Кристина Захариева
Сицилия в сърцето
Това е друга Италия. Дива, сурова, истинска. Отделена, но неразделна от сушата. Казват, че Сицилия е ключът към Италия, без който усещането, разбирането и вкусът не са същите. Мафия, лимони, голи планински склонове, руини, добродушно пушещата Етна... И разбира се ласкавият климат на Средиземно море, чиято най-голяма перла е остров Сицилия. Тук са оставили своите култури, обичаи и кухня гърци, римляни, маври... Времето е спряло някъде из прашните селски пътчета, където зад всеки ъгъл изниква отрупан в плод лимон или маслина, черквица или пък нехайно движещ се точно насреща ти автомобил, който няма нито спирачки, нито мигачи, а шофьорът дори не те поглежда...
Голямото пътешествие започва от Игуменица, от където с ферибот на име „Соренто” ще пътуваме цяла нощ до Бриндизи. След една романтична гръцка вечеря на брега на морето фериботът пристига и огромният му търбух започва да се пълни с тирове, микробуси и смущаващо голям брой мургави сънародници, въоръжени с възглавници, спални чували, дюшеци и дебели якета. Нямаме каюта и се излягаме щастливо на шезлонги на палубата. Но щастието е кратко. Събуждаме се изтръпнали от нощния хлад, морския вятър и твърдите шезлонги. Вътре са налягали направо на земята, като трупове, без да броим картоиграчите, следящи с кървясали погледи движението на една бутилка от ръка в ръка. Прескачаме ги и се приютяваме в едно кьоше. И така до сутринта.
Скоро споменът за кошмарната нощ на ферибота е размит от редуващите се полегати голи хълмове и зелени равнини на южна Италия, сребърните маслинови горички и освежително кафе. Пристигаме в Неапол. Пътят на влизане в града минава край морето, през пристанището, паважът е стар и вълнообразен. Зашеметени сме от безброй коли, движещи се в невъобразим хаос, пресичащи на червено, сред мургави миячи на стъкла, купища боклук покрай тротоарите и овехтели фасади. Безреден, шумен и оживен, Неапол е най-италианският град, казва пътеводителят. Уверихме се!
Хотелът ни изглежда недостъпен в плетеницата от еднопосочни и затворени улици в центъра. Бела /нашата шкода - вярно другарче и изпечен пътешественик/ се промушва из невъзможно тесни улички, изкачващи се и спускащи се из Испанския квартал. Страничните огледала почти облизват олющените фасади на сградите. Еврика! Хотел Villa Margherita най-сетне е открит, Бела е прибрана в близък гараж, а ние сме настанени в просторна стая с гледка към покривите, морето и остров Капри в далечината.
Потегляме да разгледаме града. Спускаме се по десетки стъпала надолу, вървим край елегантни магазинчета, малки кафенета и тратории. Достигаме крайбрежието и площад Плебишито с испанския кралски дворец Палацо Реале с бюстовете на испанските владетели, управлявали Неопол. Тук е църквата Св. Франциск от Паола, напомняща Пантеона в Рим. От другата страна на площада е операта Сан Карло – една от най-значимите в Италия. Срещу операта е галерията Умберто I с магазини и кафенета, която удивително наподобява галерията Виторио Емануел II в Милано. На площада с фонтана „Триесте е тренто” обядваме с паста, полята с бира Перони. После излизаме при Новия замък – Castel Nuovo, построен през 13 в. Туристическите автобуси, които тръгват от тук, са доста скъпи за оставащото ни време и ги заменяме със собствен пешеходен тур.
По Via Toledo влизаме в Испанския квартал – навярно най-характерната част на Неапол. Тесни, стръмни и доста мръсни улички, прошарени от ветреещо се отвсякъде пране, мърляви хлапета, надвесени по балконите и любопитни туристи. И скутерчетета! Досадните пърпоретки са навсякъде, шмугват се между колите, изскачат най-неочаквано от тесни входове и вътрешни дворчета, минават на сантиметри от теб, без дори да забавят ход.
После взимаме такси до катедралата Duomo. Тук са мощите и параклисът на Сан Дженаро (San Gennaro) – светецът покровител на Неапол. Недалеч е красивата готическа църква Сан Лоренцо (San Lorenzo Maggiore).
Не успяхме да отделим време и сили за Археологичския музей, чиято сбирка била изумителна, както и замъка Сант Елмо, от който се разкривала възхитителна гледка, но денят беше пълен с нови и необичайни впечатления, а и умората след пътуването надделя.
На следващата сутрин сме доста по-бодри и готови да продължим пътуването към Сицилия. Васил твърдо е решен да кара само по по-широките улици покрай морето, но навигацията е на друго мнение. Отново ни повежда из лабиринта от тесни и стръмни сокаци на Испанския квартал. Следва незабравимият крайморски булевард с изкорубения паваж и купища боклуци. Понеделник е и движението е повече от застрашително. Тук се стряска дори и опитният и препатил софийски шофьор. Отвсякъде връхлитат мотоциклети, коли се промушват ловко отляво и отдясно, при това с бясна скорост. Тук – там стърчи по някой знак за предимство, но той е по-скоро препоръчителен, както установяваме. Най-висока скорост неаполитанските шофьори развиват на червен светофар, а при завой наляво, срещу насрещното движение, са особено дръзки и пъргави. Въщност изглежда, че светофарите са някаква приумица на някой отчаян човек, който никога не е шофирал в Неапол. Оглеждаме плахо очуканите от всяка страна возила наоколо и си мислим, че тук автомобилните застрахователи сигурно са на пълна загуба. Няма нито една кола без някаква щета.
По магистралата „Тангенциале” се отправяме към Соренто – изходен пункт за Амалфийското крайбрежие. Минаваме край Помпей и Херкулан и дълго се чудим кое възвишение точно е Везувий. Амалфийското крайбрежие е разположено в южната част на неаполитанския залив, на полуостров Соренто. Има няколко населени места, пръснати сред лимонови насаждения, с накацали по стръмните скали над морето живописни къщи – Майори, Минори, Трамонти, Амалфи, Равело, Позитано и още няколко други. Избираме да посетим Равело – заради прочутата „Вила Руфоло” с най-невероятната гледка към морето и в която Вагнер е писал операта Парсифал. Пътят лъкатуши с остри завои покрай скалите и е толкова тесен, че на места разминаването е невъзможно и за целта са поставени светофари. Вилите са скрити в бухнали от цвят пурпурни бугенвилии и много зеленина. От пътя се вижда само една романтична порта, която сякаш води право в морето.
Равело (Ravello) е кацнало на една тераса високо горе на скалите, с голям каменен площад с красива средновековна църква. Вила Руфоло е била собственост на едно от най-заможните семейства в Равело през средните векове и притежава уникална архитектура, съчетана с изумителна градина. В нея всяко лято се провежда Вагнеров музикален фестивал. От терасата ѝ се открива най-прекрасната гледка към морето и цялото крайбрежие. През клоните на една пиния море и небе се сливат в едно безкрайно изумрудено синьо и на този фон се очертават двете симетрични каменни кубета на малка църква. Розови цветове обрамчват тази невероятна гледка и снимаме дълго и ненаситно.
На връщане се подлъгваме да следваме табелите „Autostrada”, а женицата от навигацията упорито се опитва да ни върне обратно. Спираме да ѝ обръщаме внимание, но след първите десетина километра се оказва, че май е била права. Пътят ни отвежда доста назад, дори по-назад от мястото, където се отклонихме от магистралата. Но пък видяхме Везувий! При това, от другата страна, от където се правят всички известни негови снимки. Сега обаче ни чака доста път и Васил настъпва газта.
В южната част на Италия пейзажът става все по-скалист и гол, подобен на лунен пейзаж. Фериботите за Сицилия тръгват от Вила Сан Джовани (Villa San Giovani). Романтичното име всъщност принадлежи на един доста сив и скучен град, в който се отправяме директно към пристанището. Купуваме билети и се подреждаме на опашката, която изглежда безкрайна. Чудовището побира огромно количество коли и автобуси и скоро потегляме. Пътят трае около 20 минути и отсреща дружелюбно се белее Месина. Вече мръква, часът е към 19.30 и бързаме да се запасим с фокача, мортадела, прошуто и моцарела – все италиански радости за стомаха.
Магистралата върви покрай морето, с безброй тунели и неизменната сянка на Етна вдясно. Виличката, която сме си резервирали за целия престой, се намира в малко селце - Stazzo, съвсем на морето. В нея вече ни очакват Джована и Рикардо – любезните собственици, които неспирно бъбрят на смесица от италиански, английски и френски и ни показват всичко. Къщичката е точно на брега, с малко закътано дворче и великолепна веранда, от едната страна на която се вижда морето, а от другата – Етна.
Следващата сутрин е мързелива, с дълга закуска на верандата, подреждане на багаж и разглеждане на къщата. Има си всички удобства, без съдомиялна. Бела е приютена в закътан сред много зеленина гараж. В градината има маса и барбекю, както и нощно осветление, а тревата се полива автоматично. Тихо, слънчево и спокойно. Dolce vita!
Нашето селце Стацо (Stazzo) е в близост до градчето Ачиреале, на източното крайбрежие, на 35 км от Катания. Излизаме на разходка из селото. Местните ни оглеждат любопитно и снизходително поздравяват с „Buon giorno”. Има три – четири магазинчета – за хляб, за месо и за зеленчуци. За другите неща минават микробусчета, които продават от перилни препарати, през риба, та до сладолед. Спретнати, позастарели каменни къщи, сред палми, кактуси и бананови дръвчета. Брегът е от черни вулканични скали. Представяме си нагледно как огромните черни отломъци са се дотъркаляли тук направо от Етна... Върху тях са издигнати дървени платформи с пейчици и стъпала, по които комфортно се спускаш в морето. Те са частни и там не можеш да си лежиш, но е разрешено да слезнеш по стълбичките към морето.
Решаваме да посетим близкото градче Ачиреале (Acireale). Намираме паркинг в центъра и дълго разучаваме правилата за плащане с помощта на продавача от магазинчето за цигари наблизо. Тук никой не говори друго, освен италиански, но пък са безкрайно любезни и разговорливи. Особено като видят, че Нели разбира някоя и друга дума... Местната полицайка ни отвежда направо до една тратория, представя ни на сервитьорчето и се усмихва широко. Менюто е само на италиански, но пък всичко е превъзходно, а виното е ледено студено и тръпчиво. Каменният централен площад се е напекъл от слънцето като стар котарак. Много е горещо и правим само няколко снимки на катедралата Duomo и Opera dei Pupi – градът бил известен с традициите на кукления си театър.
По едно стръмно пътче слизаме до пристанището – малко рибарско селце, наречено Santa Maria la Scala. На брега, на висок стълб, мадоната е вперила взор в морето и грижовно следи рибарските лодки. Пусто е. На околните тераси чистят риба и стриди, а в единственото кафене на улицата двама старци играят карти.
Прибираме се и нахлузваме банските за една освежаваща среща с морето. Пресичаме улицата и от дървената платформа се спускаме по стълбичките надолу. Под водата скалите са меки и можеш удобно да си седиш, ако не ти се плува. Прекрасно е! После Нели приготвя разкошна сангрия, с която дочакваме залеза на верандата. Морето кротичко охлажда затоплените черни скали. Слънцето залязва и се потапя като сушен домат някъде в пушеците над Етна. На улицата някой шумно се кара, но гласът му звънти като песен. Един рибар със златна верижка на врата лениво тътрузи пластмасова кофа към къщи. Ледът в чашата е станал тънък като парче стъкло. Сицилиански вечери...
На следващия ден се отправяме към вътрешността на острова. Градчето Пиаца Армерина (Piazza Armerina) e известно като „градът на стоте църкви”, макар че всъщност са само около 40. Не блести с особени забележителности, а и не успяваме да снимаме красивата панорама с голямата църква и каменните къщи, накацали на хълма, което е нещо като визитната му картичка. По-същественото е наблизо. По-точно две неща. Аутлетът и прословутата Villa Romana del Casale. Вилата е била ловна хижа най-вероятно на император Максимилиан през 4 в. сл.Хр. и е забележителна с изключителните си римски мозайки. Паркингът е доста отдалечен, местността наоколо е пуста и скучна, а неподходящите реклами за аутлета досами входа правят първото впечатление потискащо. Но само първото. Вилата е била наистина огромна и много пищна – имала е над 50 помещения, сред които баня с плувен басейн и подово отопление. От цялата ловна хижа са запазени главно подовете с мозайките, а всичко останало е умело достроено, за да се запазят мозайките и да се придобие впечатление какво точно е представлявала постройката. Мозайките са уникални – над 2500 кв.м. почти напълно запазени, цветни и изящни. Сред тях има геометрични фигури, ловни сцени, екзотични животни и риби, както и впечатляващите десет атлетки по бански костюми.
Недалече е „градът на керамиката” – Калтаджироне (Caltagirone). В миналото над 80 работилници за керамика са произвеждали тук т.нар „майолика” – разновидност на керамиката, подобна на фаянса, с изпичане и преди, и след глазурата. Правели са се плочки, различни съдове, украшения и дори играчки. Много от тях функционират и днес. Наоколо е пълно с магазинчета за керамика, предлагащи всякакви съдинки и забавни фигурки – малко примитивни и сякаш несръчно изрисувани, но от тях наднича духът на Сицилия. Керамични плочки и типичните местни керамични шишарки „pigna” красят почти всяка къща, уличните табели и номера. Пъстро, радостно, запомнящо се. Най-голямата забележителност е стълбището „La Scala” – 142 стъпала, извеждащи от Piazza Municipio до църквата Santa Maria del Monte. Челото на всяко стъпало е украсено с различни ръчно декорирани керамични плочки и всеки ред е различен от останалите. Два пъти годишно, с помощта на стотици цветя и хиляди малки свещи, това стълбище се превръща в грандиозен декор на различни местни събития. Любуваме се дълго на феерията от цветове, после пием кафе в подножиeто, точно пред Galleria Luigi Sturzo – изложбена зала и ресторант, а Нели moolto parlare с една словоохотлива полицайка, но май никой нищо не разбра от двете. Виа Рома минава покрай внушителната главна църква Duomo и стига до Giardino Publico с музея на керамиката. Не успяваме да открием впечатляващия „Balcone Ventimiglia” – по името на грънчаря, живял някога там, но разходката по залез е много приятна. Градът е пясъчно жълт на цвят, някъде четох, че така сградите се нагрявали по-малко от силното слънце. Иначе всяка е различна и забележителна по своему – от терасите, до прозорците и покрива. Нуждата от реновиране обаче, личи почти навсякъде – петна от влага, олющена мазилка, напукани корнизи. Тръгваме си с неудоволствие, има още за разглеждане и снимане, но все пак път ни чака.
На следващия ден си позволяваме един мързелив предиобед – на море сме, все пак... Васил си взима сутрешната баня в морето, а комарите си взимат сутрешната закуска с нас. После потегляме за Катания (Catania). Пътеводителят ни е сковал от стрес с всякакви информации и инструкции относно кражби, катастрофи, екстремно шофиране и намиране на места за паркиране в града. Е, паркинг намираме сравнително лесно, но местен мафиозо ни увещава дълго да платим поне двойно, за да ни пази колата. Накрая се съгласяваме примирени. При това оставяме изпразнената от всичко жабка отворена – да се вижда, че няма никакви ценности в колата. Това пак са инструкции от пътеводителя...
Вторият по големина град на Сицилия е оживен и динамичен, слави се с красиви барокови църкви и сгради, с най-големия университет в Сицилия, с композитора Винченцо Белини и със сериозна престъпност. Централната улица Via Etnaea е съвсем права и сякаш води чак до Етна, която стърчи някъде накрая. Нейните изригвания неведнъж са разрушавали части от града, както и голямото земетресение през 17 в., след което всичко е вдигнато отново. При това от лава – най-изобилният строителен материал тук. Един след друг се редуват елегантни барокови площади – Университетският, Катедралният, от двете страни спират окото големи луксозни магазини.
В средата на Piazza Duomo всички погледи са приковани в една странна композиция – черен слон, изваян от лава, понесъл египетски обелиск, увенчан с кръст. Слонът бил любимо животно и любимо превъплъщение на средновековен магьосник и впоследствие се е превърнал в символ на града. Далеч по-назад остава скромната Св. Агата, която е патрон на града, а посветената на нея катедрала е затворена до 16.00 часа. Иначе святата ѝ гръд се продава във вид на специални бели кексчета с червена черешка по средата. Подкрепяме се с капучино и сладолед, и се радваме на прохладния ветрец и спокойствието наоколо. В магазинчетата за сувенири се продава всичко възможно, издялано от вулканичен камък, както и магнити за хладилник със женски и мъжки мафиози.
Един от великите синове на Сицилия е роденият в Катания Винченцо Белини – един от най-значимите италиански оперни композитори. На него е посветена прекрасна градина, встрани от централния булевард, носеща името Villa Bellini. Представлява малък, но живописен зелен парк с езерце, палми и алея с бюстове на исторически личности. Място за отмора, срещи и спокойно съзерцание.
Прибираме се късно, през сериозни задръствания. Из малките тесни улички на нашето село Stazzo всеки завой е тръпка, защото се скрива някъде зад къщите, а отсрещният кара задължително в твоето платно и то – с бясна скорост. От пицарията на нашата улица си поръчваме три великолепни пици на пещ, с които могат да се нахранят поне още трима.
Днешният ден е посветен на чудото Таормина (Taormina). Сигурно най-известният, най-красивият, най-посещаваният, но и най-туристическият град в Сицилия. Разположена на живописен хълм над морето, Таормина прилича на естествена тераса, протегната пред Етна. Обрамчена с палми, морави бугенвилии, лимони и кипариси, тя разполага и с плажове, и с десетки заведения и луксозни магазини, и с археологически паметници.
Пътят се вие с остри завои нагоре, все по-високо, откривайки неповторими гледки към морето. Колата остава на паркинг в подножието на града, а ние продължаваме по-нататък с автобусче, което стига до портата Messina. Започваме разходката от Teatro Greco – античният гръцки театър, довършен от римляните и място на множество културни събития и музикални фестивали. Разположението му е забележително, а гледката към сините води на Йонийско море спира дъха.
Главната улица на града – Corso Umberto I е сенчеста, изпълнена с кафенета, магазини, тълпи от туристи и преливаща от цветя. Прорязана е от малки стръмни пресечки, в които се спотайват каменни къщи с цветни балкони. На окъпания в слънце централен площад „IX Aprile”, с прекрасната тераса над морето, вниманието привлича малко старо фиатче, с което Нели дълго се снима. Собственикът - стар, изпечен мафиозо, ни маха с ръка от отсрещното ресторантче и предлага на Нели да отключи колата за по-автентични снимки вътре, зад волана. На площада се издигат бившата църква Sant Agostino /днес библиотека/ и часовниковата кула. Зад тях, като естествен декор, замислено дими Етна. По-нататък Corso Umberto I стига до Piazza Duomo с катедралата и фонтана с къпещия се кентавър. В края на улицата е другата порта – Catania.
На връщане ни включват да махаме с ръце в масова сцена за заснемане на някаква реклама и ние се раздаваме като за последно. После се награждаваме с бира и брускети, и се радваме на приятната атмосфера наоколо.
Идва време за плаж. Плажът пред често фотографирания остров Isola Bella е претъпкан. Всъщност това е полуостров, по края на който има удобни за къпане места с камъчета, както и допълнително изградени площадки за плажуване, но си е доста тясно. Няма и никакви места за паркиране.
Намираме приятен плаж при градчето Летояни (Letojanni) – с малки камъчета и топло, прозрачно море.
За вечеря спретваме градинско барбекю и всички адмирации са за местния месар и шефчето на скарата.
Следващият ден е отреден за плаж и здравословно мързелуване. Започваме с лек крос по крайбрежната улица и диетична закуска с паста. Откриваме чудесен плаж между Катания и Сиракуза – Agnanti Bagnio. Целият залив е осеян с пясъчни плажни ивици. Сравнително празно е, Бела /нашето четириколесно вярно другарче/ е притихнала на алеята зад плажа. Пясъкът е мек, а морето е топло и прозрачно. Има само два недостатъка – няма никакви интересни миди, а единственото заведение наоколо предлага сладолед, алкохол и тестени закуски. Но пък барманът е повече от щастлив – какъв оборот му направихме само! Някъде по обед всички останали плажуващи се изпаряват да обядват и да поспят. Така оставаме почти сами на брега. Литературният клуб потъва между страниците на поредното любимо четиво и настава яко четене. Самотният търсач на миди се завръща унило, без никакви находки, и към 16.30 купонът се разтурва поради скука и копнежи по дома. В нашата вила ни очакват коктейли на прекрасната тераса и изгладнели комари, както и една последна морска баня на скалите от лава, последвана от освежителен душ в закътаната ни градина.
Напред към Агридженто (Agrigento)! Днес е денят на голямото връщане назад, в гръцката цивилизация – 5 в.пр.Хр., към останките на древния град Акрагас, една от най-важните гръцки колонии в Сицилия. Пътуваме към вътрешността на острова.
Магистралата минава край жълто-кафяви, почти голи хълмове, прилежно изорани, а земята е суха и спечена. Почти няма необработено местенце, всичко е грижливо прекопано, лимоновите насаждения са завити с черен полиетилен, лозичките са укрепени, а маслиновите дръвчета са защитени с мрежи. Тук–там стърчат руините на изоставена каменна селска къща – като тържествено плашило сред нивите. Няма селца, местните земеделци предпочитали да живеят в малките, макар и доста отдалечени градчета, където има вода и сигурност от грабежите.
Valle dei Templi (Долината на храмовете) е скътана в подножието на градчето Агридженто, сред маслини, кактуси и алое, точно над морето. Първият храм, който виждаме, е този на Юпитер, останал недовършен. Гледката с обагрените в жълто и охра внушителни колони на фона на яркосиньото небе е прекрасна. Слънцето милостиво се е скрило зад облаци. Via Sacra (Свещеният път) минава край останки от крепостни стени и семейни гробници, а през отворите в руините наднича синьото око на морето. Храмът на Конкордия наистина е впечатляващ с 34-те си добре запазени дорийски колони. От една близка скала успяваме да направим хубави снимки на целия комплекс и да се порадваме на гледката. Група възторжени немски туристи правят като нас и шумно се възхищават. Слънцето решава да изплези език и ходенето става мъчително.
Потегляме към следващия набелязан приказен кът от програмата – бялата варовикова скала, спускаща се право в морето, набраздена подобно на стълба и носеща заради това името Скала Турки (Scala Turchi). По пътя спираме в приятен крайбрежен ресторант, кацнал досами плажа. Уви, пастата ни се струва недосварена, а келнерът пропусна втората порция калмари. Настроението, обаче, остава непомрачено и скоро стигаме мястото със скалата. Успяваме да намерим място за паркиране сред множеството коли и се спускаме надолу към плажа. Ходенето до прословутата бяла скала е доста трудоемко, особено под жаркото слънце и с целия бански антураж. Уви, мястото си струва само за снимки и се налага да се върнем обратно до цивилизования плаж с чадъри и с море, пригодно за къпане. Лягаме изтощени на плажа. Пясъкът е мек като коприна и залепва за всичко, до което се докосне. Морето е плитко, прозрачно, но доста по-студено отколкото досега. Пийваме капучино и потегляме.
Набелязали сме още едно „чудо” в програмата за днес – „мини вулканчетата” (Vulcanelli) близо до селцето Арагона. Природният феномен е разположен върху съвсем гола, сива повърхност, голяма около един хектар. Тук не расте нищо, има само множество малки кални „изворчета”, които неочаквано избълбукват потоци кална смес, която се стича надолу и застива, образувайки странни геометрични фигурки. Топвам ръка и се чудя, че не е горещо. Голяма изненада – уж няма нищо пред теб, а изведнъж се чува „къл – къл – къл” и точно в краката ти изскача едно мини–вулканче и започва да бълбука и да изпуска кални пръски. Местността е защитен природен резерват и на връщане срещаме цял автобус любопитни италиански туристи. Пътят на връщане е мъчителен, с много задръствания и с неработещи автомати за билети на входа на магистралата. Лягаме си уморени, но преситени с впечатления.
Утрото е съвсем различно. Цяла нощ вилня буря, придружена от пороен дъжд, а светкавиците осветяваха морето като прожектори. Нямаме ток. Всичко на терасата е подгизнало – плажните пешкири на простора, книгите, останали на масата, мобилният ми телефон... Съкрушени сме. Излизаме по пижами на улицата – да питаме съседите дали имат ток. Оказва се, че аварията си е в нашата вила. Наблизо минава добър човек, който ни включва бушоните. Доброто настроение се завръща и се отправяме на пазар. Запасяваме се с храна за няколко дни, защото нищо не се знае...После сушим мокри книги и дрехи, ближем рани и обядваме разточително. Скоро облаците се разчистват и пеква слънце. Отправяме се към най-близката платформа, от която се спускаме в станалото отново ласкаво море. Къпем се край черните скали от лава, припичаме се на слънце и наблюдаваме местните рибари. Прекрасен следобед, освежен с джин-тоник и запечатан в много снимки. Трагедията от сутринта е забравена почти напълно и лятото се смее щастливо.
Сиракуза (Syracuse) със стария си град Ортиджа и Археологическия парк е задължителна спирка за всеки, дошъл в Сицилия. Ние започваме древногръцката си одисея тук с Parco Archeologico. Приятната открита местност ни връща в III в.пр.Хр, в древния град Неаполис. От Жертвеника на Хиерон не е останало твърде много. В древни времена тук са били принасяни в жертва цели 450 бика само за един ден, а днес се използва за сцена, на която се изнасят концерти. По-запазен е Гръцкият театър – един от най-големите антични амфитеатри с 15 000 места, издълбани в скалите. Недалеч от него е Райската каменоломна, където робите са добивали каменни блокове за античните строежи на Сиракуза. Според преданието, тук са били затворени 7000 пленени атиняни и оставени да умрат от глад и непосилна работа. Наблизо има пещера, която е наречена от Караваджо „Ухото на Дионисий”. В нея акустиката е толкова силна, че едно тропване с крак по земята прокънтява като пистолетен изстрел. Според легендата, владетелите на Сиракуза идвали тук да подслушват дали затворниците не шушукат нещо и не подготвят заговор. Група ентусиазирани туристи запява вътре и песента се усилва чудно – като многогласен псалм. Не успяваме да видим само гроба с монумента на Архимед, един от великите синове на Сиракуза.
Старият град Ортиджа (Ortygia) е бил сърцето на древна Сиракуза. Той е разположен на малък триъгълен остров, свързан с тесен път със сушата. Вървим по пасажа Адорно край морето и се любуваме на гледката и на скъпарските яхти, пуснали надменно котви край брега и заредени с моторни лодки, басейни, барове и всякакви други екстри. Аретуза (Fonte Aretusa) e сладководен извор близо до морето, в чиито води плуват пъстри рибки и расте единственият в Европа папирус. Осигурявайки на Сиракуза питейна вода, изворът е помогнал много на жителите на града в отбраната срещу римляните, в продължение на цели 13 години.
Старият град е очарователен с тесните си каменни средновековни улички, елегантните барокови сгради и слънчеви площади. В сувенирните магазинчета се продават папируси – някои нелепо са изрисувани с египетски мотиви, въпреки че тукашният европейски папирус има доста отлики от египетските си братовчеди.
Катедралата Duomo блести в златистожълто. Огромният площад е залят от слънце и дори е трудно да се гледа. Бароковата фасада на катедралата крие древен храм на Атина, който изумително е вграден в по-новата църковна постройка.
Обядваме в един ресторант на брега на морето. Избирам спагети по сиракузки и се сбъдват най-лошите ми предчувствия – сосът е с рибки аншоа и парчета чушка. Пък и къри, отгоре на всичко. Калмарите на Васил са пълнени с тайнствена смес с галета и са обилно поляти с доматен сос. Нели се усмихва щастлива над традиционното си пилешко филе на скара с пържени картофки. На тръгване минаваме през площад Панкали с останките от храма на Аполон, който не блести с нищо особено и даже не бива сниман.
Пътят ни води през Ното (Noto). Наречен е „най-хубавият бароков град на Сицилия”. Земетресението през 1693 г. разрушава града почти напълно и местните по-заможни хора и църковни настоятели не жалят средства за построяването му отново – почти от нищото. Тук фантазията и уменията на най-добрите архитекти са сътворили великолепни барокови сгради, дворци, църкви и площади. Сградите са елегантни и високи, плътно разположени една до друга, всяка с различни интересни детайли във фасадата, терасите и прозорците. Уви, жълтият варовиков камък, така поддатлив на обработка, се е оказал не твърде устойчив на времето и на много места е започнал да се руши. Много от фасадите имат остра нужда от реставрация и изкърпване. Прочетохме, че дори куполът на катедралата бил паднал през 1996 г. и възстановяването му е отнело доста години. Очевидно е, че при древната история на Сицилия, с изобилие от древногръцки и римски паметници, барокът се счита за нещо твърде ново и не така забележително. Така Ното остава извън задължителните туристически маршрути тук. Ние се разхождаме по главната улица – Corso Vittorio Emanuele и градът много ни харесва. Срещу катедралата San Nicolo, на Piazza Municipio, се намира Дворецът Дучезио (Palazzo Ducezio), в който днес се помещава кметството. Пътеводителят го описва като „една истинска барокова оргия”. Тясната и стръмна Via Nicolaci води от Corso до горната част на града и една църква. През пролетта /по-точно, в третия уикенд на май/ цялата улица се покрива с килим от цветя в чест на пролетта – “Saluta alla primavera”. От лявата ѝ страна се намира Дворецът Николачи (Palazzo Nicolaci) – със странните балкони, подпрени от причудливи чудовища и алегорични фигури. Пийваме си капучино и купуваме сицилиански специалитети от традиционен местен магазин.
Бързаме да стигнем до Рагуса и решаваме да огледаме Модика (Modica) съвсем набързо. Градът е живописно разположен в дълбоко дефиле, по-точно на мястото на пресичане на две дефилета. Старият град се е покатерил високо горе на скалите, а по-новият се е сгушил долу. В центъра стърчи огромна часовникова кула. Църквата San Pietro е с впечатляващи размери. По съвет на любезен местен човечец се изкачваме по тесни стъпала на горната улица, откъдето се открива чудесна гледка към църквата и към стария град. Къщите греят в цвят на златна охра и радват окото. Модика е известна с производството на особен вид шоколад – с много какао и едри кристалчета захар. Нели много го хареса.
Последната цел за днес е Рагуса (Ragusa). Тя също е разположена в красиво дефиле и има нова и стара част. Ние сме привлечени от една особено красива снимка на катедралата в стария град – погледната отдалеч, сред покривите и от кулата на някаква малка църква. Решаваме, че снимката е правена от разположения високо горе нов град и се впускаме да търсим мястото. Бела пълзи пъргаво из завоите нагоре по скалите, промушва се из тесни еднопосочни улици, но мястото така и не бива открито.
Старата Рагуса – Ибла (Ibla), е скътана в дъното на дефилето и гледката към бяло-жълтите варовикови къщи е много красива. От Piazza Republica тръгваме по тесни каменни улици, които се вият стръмно, а някои са изцяло от стъпала. Централният площад с катедралата San Giorgio е широк, леко наклонен и украсен с няколко високи палми, застанали сякаш на стража пред внушителната катедрала. Плетеницата от улички е много романтична, а в пролуките между сградите се откриват синьо небе и златистите отблясъци на къщите на светлината на залеза.
Следващият ден е посветен на Етна. Все пак всяка сутрин гледаме бялото ѝ калпаче от дим и се питаме докога ли ще остане спокойна... Най-високият вулкан в Европа /3323 м/ не толкова изригва, колкото предизвиква разместване на пластовете и създава огромни проломи, достигащи чак до крайбрежието. Най-голямото изригване е от 1669 г.и е продължило цели 122 дни. Лавата се запраща до Катания, която е на 40 км, а понякога на повече от 100 км.
Минаваме през няколко „вулканични” градчета като Pedara и Nicolosi, които се прехранват от интереса на туристите към най-големия действащ вулкан в Европа. Четем в пътеводителя как вулканът едновременно убива и разрушава, и в същото време лавата обогатява почвата и я прави плодородна. Пътят се вие все по-нагоре, пейзажът се доминира от зловещи камари лава, застинала под формата на огромни канари, изпъстрени тук-там с рехави горички от странни зелени дръвчета и жълтеникави туфи с цветя и треви. На малка отбивка край пътя има фургон, от който се продават сувенири от лава, специалитети от захаросани бадеми, мед и конфитюр от люти чушки. Човечецът е много трогнат от нашето внимание и държи да дегустираме всичко – отваря бурканчета, бутилки с ликьор Лимончело и вино и ни обяснява, че приготвя всичко сам и от това се издържа. Продължаваме нагоре. Пейзажът става все по-пуст, черен и зловещ. Край един завой стоят останките от къща, затрупана до самия покрив от черна лава. Стърчи като скелет, оглозган отдавна от диви зверове. Зловеща гледка.
Става все по-хладно. Пътят стига до Рифуджо Сапиенца (Rifugio Sapienza) на 1910 м височина, от където тръгва лифтът към горните кратери. Всичко е обвито в мъгла. Паркингът е плътно ограден с магазинчета за сувенири, в които се продават всякакви изделия от лава – фигурки на котки, гущерчета и Богородица, гердани и гривни. Пълно е с туристи, екипирани с якета и солидни обувки. Някои тръгват на пешеходен поход нагоре, други поемат с колела или с високопроходими коли, трети се качват на лифта. От тук се посещава кратера Силвестър, на 1950 м височина. Ние също решаваме да го удостоим с внимание и сме доста разочаровани от погледа към дъното на кратера – очевидно отдавна не е активен и вътре се мъдрят даже туфички трева. Събираме вулканични камъчета и правим снимки. Постепенно изгрява слънце и гледката става ведра и ясна. Спускаме се обратно надолу по другия склон. Тук мъглата е плътна, но има доста повече растителност.
В градчето Зафера Етнеа (Zaffera Etnaea) се отбиваме в малък супермаркет, където на щанда за месо любезен месар ни приготвя прекрасни шницели – отрязва тънки филийки крехко телешко месо, почиства от сланина и жили, потапя в яйце и галета. Гледаме сащисани. Прошутото също се продава с предварително отделена кожа и сланина, нарязано до прозрачност и разстлано върху тънка хартия с целофан отгоре, да не се залепва. Мили хора са сицилианците, не само мафиоти! Спират на улицата, с удоволствие обясняват подробно, даже изговарят думите по-бавно, макар да виждат, че нищо не разбираме. Нели дори получава комплименти, че говори много добре италиански... Вулканичният ден завършва с вкусни шницели с гарнитура от гъбки и поредната доза морско удовоствие на дървената платформа пред вилата, където се къпем и дремем под слънцето. Dolce vita!
Решаваме да уважим още един плаж, избран от Васил – Lido di Plaja, на юг от Катания. Магистралата е сериозно натоварена както обикновено и употребяваме почти час, за да стигнем. Посрещат ни дълги, широки плажове с фин и мек пясък, даже водна пързалка. Тук-там се мяркат плажни ресторантчета. Уви, по-голямата част не работят, даже единият плаж е под ключ. Пусто е, спираме на почти празен паркинг срещу 2 евро. Плажът е тъжен и безлюден, тук-там се мярка някой заблуден плажуващ. Водата е топла, макар и не така прозрачна, както на другите места. Вероятно причината е твърде финият пясък, който полепва по краката като втора кожа. Васил е събрал две шепи миди, сред които, за жалост, няма никакви особени находки или нещо по-така сицилианско.
На обяд посядаме в близкото ресторантче и намираме, че прилича по нещо на гръцките. Пепелникът е една голяма морска раковина. Менюто съдържа главно рибни ястия и ние с Нели се спираме на спагети с наденица /това дали пък не е някакъв местен специалитет?/, а Васил – на традиционните калмари. Пристига и каничка изпотено бяло сицилианско вино, както и плато с някои местни специалитети – antipasti. Особено приятно е едно нещо с патладжан, чушки, домати и каперси, наподобяващо по-едро приготвено кьополу. После установяваме, че съдържа и стафиди. Има още миди, рибки и две странни блюда с печени сирена. Спагетите ни се струват жилави и недоварени и решаваме да споделим разочарованието си със сервитьора. На минутата дотичва собственикът и почва в типично италиански стил да ръкомаха и да обяснява разпалено, че пастата е прясна и приготвена от самия него, и че много клиенти идват тук само и само да я опитат. Казва още, че с това си изкарва хляба, вдига ръце и се удря в сърцето. После добавя, че ако желаем, може да ни предложи готови спагети „Barilla” от супермаркета. Ние вече сме направо засрамени и правим неловки опити да замажем положението с нещо от сорта на „въпрос на вкус”, но човекът е съкрушен. Изнизваме се, гузно подвили опашки и решаваме да прекараме следобеда в Катания.
Намираме сравнително бързо място за паркиране. Мафиозото, събиращо лептата за уж „пазене на колата”, не ни забелязва. Решаваме да не рискуваме твърде на непозната територия, описана в пътеводителя като място на нагли и неочаквани кражби и доброволно му бутваме в ръката 1 евро, като посочваме Бела. Капучиното на бароковия площад Piazza Universita е много приятно, а е придружено и с безплатен интернет. Градът изглежда спокоен и приветлив. Разглеждаме подробно магазините по Via Etnaea. Катедралата този път е отворена и успяваме да я разгледаме и отвътре. Тя носи името на покровителката на града Santa Agata. До една от колоните при входа е гробът на великия Белини, починал едва 34-годишен.
Пътят до Палермо (Palermo) е доста – 240 км. Най-зле са първите 10 – до излизането на магистралата. Пътят лъкатуши през нашето село и после из съседните села, по невъзможно тесни улички, между къщите, покрай дворове с лимони и маслини. Разминаването е деликатна работа, особено като се има предвид, че отсрещният е убеден, че ще спреш да го изчакаш, а и съвсем не кара нова кола. А паркираните коли са както вляво, така и вдясно, и потеглят най-внезапно, без никакъв мигач и без да им пука колко близо си ти. И на всичкото това отгоре – някоя и друга „Веспа”, която фучи наистина като оса, почти забърсвайки огледалото ти. Иначе са мили хора. Обаче като шофьори са мръсни сицилианци.
И ето ни в Палермо. Тук хаосът и суматохата на градското движение ни респектират още в самото начало. Атина и Истанбул са истински немски градове в сравнение с движението в сицилианската столица. Съперничи ѝ единствено донякъде Неапол.
Първата спирка е кралският дворец – Palazzo dei Normanni – седалище на нормандския княз Руджеро II от 12 в. Разглеждаме великолепния параклис Cappella Palatina, една от главните забележителности на Палермо, с прекрасни мозайки и дървен таван в мавърски стил. Сред кралските стаи най-интересна е залата на Руджеро, украсена също с мозайки с ловни сцени. Тук се помещава и залата на сицилианския парламент, която разглеждаме и снимаме безпрепятствено – няма дори проверка за оръжие. Мафията си знае работата...
Наблизо до двореца е църквата San Giovanni degli Eremiti – някогашна джамия с пет червени кубета. Бързаме обратно към Бела, изоставена сама, на непозволено за паркиране място и треперим дали ще я намерим там. После откриваме недалеч спокоен охраняем паркинг, където оставяме колата, както и ключовете /налага се разместване!/ и водачът е вече по-спокоен.
Вървим из тесни пазарни улички, с много сергии и висящо от терасите пране. Край нас се шмугват изневиделица мотористи, коли надуват клаксон и се прилепяме като калкани към стените на сградите, за де не ни отнесат. Излизаме на една от трите главни улици на Палермо – Via Vitorio Emanuele /че как иначе да се казва!/ и се озоваваме точно пред катедралата. Величествена смесица от архитектурни стилове от времето на норманите, с несъответно голям купол. Булевардът е необичайно тесен, на тротоара трудно се разминаваш даже с отсрещния пешеходец.
На пл. Болоня попадаме на паметника на Carlo V, както и едноименния ресторант, където обядваме вкусно. Малко по-надолу е географското сърце на града – кръстовището Куатро Канти (четирите ъгъла), с четири красиви ренесансови сгради, пред всяка от които е спрял файтон, готов да те понесе към всяка точка на града. Точно на кръстовището е църквата San Giuseppe dei Teatini, която била с великолепен бароков интериор, но за съжаление е затворена.
Съвсем наблизо е и площад Претория с красиви средновековни сгради и „Фонтана на срама”, наобиколен от голи фигури, които туристическите справочници описват като „похотливи”. Продължаваме по бул. Виторио Емануеле. Следващото откритие е пл. Белини с двете църкви – Марторана (Martorana) и Сан Каталдо (San Cataldo). И двете са все още затворени, затова решаваме да ги видим по-късно.
Следващото кръстовище е с Via Roma – една от търговските улици на града. Тръгваме по нея на север и стигаме до Piazza San Domenico, където е живописният пазарен квартал, наречен Вучирия. Тук пред едноименната църква заварваме пъстро множество от граждани, журналисти и камери, които стискат ръката, коментират и отразяват публичната изява на някакъв човечец, който се оказва кметът на града Леолука Орландо. Пазарът не създава впечатление за чак такава „суматоха”, както се очаква от името му, продавачите си почиват пред сергиите, чистят риба и кротко си бъбрят
Връщаме се обратно към ул. Макуеда, на която били повечето магазини. Сега вече и двете църкви на пл. Белини са отворени. Малката San Cataldo e собственост на Ордена на Светия гроб в Йерусалим, със силно мавърско влияние и три червени кубета. В Марторана има сватба и всичко е украсено с бели цветя, панделки и свещи, а гостите и шаферчетата са строени отпред в очакване на младоженците. Църквата е много красива, с великолепни златни мозайки по купола и богат бароков олтар. Булката и младоженецът пристигат с файтон, а половината рода се оказва рускоговоряща.
На пл. Джузупе Верди се намира Театро Масимо - третият най-голям оперен театър в Европа. Пием капучино и хапваме сладолед, приседнали на столчета направо на улицата. Има още един красив театър – Teatro Politeama Garibaldi на пл. Руджеро II.
Става късно и се връщаме на паркинга. Потегляме обратно. Успяваме да преодолеем затворените улици, ужасното движение и задръстванията, и се озоваваме на магистралата. Прибираме се след повече от 3 часа път – уморени, но много доволни. Уви, не остана време за градчетата Monreale и Cefalu, но си обещаваме непременно да дойдем пак в Сицилия.
Следващият ден е отреден за плаж. Избран е плажът на Жардини Наксос (Giardini Naxos) – курортно градче близо до Таормина и само на 30 км от нашето село. Градчето е много приятно, с красива крайбрежна улица с много кафенета, ресторанти и малки магазинчета. Заливът е широк, с пленителна гледка към Таормина и околните хълмове. Утрото е доста облачно и решаваме първо да закусим в едно от заведенията на брега. Гледаме с надежда как слънцето мъчително си пробива път през облаците. Плажът е много хубав, изпълнен с живот, с чадъри и множество заведения. Може би най-туристическият плаж от всички досега. Постепенно става слънчево и започват да прииждат хора, а гледката се оцветява от пъстри плажни кърпи и бански костюми.
След майсторски пазарлък с един смугъл търговец, се снабдяваме с пъстри кърпи и ние и се отпускаме доволни на пясъка. Спокойствието се нарушава единствено от прииждащите на рояци амбулантни търговци, предлагащи всичко, без бельо и обувки. И без бяла техника. Кеф ти африкански рокли и шалове, кеф ти бижута, шапки, пешкири, часовници и очила. Че и автентичен тайландски масаж. Водата е студеничка, но пък идеално прозрачна и се виждат добре малките рибки, които се събират любопитно около краката ти. Обядваме в един от крайбрежните ресторанти и се радваме на завидния апетит на собственика, който омита поне три блюда, заедно с жена си и важно-важно бъбри с персонала. Ленивият следобед бива разнообразен с тайландски масаж – направо на плажа, а масажистката е със сръчни и жилави пръсти и се назова Мария. Заваляват едри капки дъжд и Нели получава обещание за 10 мин допълнителен масаж утре, тъй като днешният завършва преждевременно. Потегляме към къщи при пороен дъжд. Дъждът идва и в Stazzo и ни прибира принудително в кухнята, където всеки се заема с нещо любимо свое.
Последният ден идва с потиснато настроение, малко зъбобол и мъчителни мисли по завръщането в реалността. Решаваме да отделим малко време за плаж отново в Giardini Naxos, още повече, че имаме уговорен масаж за Нели – 10 минутна компенсация от вчера. Паркираме на крайбрежната улица и опъваме пешкири на плажа. Не минава и час, и гъсти черни облаци обгръщат Таормина и околните хълмове. Следим тъжно дъждовните капки и опустяващия плаж. Финито. Вече доста понамокрени, се мятаме в колата и потегляме обратно. На магистралата е сухо и слънчево. Пристигаме в къщи, а облаците и дъждът пристигат кратко след нас. И като заваля, та цяла неделя... Идеално време за събиране на багаж. До вечерта плажните кърпи са изсушени, багажът е събран, къщата – почистена, а сърцата – пълни с печал.
Ех, Сицилия, аморе мио. Как бързо се изнизаха двете седмици тук. Как бързо свикнахме с тесните пътчета и дръзките местни шофьори, с лимоновите градини и овехтелите селски къщи, с черните вулканични скали и ласкавато море, в което добросърдечни рибари от сутрин до вечер хранят рибата. С прекрасната слънчева тераса и вечерите под звездите...
Ciao, amore! Пак ще дойдем!
