Кристина Захариева
КАРТИНИ ОТ ЮЖНА АМЕРИКА
Рио Де Жанейро – Буенос Айрес – Водопадите Игуасу
Като всяко голямо пътешествие, и това започна с 11-часов трансатлантически полет с впечатляващ с размерите си Боинг 747, с 480 пътници на борда, разположени на две нива, с по три редици седалки и няколко салона. Положените от Ер Франс грижи за комфорт и осигуряване на някакъв поне сън – възглавнички, одеала, маски за очите, тампони за уши, слушалки за няколко музикални канала и TV, както и изобилие от блюда, избирани по меню, мокър бар и бюфет със закуски, дадоха като резултат нервна просъница, отекли крака и безцелно сноване до тоалетната и обратно. Но всичко това – изпълнено с едно вълнуващо, още смътно и малко тревожно очакване на срещата с една нова и непозната земя. Далечна, толкова мечтана, екзотична и малко мистериозна, въпреки че се постарахме да прочетем и научим достатъчно много.
И ето ни най-сетне на летището в Рио! Ярко слънце, топъл и влажен въздух, от които започваш веднага да се потиш и да си мислиш за прохладата на океана край Копакабана. Посреща ни нашата бразилска екскурзоводка Ане, на която подаряваме мартеница. Автобусът ни се гмурка в движението към центъра – между изящно строени в редици палми, високи модерни сгради и купища мръсни полу-разрушени фавели, пред които играят босоноги мърляви деца, а над главите им се вее шарено пране. Интересното е, че тук няма обособени квартали за богатите и гета за бедните. Всички съжителстват заедно, по-заможните обитават скъпи апартаменти на няколко нива с изглед към океана, във високи елегантни сгради. Еднофамилни къщи почти няма. Къщите на бедните, струпани в предградията, се наричат “фавели”. Те са едно- и двуетажни, често без покрив и прозорци, неизмазани и оградени с ламарина. Градът има ок. 7 млн. жители и сигурно още 1 млн. туристи от цял свят. Името му – “Януарска река”, дадено от португалски мореплаватели, произлиза от наподобяващия устие на река залив Гуанабара, около който се е разпрострял градът. Редуват се чудни плажни ивици, огромни тропически дървета и растения, планински масиви, които приличат отдалеч на странни буци пръст, пръснати из залива, малки островчета в океана, покрити със зеленина. Всичко е много пъстро и ярко, даже зеленият цвят на дърветата и тревата е особено ярък, наситен с влага и жажда за живот.
Хотелът ни – “Рио Копа” е в туристическата част на града, съвсем близо до плажа Копакабана, където са разположени повечето хотели, включително най-скъпият и луксозен – Рио Плаза. След кратка почивка и съживителен душ потегляме на туристическа обиколка. Целта ни е хълмът Корковадо с внушителната статуя на Исус. Хълмът е висок 709 м и е разположен в гората Тижука – една истинска дъждовна гора, през която пътят се вие, откривайки прелестни гледки към хълма и залива долу. Догоре се пътува със зъбчата железница. Началната спирка е пъстро сборище на туристи, местни продавачи на сувенири и всякакви дрънкулки. Таванът на гаричката е обсипан с шарени и лъскави знаменца, маски, гирлянди и ярки изкуствени плодчета. Висят тържествено и националните флагове на двадесетина държави. Как ли са подбрани? Там, под българското знаме чакахме и ние – потни, нетърпеливи и вече поуморени. Влакчето се промушва през изумителна растителност – така избуяла и гъста, а всичките ни опити да съзрем някое заблудено животинче между дърветата и лианите се оказват напразни. В купето се качват три негърчета със жълти фанелки и африкански инструменти и почват да свирят и пеят самба с такава заразителна енергия, че всички пляскат и се поклащат в ритъма.
Горе започват стъпала, които се изкачват доста мъчително под палещото слънце и почти 40-градусовите температури. От множество тераси се открива спираща дъха гледка към града, зелените извивки на крайбрежните ивици, океана и безбройните островчета в него. Стадионът Маракана изглежда досущ като детска играчка. Всичко е обвито в трептяща матова мараня, която превръща гледката във видение. Статуята на Христос, която е висока 38 м, изглежда огромна, много бяла и внушава страхопочитание. Какъв по-силен символ за един град, в които 98% от хората са дълбоко религиозни християни /католици/, макар и със сърца в плен на самбата и радостта от живота! Разказват дори, че когато жителите на Рио тръгвали сутрин за работа и изпитвали неудържимо колебание дали да не свърнат вляво към плажа и прохладата на океана, поглеждали към разперените ръце на Исус и си казвали – ако събере ръцете си, трябва да отида на работа, ако не – на плажа. Плажът е пълен с народ през целия ден.
Правихме много опити да поберем тази внушителна статуя в обективите си, разпервахме ръце, снимахме се дълго и усърдно, но никой фотоапарат не може да запечата вълнението, че си застанал точно тук, точно ти – под огромната бяла фигура, разперила ръце да благослови и запази града.
Следващата спирка е стадионът Маракана. Най-големият стадион в света, със 180 000 места е един от символите на Рио. Тръпката да стъпиш в отпечатъците от краката на Пеле и Роналдо, да влезеш в светая светих – съблекалните, да минеш в тунела, по който отборите излизат на терена, да седнеш на сините седалки... Долу, на терена негърче, облечено с жълта фанелка с номер 10 – Пеле, разиграва истински футболен спектакъл – жонглира с топка, подхвърля я виртуозно с глава, съблича се без да изпуска балансиращата на врата му топка и накрая се снима със всеки, показвайки блестящи от гордост и радост бели зъби. Вярно, обстановката в съблекалните и душовете не е никак луксозна – обикновени кушетки за масаж, облицовани със старичък фаянс душове, вани за всеки футболист – но нали тук се кове една велика част от историята на футбола! Интересно е, че стадионът е построен за рекордно кратки срокове през 1950 г. за Световното първенство. По ирония на съдбата, точно тогава Бразилия пада с 2:1 от Уругвай, но пък какви победи помни този стадион! И какви концерти! И хилядния гол на краля Пеле!
Утро в Ботаническата градина. Един прохладен оазис в сърцето на Великолепния град. Създадена от принца регент Педро /не помня кой пореден/, градината съществува от 1808 г. Посреща ни централната алея с изящни две редици от кралски палми, които благородно скланят сенки над удивените ни глави. Редуват се картини, сякаш кътчета от рая, с водопади, обрасли с гирлянди от листа беседки, чудни дървета и храсти, гигантски ярки цветя и екзотични плодове. Гледаме с почуда опадалите по земята “маймунски кайсии”, огромните водни рози, на които можеш да седнеш, десетките видове палми, крехките бананови листа, бамбука, лилиите и толкова още знайни и незнайни прекрасни растения. И откриваме с възторг всичките си домашни саксийни любимци – но тук на живо, в естествена среда и размери. И не можем да се начудим на цветовете на орхидеите, на плодовете на мангото и на хлебното дърво. Спираме и при дървото с червеникава кора и нежни листенца, дало името на Бразилия. На излизане ни изпраща езерце с костенурки и дивно хоро от застинали голи женски статуи.
Следва разглеждане на центъра на града. В “Downtown” е живият пулс на пленителния Рио де Жанейро. Потоци коли, забързани хора, облечени надве-натри, безброй лъскави и не толкова магазини, много боклук, тук-там мирис, труден за описание, продавачи с колички зелени кокосови орехи, сувенири и скара, много глъчка, деца, предлагащи дъвки за два реала. Колоритно, хаотично, с всички цветове от живота, запомнящо се.
Катедралата Метрополитана е най-необичайният храм, който сме виждали. Грамада от бетон с безчислени позорци, напомняща на всичко друго, освен на църква. Вътре цари прохладен полумрак, раздвижен единствено от искрящите във всякакви цветове витражи и висящото от купола дървено разпятие, необикновено като всичко останало в тази чудна страна.
Тесните централни улички се пресичат на гъсто, някои са пешеходни, а повечето магазини затварят следобяд. Изобилие от стоки, от които трудно си харесваме нещо. Дали защото сезонът е такъв – носи се потниче, къси гащи и джапанки. Гледаме прословутите красиви бразилки – митът е на път да се развенчае. Повечето са доста едри, с груби черти и небрежно облечени. Иначе стегнати, с искрящи зъби и в добро настроение. Спираме в известното кафене Коломбо – пресъздаващо обстановката на елегантно Рио от 20-те години, с огромни витрини, пълни със взевъзможни сладкиши и многолюдна тълпа от туристи.
Следобедът ни отвежда най-сетне на Копакабана. Плажът-мечта е дълъг 4,5 км и по протежението на крайбрежния булевард Авенида Атлантика се стели тротоар с мозайка от черно-бели плочки, изобразяващи вълнички. Това го отличава от другите два известни плажа – Ипанема и Леблон, където мотивите са рибки и други фигури. Името си, Копакабана носи от остров в езерото Титикака, откъдето в Рио било донесено свещено разпятие. На равни разстояния се кипрят жълти павилиони, накачулени с планини от зелени кокосови орехи – coco verde, от които със сламка се пие предназначена за разхлаждане прозрачна лигава течност с вкус на разтвор за контактни лещи. Примрели от възторг стъпваме в мекия пясък, който е много бял, подобен на грис. Плажната ивица е доста широка, ходим дълго, докато стигнем до брега. Макар и в късен следобед, е много шумно, пъстро и многолюдно. Изумително черни семейства събират тен, мързелуват или играят плажен футбол и волейбол. Безчислени продавачи на всичко минават почти всяка минута , за да предлагат скариди на клечка, плодове, гердани и тениски. Странното е, че къпещите се не са тъй много, както предполага горещината и топлите води на Атлантически океан. Почти не плуват. Имало доста подводни течения, които били опасни, казват. Водата не е прозрачна, солена е и има сериозни вълни. Обаче е прекрасно. Декорът от планините наоколо, шоколадовите тела на кариоките, глъчката, безгрижието – всичко е безкрайно заразително. Накрая сядаме пред жълтата будка и пием с наслада кайпериня и коко верде. Продавачът приготвя питиетата със заразителен замах – изсипва в шейкъра парчета нарязан зелен лимон, захар, кашаса и загребва с пълни шепи лед от един чувал – така е приятен животът през една тъничка сламка от ледената чаша!
Оттегляме се с нежелание, но трябва да се подготвим за Карнавала – днес е голямата нощ! Това всъщност е парадът на победителите – 7-те школи по самба, които журито е отличило в последния ден на карнавала. Имаме билети и баджове, които гордо закачаме на врата си – с отбелязан сектор и място. Спектакълът започва в 21.00 на Самбодромо – 800 метровата “алея на славата”, в която всеки танцьор става звезда, макар и само през тази нощ. Пред определените за паркиране места чака дълга колона от автобуси, превозваща стотици превъзбудени гости и туристи. Някои са облечени в еднакви на цвят фанелки, други са маскирани с перуки, трети носят ярки шапки и флагчета. Всичко предсказва една невероятна фиеста. Не съм си представяла, че е така добре организирано и подредено – влиза се електронни карти, на входа се раздават сини възглавнички за сядане, предлагат се вода, безалкохолни напитки и кафе. И достатъчно на брой и чисти, при това, тоалетни. Самбодромо прилича на продълговат стадион, с множество различни сектори от двете страни. Долу, и най-близо до събитията са разположени скъпите ложи – с индивидуални седалки, масички за напитки и други глезотии. Там успях да зърна доста японци. Повечето туристи са разположени в сектор 9 – по-нагоре, с каменни пейки, но с чудесна видимост. Сядаме на местата си върху възглавничките и застиваме в очакване. Потим се страшно – жегата е неописуема, а прожекторите над главите ни я правят още по-нетърпима. Звучи силна ритмична самба, която ни настройва карнавално и всички се поклащат в такт. Всяка от школите наброява от 1 500 до 3 000 човека, има своя музика и текст, и е маскирана и танцува под определена тема. Тазгодишните победители се наричат “Villa Isabel” и са избрали за своя тема “Богатството на Латинска Америка”. По програма трябва да се явят пети по ред. 800-те метра на Самбодромо се изминават в неспирен танц за около час и половина, като в края на всяка от школите се включва ентусиазирана група весели туристи, платили фантастична цена, за преминат по Самбодромо, танцувайки заедно с бразилците.
На запад небето се озарява от празнични фойерверки и ракети, и с това се дава старт на навлизането на първата за вечерта школа. Публиката аплодира, запява химна на школата и маха със знаменца с нейните символи. Още от далеко се виждат десетките пищни карнавални платформи, цветното множество на танцьорите, а тътенът от приближаването им става все по-силен. Неусетно вече са пред нас, заливат ни с фантастични ярки костюми във всякакви цветове, пера, воали, крила, гирлянди. Всичко е крещящо, предизвикателно и пъстро. Всяка платформа символизира нещо – океан, река, остров, дракон. Най-отгоре танцува великолепна лъскава черна танцьорка, която е само ритъм и танц, а тялото й се извива грациозно във всички посоки. Между платформите, в идеално прави редици танцуват отделните групи танцьори, чиито костюми символизират части от темата на школата – индианци или морски обитатели, фантастични цветя, странни растения и животни. Спират за миг пред всеки сектор и правят красиви фигури. Гледаме като хипнотизирани, снимаме и се чудим как да поберем във фотоапаратите си целия този зрелищен спектакъл от феерични костюми, омагьосващ танц и невероятна палитра от цветове. А еротиката? Още един мит май ще бъде развенчан, защото онези разголени черни пантери, облечени само с няколко пера и малко боя са всъщност няколко красиви момичета сред множеството, а репортерите долу се надпреварват да ги снимат.
Успяваме да проследим още две школи и вече пред очите ни плува само море от светлина и цвят, ушите ни са заглъхнали, а морните тела, окъпани в пот, се оказват подваластни на съня и часовата разлика. До хотела ни откарват с автобус, любезно спрял пред входа и гостоприемно настроил климатика си в наша полза.
Следващият ден е посветен на другия голям символ на Рио де Жанейро - “Захарната глава” или “Захарната буца”. Това е висок 394 м заоблен хълм и е наречен така поради приликата си с чувалите захар, пренасяни от Рио от португалските колонизатори. Формата му наистина е много особена – на мен ми приличаше на гърбица на камила, релефът е гладък, по сивкаво-кафявите голи склонове се катерят алпинисти с въжета и то - при безпощадна жега. Нагоре се изкачваме с въжена линия, подобна на висящ въздушен трамвай – първо до по-ниския хълм – Урка, от който всеки желаещ може да си наеме хеликоптер за панорамен полет, а после – още една отсечка до Pao de Azucar.
Отгоре се открива великолепна гледка към заливите Гуанабара и Ботафого, плажовете Копакабана, Ипанема и Леблон, малкия “червен” плаж. В далечината се вижда и хълма Корковадо със статуята на Исус. Тук в клоните на огромно дърво-фикус откриваме най-сетне маймунките-мармозетки – малки любоптни и мустакати хитруши, които хапват с апетит подаваните от туристите парченца банан.
Следва посещение на известните фабрики за обработка на скъпоценни камъни Щерн. Показват ни технологичния процес, както и изумителни колекции от бижута и часовници. После - Хипи-маркет в Ипанема – още една незабравима атракция! Тук всякакви продавачи продават всичко- ръчно изработени бижута в африкански стил, сувенири, дрехи, чанти, лъкове и маски. Пазарлъкът е задължителен и завършва с “обригадо” – от двете страни.
Вечерята е в шумно заведение на открито на Авенида Атлантика, с музика на живо и много посетители. Сигурно сме били много гладни, а и подведени от менюто, защото скоро към масата ни беше присъединена допълнителна масичка за сервиране и там се изсипаха блюда, които ни уплашиха с размера си – огромна салата с всякакви глезотии, включително авокадо, сърцевина от палма и пъпеш, и още – всякакви меса на скара, пилешки рула, гарнитури от ориз, картофено пюре, зеленчуци и прочие...
На другия ден се отправяме на романтично пътешествие към тропическия остров Бернардо. Преди пътуването се сблъскваме с бразилските пощи, където пререждаме опашката и след доста сложна процедура купуваме огромни по размера си марки, които едва се побират на картичките. Дали ще пристигнат изобщо?
Пътуваме с автобус на юг, към градчето Итакуруса. От двете ни страни се нижат предградия с безредно нахвърляни сякаш къщи, полета, горички и палми. На малко пристанище, изпълнено с търговци на африкански амулети, се качваме на корабче. Времето е топло, но мрачно. Скоро завалява дъжд, които ни мокри през борда, но разхлажда прекрасно. Плаваме сред безбройни зелени островчета, тук-там във водата подскачат странни риби, а няколко делфина ни доставиха истинска радост, преобръщайки се във водата. На корабчето ни поднасят кайпериня, банани, портокали и резени ананас. Остров Бернардо е собственост на италианеца сеньор Енцо, който е на 85 години и освен тази екзотична атракция, владее автобусен парк за туристически пътувания. На острова ни посрещат музиканти и веднага се създава атмосфера на безметежност и тропическа наслада. В едно закътано заливче се събличаме по бански и плуваме под дъжда – водата е топла и прозрачна, сърцето ми сякаш спира. После се разхождаме из островчето, изкачваме се до върха и мечтаем да имаме свой остров някъде наоколо. Очаква ни екстравагантен обяд с шведска маса, която ми е трудно да опиша – салати от зеленчуци, гъби, палмови стъбла, авокадо, манго, моркови, пъдпъдъчи яйца, зелен боб, нахут, миниатюрни картофчета...В котлета къкрят италиански пасти, редом с прословутия черен боб с бекон, панирана риба, яхния от миди. Сервитьори с огромни шишове с меса, пилешки кълки и наденички препълват чиниите, а накрая – о, боже! - фламбиран карамелизиран ананас, крем карамел и превъзходно кафе. На тръгване се снимаме за спомен със сеньор Енцо, който тържествено маха с бяла кърпа от мостика. Там е строен и целият персонал на островчето – с бели блузки и червени поли – още една картина, която остава за дълго в спомените.
Вечерта завършва неизбежно на Копакабана – плажът е необичайно пуст, само разхождащите се по крайбрежния булевард, безкрайните редици светлини и едно фотогенично куче смущават насладата. Взимаме малко пясък за спомен – така е прекрасно всичко!
Днес летим за Буенос Айрес. Посреща ни една мила аржентинска екскурзоводка – Мария, която е много изненадана, че сме кацнали 10 минути по-рано. Потегляме с микробус към хотела.
Но това тук е съвсем друга страна! И съвсем друг град! Широки булеварди с елегантни високи сгради, красиви паметници и запомняща се архитектура. Наричат Буенос Айрес “латиноамериканският Париж”. Спорим дълго дали прилича повече на Париж или на Мадрид. Във всеки случай градът няма нищо общо с екзотичния, колоритен, малко хаотичен и естествен чар на Рио де Жанейро. Нашият хотел Carlton е чудесно разположен в центъра на града, на пешеходно разстояние от търговската част и централния булевард “Нуеве де Хулио” /9.юли/. Бързо се преобличаме и излизаме да си сменим песос – банките работят до три часа, а единственото чейндж бюро в околността – до 17.30. Занемяваме пред сочения за най-широк булевард в света – “9.юли” е широк 150 м, с по десет платна във всяка посока – едва се обхваща с поглед, а за да го пресечеш се изчакват четири светофара. От двете му страни се редуват кафенета, ресторанти, магазини и офиси. А също красиви дървета с ярки червени цветове – “сеиво” – националното дърво на Аржентина. Има и други – с розови цветове, подобни на магнолии. Всичко е подредено с финес, чисто и изящно. По тротоарите мъкнат тежки училищни чанти малки аржентинчета, облечени в бели престилчици – досущ като докторски. Оказва се, че днес за тях е първият учебен ден след лятната ваканция, която започва в началото на декември. По улиците бързат елегантно облечени красиви делови хора със светла кожа и съвсем европейски черти. Даже има нещо ретро-европейско във фасадите на сградите, във витрините, в дрехите на минувачите, в начина, по който любезно ти говорят. Може би се дължи донякъде на тангото, което е навсякъде – звучи във заведенията, крещи от афишите, танцуват го по улиците странно облечени в черно двойки, които се снимат с удоволствие с туристите...
За вечеря откриваме очарователен малък ресторант на съседния булевард Санта Фе, където Васил хапва с премрежен от удоволствие поглед огромна порция панирани калмари с изобилие от подправки.
На следващия ден потегляме за панорамна обиколка на града с автобус, пълен с разнородни туристи. Спираме най-напред на Пласа де Машо /площад майски, наречен така в чест на въстанието срещу колонизаторите на 25.май 1810/ с възрозовия президентски дворец – Каса Росада, от балконите на който президентът Хуан Перон и харизматичната Евита са произнасяли речите си пред аржентинците. Гледаме катедралата Метрополитана, построена в гръцки стил, с великолепна колонада отпред, кметството. На площада се тълпят демонстранти със знамена и плакати, които скандират, сядат на земята и пият чай мате през тънки метални мундщуци от издълбани черупки, подобни на кратунки. Продължаваме покрай ярко сините кубета на руската православна църква, през елегантния квартал Сан Телмо.
Следваща спирка е стадионът на La Boca Junior, наречен La Bonboniera, заради приликата. Стадионът е със 72 000 места. Именно на него става известен Марадона, чиято звезда е пред входа, но все още без отпечатък от крак.
Тук, в квартала Ла Бока, са къщите на италианските рибари имигранти – едни от първите, заселили се в Буенос Айрес. Кварталът е застроен около крайбрежната рекичка Риачуела и представлява един неповторим колорит от пъстри, долепени една до друга примитивни къщи, построени от ламаринени плоскости, боядисани в ярки цветове. Навсякъде кипи веселие, пълно е с малки заведения, в които се свири и танцува танго, магазинчета, сергии със сувенири, всеки те вика, кани или ти иска нещо. Най-известната уличка е Каминито – особено любима туристическа атракция, където се сливаме с тълпата и се любуваме на изобилието от цветове, отказваме усмихнато на продавачите и се снимаме.
По пътя обратно виждаме малкото пристанище на Ла Бока, където Риачуела се влива в Риа де ла Плата – изумителната кафява на цвят река на Буенос Айрес. Минаваме през Пуерто Мадейра – красивият пристанищен квартал с най-скъпите жилищни сгради и множество луксозни ресторанти, предлагащи рай за гастрономите, гледаме голямото плаващо казино и корабите, потеглящи за Монтевидео. Следват планетариумът “Леонардо да Винчи”, футуристичната скулптура от метал на гигантско цвете, което нощем проблясва в различни цветове, елегантният квартал Риколета с офиси, банки, посолства и паркове. Градът е приказно красив, по европейски елегантен и изискан, с атмосфера, която се запомня и те кара да се връщаш...Времето също е доста благосклонно – не така горещо, с лек ветрец, който напомня за приближаваща есен.
Следобеда посвещаваме на шопинг тур по основната търговска улица – пешеходната Флорида. А има какво да се види и купи! Изобилие от обувки, чанти, дрехи и всякакви неща на добри цени. Улиците са пълни с народ, награбил торбички, пакети и маркови пликчета. Кафенета на открито няма – всичко е скътано под закрилата на климатиците.
На бул. 9.юли има стачка и движението е спряно. Така успяваме да се снимаме точно в средата – пред грандиозния обелиск, посветен на Независимостта на Аржентина. Малко по-надолу е и прочутият Театро Колон – един от най-известните оперни театри в света.
Идва и денят, посветен на едно от чудесата на света – водопадите Игуасу. Тук, на мястото, където реката Игуасу се влива в Парана, си дават среща трите държави – Аржентина, Бразилия и Парагвай. С обща ширина почти 3 км, Катаратите, както ги наричат местните, са най-широките водопади в света. Състоят се от 275 отделни водопадчета, а височината на пада е 80 м. В прекрасно уредения национален парк Игуасу потегляме с влакче, което лъкатуши из джунглата. Заваляват едри капки тропически дъжд. Обаждат се мистериозни птици, между дърветата се вият лиани. Напрегнати сме и още на първата спирка си купуваме дълги бели дъждобрани, в които се намъкваме, заедно с раниците и чантите си. Към водопадите ни отвежда дълга около километър метална пътека, която минава направо през реката. Водата лениво заобикаля малки островчета и скали, и сякаш с нищо не предвещава гледката, която ни очаква. Вглеждаме се напрегнато за каймани, тукани и всякакви други екзотични гадини, за които сме прочели. Уви, само въздухът е изпълнен с дивния мирис на тропик, проливен дъжд и растения, над които се издига пара. Неусетно достигаме до първата тераса, която е точно срещу “Дяволското гърло”. Гледката е сразяваща.
Право пред нас се изсипва най-внушителната водна маса, която можем да си представим. Сред грохот, водни пръски и необуздани каскади се разиграва внушителен природен спектакъл. В погледа отвсякъде се побира само разпенена, лудуваща вода и за миг онемяваме. Хоризонтът представлява една неравна граница между облаци и вода, която стръвно се спуска надолу и се разбива така яростно и буйно, че дори не може да се види точно къде. Снимаме като луди и фотоапаратът, неиздържал на тази стихия от водни пръски и дъжд, започва да се съпротивлява.
После спираме и на други тераси – гледката става все по-пълна и всеобхватна. Дъждът е топъл, преставаме да му обръщаме внимание и събличаме дъждобраните. Толкова е вълнуващо! Водопадите се разглеждат от различни нива, до които се достига по пътеки, лъкатушещи сред буйна тропическа растителност.
В клоните на високо дърво съзираме най-сетне два тукана, които гордо въртят опашки, а яркооранжевите им човки сякаш са готови да отхапят парче от небето. Тези чудни птици бяха за мен най-вълнуващият символ и спомен от Южна Америка. Ярката и несъразмерно голяма човка, на фона на черното тяло, сякаш е израз на всичко колоритно, непредвидимо, демонстративно ярко, горделиво и неповторимо, което видяхме. Донесохме този тукан не само в сърцето си, но и във вид на всякакви сувенири – статуйки от червеникаво бразилско дърво, кварцови кристали, както и самобитно издялани на ръка фигурки.
По-нататък на пътеката внезапно изтичаха няколко коати – любопитните дългоноси мечета, които душат туристите и просят храна. Нели щедро им разчупи сандвич, а най-лакомото я ухапа по пръстите. Дотича един чернокож пазач, скара се и ни предупреди да не ги храним. Видяхме долу в реката и лодките, с които ентусиастите се гмуркат направо под водопада, безмилостно окъпвани от водните струи.
Искахме много да поседим още и още, да видим сините пеперуди, да чуем птиците и да се повозим на джип из джунглата. Уви, самолетът трябва да излети с нас и затова потегяме обратно. На междинната станция на влакчето става малко объркване, качваме се в обратната посока, скачаме в движение, падаме на перона, а на някои им се налага даже да попътуват нагоре и да се върнат обратно със следващото влакче...
Все пак успяваме навреме да пристигнем до началната спирка, да хванем такси до летището и доволни да се подредим на огромните опашки пред гишетата. Но спокойствието е само до тук.
На моето запитване дали можем да се “чекираме” любезна служителка отговаря, че има стачка на Аржентинските авиолинии и полетите са отменени. Какво да правим ли? Много просто - да си наемем кола с шофьор или да вземем автобус до Буенос Айрес, който пристига за 18-20 часа. Супер. Любопитното е, че летището е пълно с хора, които изпускат полети, връзки до всички кътчета на света – Канада, САЩ, Париж.. И никой не изпада в истерия, не вика и не плаче. Разговаряме и с други потърпевши – всеки търси някакво решение: тръгва към градчето Игуасу да нощува и да изчака полет на следващия ден, разпитва за автобусни превози, купува самолетни билети от други компании за утре, отдава се на четене на роман или изобилно хапване в ресторанта... Аз нямам много възможности за решение – полетът ни за Париж е утре през нощта, обувките ни са мокри, не носим медицински застраховки, нито другите самолетни билети, всички разчитат на мен...Обяснявам всичко това за пореден път на момичето на гишето. То ме разбира и кима.
После става нещо наистина съдбовно. Посочва ми едно кьоше, в което групичка хора жестикулират разпалено и ми казва, че тези там организират чартърен полет. Втурвам се натам и разбирам, че срещу 100 долара на човек могат да ни превозят с чартърен самолет до Буенос Айрес. Никак не разсъждавам, написвам бързо имената ни в едно списъче и питам къде е самолетът. Уви, оказва се че няма достатъчно места. Други са реагирали по-бързо с банкноти в джоба на един от организаторите. Аз съм самата настойчивост и разпалено опитвам да обясня, че България е далеко и изобщо. Препращат ме към още един чартърен полет. В друго кьоше. Пак разпалено жестикулиращ народ, банкноти в потни ръце, обяснения на всички езици. Подавам 50 песос, за да потвърдя, че съм готова на всичко. Най-после ме поглеждат с внимание. Записвам с трепереща ръка имената на едно листче. Плащам. Казват ми да чакаме тук след 45 минути. Ура.
Странният чартърен полет, който трябваше да излети в 18.30, беше преместен за 20.30, после за 22.30. Съмнявахме се до последно. Сушихме си обувките и чорапите на сешоара в тоалетната, вечеряхме, пихме кафе и бира, смяхме се с немците. Всичко беше адски напрегнато, нервно и нереално. Сякаш в друг свят. По-точно в друг континент. Най-сетне самолетът излетя. Не помня как пътувахме. Помня само, че плаках при кацането. И изпуснахме резервираното танго-шоу за тази вечер...
Следващият ден е истински и кошмарен шопинг-тур из Буенос Айрес. Подаръци, последни покупки, къде бяха онези прекрасни блузи от кашмир и защо не купих проклетата чанта... И така до късно, чак до прекрасната вечеря в оня уютен ресторант на Санта Фе, в който келнерчето беше проспало часовете по английски. А по друг начин не може да му обясним, че се интересуваме от стачката на аржентинските пилоти и дали утре ще можем да летим обратно до Рио и после до Париж. Но пък му обяснихме, че тоя сос табаско е страхотен и искаме да си занесем в България. То разбра и се засмя, и ни донесе цяло шише...
А в 2.00 през нощта часовникът иззвъня и даде старт на обратния път. Обратно към добрата подредена Европа, към добрата не така подредена България, към зимата, към къщи...
Дългичък стана този пътепис. Но пък побра всичко, което видяхме, чухме и почувствахме. И е така странно това усещане – да си толкова щастлив и все пак малко тъжен.
С една тръпка повече в сърцето. И с една мечта по-малко.