата е затворена с бариери, охранява полиция. От двете страни светят неоновите реклами на ресторанти и барове, смесва се музика, която ехти отвсякъде, а пъстра тълпа снове нагоре–надолу и изпълва нощта с празнично настроение.

През щата Мисисипи, същинското сърце на Юга, пътуваме към Луизиана и Ню Орлийнс. Тук, в „щата на магнолиите” , крал е памукът, който е бил добиван от роби през 19в. почти по цялото поречие на Мисисипи, а повече милионери е имал единствено Ню Йорк. Навлизаме в Луизиана по магистрала, построена върху блата. Водата от Мексиканския залив се врязва дълбоко навътре в сушата, образувайки голямо езеро. Ню Орлийнс е разположен върху наводнена, блатиста земя, която е облагородена чрез система от дренажни канали, помпени станции и диги. Изненадани сме да разберем, че има едва 275 000 жители, от които 68% чернокожи. Населението намаляло значително след множеството епидемии, причинени от застоялата вода в заблатените местности и най-вече след опустошителния ураган Катрина, връхлетял града през 2005 г. По това време 400 000 души са напуснали града и никога повече не се завърнали.

Есенцията на New Orleans е Френският квартал – построен и обитаван от френските креоли в града. На рецепцията в хотела бяхме изрично предупредени да не излизаме извън пределите му и даже за всеки случай го

оградиха на картата с дебела черна линия. Граничел с най-големия и беден район на чернокожи, където било опасно.

Привечер ще пътуваме по Мисисипи с автентичен американски речен параход с гребно колело на кърмата. Оказва се, че „Natchez” е последният такъв, плаващ по реката от 250 години насам. Най-напред има вечеря, която ни подсеща, че Ню Орлийнс е кулинарната столица и гордост на Америка. После перката се задвижва, параходът извива свирка, пуска мощно кълбо пара и тържествено потегля. Подминаваме малки и големи кораби, шлепове, нефтена рафинерия, корабостроителници. Оранжевото кълбо на слънцето пали златен пожар сред облаците и потъва някъде сред ленивите спокойни води на реката. Така ми е хубаво, че изобщо не слушам разясненията по високоговорителите. Гледам светлините на свечерения град, отразени във водата, слушам джаз бенда на палубата, докачил онази най-тънката и плачлива струна в сърцето и искам времето да спре.

Късно вечерта вече сме на Bourbon Street /по името на Бурбоните, не на уискито, ха-ха/, където цари невиждано оживление, музика, светещи реклами и от всяко заведение те подканят шумно да влезеш. Коктейли се предлагат и на самата улица, наливат се в разноцветни и различни по форма чаши и шишенца, подобни на колби и епруветки. Улицата на джаза и порока. От всяка врата гърми здрав саунд – рок, ритъм енд блус и все по-малко джаз. Горкият Uncle Satchmo! Народът е разгорещен и разюздан, тук-там има и бардаци, пред които се раздават рози на джентълмените. Полицията зорко бди – якички полицаи минават напред- назад на коне и всяват респект. Макар че не е времето на Mardi Gras /шумният карнавал започва на 6.01. и продължава седмица и половина/, от балконите на околните сгради се хвърлят цветни перлени гердани, които са награда за най-атрактивните в тълпата. Гердани в зелено, пурпурно и златно - цветовете на карнавала, висят и по дърветата. Гердани се продават и сега и Нели си купи, и се окичи с няколко. А пък аз съвсем наистина си изпросих един, правейки маймунджулъци под един балкон. Спокойно, не съм викала „Булгар, булгар...”

В магазините навсякъде се продава алкохол, дори не искат лична карта, както навсякъде досега. След стерилната безалкохолна обстановка, от която идваме, това си е направо алкохолна оргия тук. Че и бутилка Смирноф си купихме!

По St. Charles Avenue се отправяме към Garden district. В средата се движи бавно зеленото трамвайче – streetcar, прототип на това, от „Трамвай Желание”. Първоначално теглена от коне, това е най-старата, все още оперираща трамвайна система в света. Тук, в Гардън дистрикт са къщите на милионерите – бивши плантатори. Разкошни масивни къщи от 19. и началото на 20.в., разположени сред пищни градини с екзотични растения – банани, палми, магнолии. Мраморни стълбища, гръцки колонади, романтични балкони, големи прозорци, засенчени с изящни капаци. Ето я и къщата от „Отнесени от вихъра”.

Постепенно излизаме от града, пътувайки сред лениви заблатени води и и яркозелени ливади. Днес ще посетим истинска плантация. Пресичаме реката Мисисипи – „Голямата вода”.

Наричат Луизиана „захарницата на Америка”. В началото за първите заселници било много трудно и времеемко да отвоюват сушата от водата. Средно 7 години били необходими на пристигналите от Франция аристократи да превърнат наводнените земи и блатата в обработваеми площи. По бреговете на Мисисипи се отглеждали най-напред индиго, после памук и ориз. Но условията се оказали най-подходящи за отглеждане на захарна тръстика. Тежката работа вършели около 10 млн. роби – предимно от Сенегал. От двете страни на пътя пътя се редуват зелени площи, засадени с тръстика, както и сгушените под дърветата елегантни колониални къщи на плантаторите и ниските колиби на робите.

Спираме в Oak Alley Plantation. Пред къщата са строени в две редици 300-годишни дъбови дървета, покрити с увивен бръшлян и испански мъх. Къщата е оградена с красива колонада, сред разкошна градина, потънала в зеленина и цветя. Тревата е сочна, ниско подрязана, а в старинен съд за преработка на индиго се къпят водни лилии. Отвъд градината са се ширнали тръстиковите насаждения, които опират в хоризонта. Елегантно облечени чернокожи момичета, с дълги рокли с кринолини ни въвеждат вътре. Поразени сме от разкошната мебелировка от кипарисово дърво, наподобяващо ту махагон, ту мрамор. Вътре е прохладно, в трапезарията е представена масата, сервирана за вечеря – с изискан порцелан и сребърни прибори. Над нея виси огромно плюшено ветрило, задвижвано с подръпване на въженце. Малката негърка с дълга розова рокля, която ни придружава, прилича на порцеланова статуетка. И не е трудно да си представим жените, които тихо бъбрят пред камината, бродират и си веят с ветрила, робите, които тракат с чиниите, пренасяйки яденето от кухнята, мъжете, които пушат в кабинета и обсъждат нещата, които трябва да се свършат утре... И дългите дни, в които вечерите се изпълват с разказите на някой пътник, пресрещнат край портите, а робите са се събрали в колибите след изнурителната работа в плантацията.

Връщаме се във френския квартал на Ню Орлийнс сякаш от някакъв друг свят. Елегантни сгради, пестеливи откъм украса, по-скоро скромни, с вътрешни дворове, скрити от шума и любопитството на улицата. Типичното са железните парапети на балконите, чиято изящна плетеница прилича на дантела.

Площадът Jacksonsquare е едно голямо зелено петно сред околните улици, в средата на което е паметникът на ген. Andrew Jackson, седмият американски президент, както и малък фонтан. Край фонтана, на съседната пейка е приседнала жена, досущ като лелята на Том Сойер и се прави, че не вижда как палавото момченце с нея пийва вода от фонтана и методично я изплюва в една метална тръба. От горната и долната страна на площада са луксозните апартаменти на баронеса Pontalba със сложни плетеници на железните парапети на балконите, доставени от Париж. Наблизо е комплексът на катедралата-базилика St. Louis, включващ още две сгради – Presbytère и Cabildo, които са приютили музеи.

От южната страна на площада се намира кафенето Café Du Monde, което е институция в Ню Орлийнс. Тук се сервират прословутите „beignets” – четвъртити бухтички, посипани с пудра захар, с които може да се изпие чаша великолепно Cafe Au Lait. Това са единствените неща, които се предлагат тук, но пред входа се вие сериозна опашка, а подът е побелял от разсипана захар.

Да не пропуснем и French Market – пъстър покрит пазар за всякакви местни специалитети и фермерска продукция, но в същото време и сергии с пъстри дрънкулки, сувенири, тениски, че даже и гербове на Бурбоните.

Вечерта логично завършва на Бърбън стрийт , където нощният купон пак е в разгара си. Жизнерадостни негърчета енергично надуват духови инструменти, музиката гърми надалеч, а публиката се поклаща ритмично и с огромно удоволствие.

И да, подминах кухнята на Ню Орлийнс, а не бива. Това не е американска кухня. Това е смесица от креолска, каджунска /каджуните са френскоговорящи преселници от Канада/, испанска и африканска кухня. С много подправки и морски дарове. Това са най-фините и деликатни ястия, които сме опитвали – крехки меса с галещи небцето сосове, пюрета, пудинги, гриц /м-м-м, Нели си облиза пръстите, а то е пюре от грис/, изискани десерти и най-вкусните скариди по креолски в живота на Васил... И джамбалая, естествено – мешаница от ориз, пилешко, наденица, морски дарове, зеленчуци и пикантни подправки. Да не пропуснем и супата от костенурки, както и охлювите, които така и не опитахме, но те тук са по правило в менютата на ресторантите. За хапване на крак пак има нещо специално – сандвичите „По бой” са френска багета с пържени месца или морски дарове.

Продължаваме към Флорида. Пресичаме щатите Мисисипи и Алабама. В Алабама спираме в имението „Bellingrath Home and Garden”, в близост до Mobile – да разгледаме забележителната къща и градина на мистър Белинграт, подхванал пръв, заедно с брат си, бутилирането и продажбата на Кока Кола в южна Алабама. Бизнесът очевидно е бил доходен, защото имението на брега на реката Flow наистина е впечатляващо. Къщата, построена през 1935г. е разположена насред прекрасен парк с безбрежни зелени поляни, много цветя, езеро с рибки и костенурки. А вътре освен изящните мебели, са събрани колекции от фин порцелан и сребро.

После спираме в Мемориалния парк на военноморските кораби. Освен тях, тук могат да се видят още танкове,самолети, хеликоптери от Втората световна война, както и от войните с Виетнам и Корея.

В Пенсакола имаме време за плаж на брега на Мексиканския залив. Водата е почти гореща, но с доста водорасли и мини-медузи. Събираме красиви миди и фин бял пясък за колекцията.

Пристигаме в Орландо на следващия ден, след доста път – над 700 км и само едно спиране за обяд в Lake city. Единственото, за което са налични сили и време вечерта, е близкият до хотела аутлет, където шофьорът на автобуса любезно ни стовари.

В Орландо се разделяме на групи по интереси – Нели ще посети Walt Disney World Resort, а ние ще разглеждаме Орландо и околностите.

Започваме с центъра на Дисни парка – Disney Downtown. Тук има площадче и улици с магазини и заведения. Наблизо са House of Blues и Hollywood Planet. Дисниуърлд е два пъти по-голям от Манхатън и колкото Сан Франциско – 10 000 хектара, 23 хотела, 4 парка, 3 аквапарка, 4 парахода, 4 железници. Magic Kingdom /Вълшебното кралство/ е първият и най-посещаваният парк, открит през 1971 г. Само за информация – входът за замъка на Пепеляшка е 84$. Паркът Epcot е по-подходящ за възрастни. В него има павилиони на различни страни, които представят типични неща – скандинавски, мексикански, френски, италиански, канадски. В немския павилион се вихри неспирен бирфест. Казват, че имало и български – с народни танци и шкембе чорба, но не сме проверили /ха-ха/. Отделните паркове са свързани чрез влакчето Monorail, което eлегантно се плъзга вързу издигнати високо платформи. Има си и хотел за кучета, както и сватбен параклис за брачни церемонии, 4 голф-игрища, болница, пожарна, поща и полиция. Абе, Америка.

Спираме за кратко в съседното населено място Celebration – един оазис с красиви къщи в стил „плантаторски”, доста електромобили из улиците, много лукс, спокойствие и зеленина. Градчето е създадено от корпорацията Дисни, която след това го отстъпила на Орландо, но продължава да държи няколко офис сгради там. Минаваме през Gaylord Palms Hotel, в чието фоайе със стъклен купол е пресъздаден Key West с островите. С тропическата растителност, водопади, езера с риби, костенурки и алигатори.

Предградието Winterpark е разположено около 3 езера, пълнещи се единствено с дъждовна вода и свързани с канали.

В края на 18в. заможни семейства на бизнес магнати от Севера са нанасят в района и строят там своите кокетни къщи със зимни градини. Наоколо са накацали прелестни имения – всяко с разкошна градина, къща в колониален стил, собствен кей и „гараж” за моторна лодка или джет. Въздъхваме облекчено, понеже има и един свободен парцел – земята се продава за 3 млн. долара. Като бонус се предлага воден гараж. И все още нямало купувач. Обикаляме с лодка из каналите е се дивим от гледките наоколо. Предупредиха ни да не цъкаме толкова силно с език от почуда, защото се смущавало спокойствието и почивката на живущите.

Центърът на Орландо е сравнително пуст . Снимаме фонтана и лебедите в езорото Eola. Наоколо има единични магазини /пазарувало се основно в моловете/ и заведения. Новата концертна зала „Arena” е с 20 000 места. Покрай нея и многото концерти, градът започвал да се оживява повече. Като цяло, горкият Орландо! Тук идват ежегодно милиони туристи от цял свят и потъват в развлекателните мастодонти, привлечени от Дисни-манията, от магията на Universal Studios и най-новата страст – Хари Потър. Те дори не достигат до центъра на Орландо и затова се казва, че „градът живее, но и умира чрез Дисни”.

Обядваме в един от големите молове и разглеждаме почти празните магазини.

Извива се станалата обичайна краткотрайна следобедна буря с дъжд и светкавици. Нели се завръща щастлива и ентусиазирана от посещението на Disneyworld – малко мокра, малко уморена, но с добре начесана Потър – краста и много снимки.

На другия ден вече сме на път за Маями. Спираме в Kennedy Space Center , където е седалището на НАСА и космическият център за изследвания и ракетостроене. Най-напред задоволяваме любопитството си в симулатор за изстрелване на совалка. Обръщат ни с краката нагоре и имитират полет със 17 000 мили в час. Оказва се не чак толкова голямо изпитание. После посетителите се поемат от автобуси, които ги развеждат из базата. В огромно, високо 106 м хале наблюдаваме сглобяването на ансамбъла совалка – външен резервоар – ракета носител. Трасето, по което после чудото бавно се транспортира до мястото на излитане с тежка верижна машина, е широко 30 м и покрито с 2 м натрошени речни камъни, положени върху асфалт. Показват ни кадри от историята на първите космически полети на САЩ – успешни и неуспешни, стъпването на Нийл Армстронг на Луната с Аполо 11. Не липсва и жлъч по адрес на руснаците, които са успели цели два пъти да ги изпреварят. Накрая гледаме 3D-филм с невероятни кадри от космическата совалка, изпратена да ремонтира и дооборудва телескопа Хъбъл.

Привечер пристигаме в Маями. Заедно с околните градчета, Маями е с население от около 2,5 млн. души. Перлата сред всички е Miami Beach – „The magic city”. Американската Ривиера. Това е южната част на бреговата ивица, с прекрасните плажове и луксозните хотели. Нашият е точно на брега, от балкона се виждат само палми, сгушеният сред тях басейн и безкрайното синьо на океана. Ако не беше заплахата от алигатори и урагани, тук щеше да е раят.

Досега не съм ви отегчавала с твърде много описания на хранене и закуски, но тази закуска не мога да я пропусна. На прекрасната сенчеста тераса над плажа, гледаща право към градината и океана, е сервирано всичко, за което човек може да се сети и то - по много. Плажът е широк, с фин пясък и неголям брой чадъри. Водата е приказно топла. Вълните изсипват на брега цели съкровища от вълшебни раковини, миди, охлюви, парчета отчупен корал. Гребем с пълни шепи, щастливи с всяка нова находка. Край басейна също е прекрасно. Изтягаме се на шезлонгите в дебелата сянка на палмите, коктейлите си ги бива, бирата – също.

После поемаме по дървената крайбрежна пътека на юг, покрай морето, към прословутия исторически квартал „Art Deco”. Край нас профучават загорели момичета с ролкови кънки, щастливи двойки по бански костюми. Курортът е неочаквано спокоен и тих. Плажът е широк и безкрайно дълъг, без сергии, без плажни капанчета, без продавачи на царевица, диня и гердани. Няма и предложения за водни колела, джетове, банани и водни ски. Хотелите са семпли и ненатрапчиви, заемащи площ главно на височина. Забавленията очевидно са по-дискретни и всеки може да почива както предпочита. Или поне така си мисля.

Вървим доста дълго и малката ни група, поизморена вече и поизгоряла от слънцето, започва да мърмори срещу водача и идеята му за тази разходка. А намеците за аналогията с разглеждането на сградите с ковано желязо в Сохо в Ню Йорк са направо оскърбителни.

Архитектурният квартал е строен през 30-те години в станалия модерен след Парижкото изложение през 1925 г. стил „Арт Деко” с добавени тропически елементи като например розово фламинго и палмови листа по фасадите и вратите. Къщите са боядисани са в нежни пастелни цветове – резеда, светло синьо, розово, жълто. За ефектност из улицата са паркирани няколко ретро-автомобила от същия период. По долните етажи са накацали барчета и заведения за хапване, в които се сервират екзотични коктейли и претрупани с плодове сладоледи. И цените са екзотични.

На връщане взимаме автобус. Отказваме се от първоначалната идея да посетим мола „Авентура”, който се оказва в най-северната част на града, въпреки че се подрусваме до там близо час. Но пък поразгледахме доста хотели и интересни сгради по пътя. Вечерта е истинска наслада с прохладния бриз и силуетите на корабите в далечината.

Последният ден е посветен на Националния парк Everglades – най-обширната блатиста област в света. Тропическите мочурища са разположени в южните части на полуостров Флорида, близо до Маями. През областта тече реката Кисими /Kissimee/ - широка към 80 км и дълбока едва 15 см. Заради малката разлика в надморската височина между нея и езерото Окихоби /Okeechobee/, от което води началото си, на водата са й необходими 12 месеца, за да измине 160 км. Реката, носеща също индианското име „Тревиста вода”, е осеяна с малки ниски островчета с избуяла растителност. Уникалната екосистема на това място се състои от алигатори, костенурки, повече от 30 вида змии, птици, идващи тук най-вече от Канада /щъркели, ибиси/ и много бозайници – черна мечка, сърни, лисици, скункс, катерички, водни плъхове, пантера. Растат мангрови дървета, палми, австралийски пинии, евкалипти, мексиканска лавандула и остри режещи треви.

Фауната се оживява през зимата /по-точно сухия сезон/, когато повечето обитатели изплуват от водата, за да се припичат на слънце. Тогава животните не са гладни, не се хранят и са приятелски настроени. От общо около 3 млн. алигатори във Флорида, 1 млн. живеят в Евърглейдс. Всъщност, макар че им се приписва кръвожадна агресивност, те са едни от най-миролюбивите животни. Достатъчно им било едно пиле за цял месец. При това смилали всичко без остатък и нямало загуби под формата на ходене по голяма нужда. Ходят само по малка. Другото интересно е, че през зимата не се хранят и не изразходват енергия, но пък точно тогава растат. Водата е много богата на кислород и именно от тук се добива питейната вода за Маями. Индианското племе Семиноли, населяващо областта, теоретично все още е във война със САЩ, отказвайки да отстъпи териториите си.

Пристигаме в „Gator park”, където се качваме на широка лодка с плоско дъно, задвижвана от въздушно витло с двигател /Airboat/. Поемаме бавно сред блатните треви и тръстиките. В мътната зеленикава вода се крият костенурки. Ленив алигатор се плъзга бавно сред листата. Тук-там подскачат странни птичета. Едно пиле се оказа приятелче на нашия кормчия и доверчиво кацна на протегнатата му ръка. Лодката се плъзга сред гъста растителност – дървета с топчести зелени плодове, широки сърцевидни листа като на водни лилии и жилави треви. После изведнъж лодката развива скорост, вятърът засвистява в ушите, на дъга се извиват пръски вода. Земноводното царство се е притаило във водата, а една грижлива майка алигаторка е скрила бебетата си зад тръстиките. След плаването из реката присъстваме на малко шоу, в което ни показват скорпион, гигантска жаба, змиевиден гущер, 9-годишен алигатор, както и новородени мъничета. Полът им все още бил неясен. Той се определял по-късно, в зависимост от температурата. Нели се снима с един по-дребен екземпляр, а после се сдобиваме със шишенце с истински зъб от алигатор.

Слизаме от автобуса в центъра на Маями – Downtown. Bay-side Market е комплекс от магазини и заведения, оформен в елегантно каре с палми и много места за отдих. Наблизо е пристанището, на което спокойно отмарят круизни кораби от различен калибър, лодки и яхти. Небостъргачите присъстват колкото да не забравим, че сме в Америка.

Населението на града се състои предимно от чужденци – емигранти от Куба и Латинска Америка. 70% говорят и пишат на испански, а половината от тях дори не говорят английски. Пренесли са тук културата и кухнята си, напитките и даже пурите си. Бедните живеят в квартала „Little Haiti”, където не било препоръчително да се ходи. Централната част е заета основно от „Малката Хавана”, където из улиците витае духът, музиката и миризмите на Куба. Там се отказваме да отидем, стреснати от предупреждението, че „не било подходящо за несведущи”.

Затова се връщаме отново в оазиса край хотела, където пак сме част от сладкото спокойствие тук, наслаждаваме се на утихващото и все по-гальовно слънце, на кроткия бриз откъм океана, на розовите облаци и корабите в далечината. Един пеликан стръвно се спуска сред вълните и голямата човка шумно траква, приклещвайки някоя глуповата рибка.

Но приказката тук е на привършване. Някой ни целува като спящата красавица и ни връща полусъбудени във водовъртежа на стягането на багаж, бързането към летището и 24-часовото пътуване към дома.

Разказах ви за Новия свят така, както го видях, разбрах и почувствах. С възторг, респект и смирена ирония тук-там. С очи, вперени в небостъргачите, със сърце, унесено в ритъма на блуса, с мисли, носещи се нейде по грандиозното течение на Мисисипи, и с ръце, заровени в топлия пясък край Атлантика.

До скоро, Америка!