Пианистът

​

 

Тази вечер беше тържественият концерт в читалище „Развитие 1870“, отбелязващ 80 години от основаването му. То беше гордостта на севлиевци, тяхното си място, прислонило малки и големи в един по-чист и по-възвишен духовен свят.

Във фоайето беше подредена многоцветна изложба от рисунки, пластики, дърворезби и шевици. Деца и младежи пяха, свириха и танцуваха, рецитираха стихове, балерините и фолклорният ансамбъл превърнаха сцената в празнично пано.

 

Накрая се представиха и талантите от музикалната школа, класа по пиано. Когато и последните аплодисменти заглъхнаха, Захари внимателно спусна капака на пианото и го погали с ръка. Толкова дълго се беше готвил да изсвири днес „Любовните мечти“ на Лист, най-романтичната и любима негова творба.  Почуства странен прилив на щастие.

 

Директорът на читалището го потупа бащински по гърба. После го помоли да се отбие за малко в неговия кабинет – двама души искали непременно да се запознаят с него.

Когато момчето влезе смутено в кабинета, от столовете до прозореца се изправиха двама мъже. Костюмирани, официални, усмихнати сдържано.

- Чухме те тази вечер, блестящо изпълнение. Много си добър за възрастта си.

Захари се засмя и трапчинките на бузите му направиха лицето му по детински радостно. Макар и вече 19-годишен, имаше излъчването на хлапак, някак подвластен на емоциите си все още, прям и искрен.

- Това е любимо мое произведение, на любим композитор, вложих сърцето си – каза, зачервен от неочаквания интерес.

- Аз също много обичам Лист – обади се единият от мъжете. Наричали го Паганини на пианото. Но харесвам също и Шопен. Особено валсовете и ноктюрните.

 

Другият мъж и директорът се извиниха, че имат някаква неотложна среща в салона и Захари остана сам със събеседника си в директорския кабинет.

- Но защо стоим така прави, като наказани, заповядай – разполагай се – непознатият го покани да седне с усмивката на любезен домакин.

 

Захари седна сковано на един от столовете. Все още не разбираше за какво е извикан.

- Казвам се Матю Камбуров. Познавам семейството ти. Майка ти е изключителна жена – одухотворена, фина, интелигентна. Колко жалко, че напоследък толкова боледува...

Захари отвори уста да каже нещо, но реши да замълчи. Не знаеше какво точно да коментира за майка си.

​

Семейството преживяваше трудни дни. Баща му, до вчера проспериращ адвокат, беше изпратен в лагер, наречен трудово-възпитателно общежитие, беше със спрени завинаги права за работа и едва свързваха двата края. Майка му, на ръба на възможностите си, бродираше копринени пеперуди върху калъфки за възглавници. Не го допуснаха да се запише студент и Захари започна работа в един завод в града. Но заплатата му на шлосер не стигаше за нищо. Нито за храна и лекарства, нито за малката му сестра, още ученичка.

Но какво точно имаше предвид този непознат? И защо го беше извикал тук?

 

- Ти си интелигентен млад човек, навярно си запознат със сложната международна обстановка, със сблъсъците между комунизма и капитализма, с усилията, които се полагат да се сложи край на неправдата между хората. И знаеш, че нашата социалистическа младеж е тази, която е призвана да доведе до успешен край борбата за възтържествуването на новия прогресивен строй.

Захари облиза устните си. Устата му се изпълни с горчива слюнка. Но успя да го каже.

- Знам, интересувам се. Вярвам в това.

​

Мъжът извади цигара. Повъртя я между пръстите си и продължи.

- Нашите младежи са нашето кредо. С нежните си пръсти хем свирят Шопен, хем дърпат конците на световната революция.

Дръпна от цигарата и издиша сякаш с въздишка.

- Твоят баща може да е сгрешил, но ти не бива да изкупуваш греха му.  Пътят ти е друг. Твоят дълг е да помогнеш. С възможностите и силите си. Ти можеш да помогнеш на баща си да бъде освободен скоро, да спасиш семейството си, а и да си полезен на родината си.

 

Захари пое дълбоко въздух.  Тънката струна на надеждата в сърцето му изви задавен от тъга минорен тон.

- Аз работя сега много в завода. Мога да поема още работа. Мога да поема нощни смени. Мога...

- Не е нужно толкова много. Просто ще ни докладваш за някои нередности. Ще наблюдаваш. Ще ни информираш. А в замяна ние ще пуснем баща ти да си дойде вкъщи. Да си стъпи на краката и да започне нов живот. А майка ти да може да се лекува с каквото е потребно.

​

Захари чу в главата си бумтенето на финалния акорд. Виваче беше. И форте. Силно и единствено. Като предчувстван край на симфония. Пред очите му изплува образът на баща му – отслабнал, прегърбен, смален.

​

- Съгласен съм. Каквото кажете.

 

Мъжът измъкна от чантата си едни документи. Декларация за зачисляване.

Агент „Лира“ пишеше там.

​