Приятели

​

 

            Тръгнахме за село Беленци една ранна сутрин на стоп. Трима добри приятели – Тошо, Васил и аз. Бяхме си взели тъкмо изпита по патоанатомия, приключихме със сесията и пред нас се ширна цялата безметежност на ваканционния студентски живот. С хлапашкото самочувствие на полузавършили доктори, с крилатата радост, че лятото предстои и че всичко е пред нас.

            В Беленци живееше бабата на Тошо и той все нямаше време да я навести, а старата жена се кахъреше какво се случва с тоя неин пораснал внук. Взе ни един чичка първо до Ябланица. После ни качи една уазка с работници от Златна Панега. Като ни изтърси насред пътя, шофьорът каза, че оставали някакви си пет-шест километра и ние поехме пеша. Брахме малини и диви ягоди, пяхме, обсъдихме пак микроскопските препарати от практическия изпит, както и готиното Силве от 45. група. И още всичките вселенски неща, които биха могли да вълнуват волните ни сърца. Тичахме по прашния път, сядахме за по цигара, брахме цветя по мое настояване и почти не усетихме как стигнахме къщата на баба Гана.

            А тя - накрая на селото. Три баира я ограждаха, отгоре я вардеше синьо небе, а долу – камениста река, която „сигурно ври от мряна“, както вещо прецени Васил.

 

            Баба Гана ни срещна на портата и веднага се затюхка каква нечакана радост, какви скъпи гости, какво да ни нагости и къде да ни постила за нощеска. После дръпна Тошо настрани:

            - Да ви сложа тримата в голямата стая, майко, ама знам ли. Туй момиче да не му стане нещо криво. Да не е някое добро момиче…

            - Спокойно, бабче – засмя се Тошо – не е добро момиче. Ние сме си приятели и сме си свикнали. Ти виж някое пиле дали няма хатър да ляга под ножа.

            Скоро взе да мръква. Зеленото по баирите се издължи и стана виолетово под залеза. Птичи гласове огласиха дола и припнаха нагоре, като нарязаха тишината на тънки прозрачни ленти. От отсрещния баир викна съседката:

            - Ганооу!

            - Ай, ма, оу! – върна като ехо бабичката, като си притури шепите на устата.

            - Колку тий часът, ма?

            Баба Гана беше единствената с часовник в празнотията наоколо, ама и той беше останал само с една стрелка. Тая, малката. Та тя го погледна внимателно през очилата, замисли се за кратко и викна към отсрещния баир:

            - Къде шест ще да е!

 

       Бяхме явно огладнели, тутманикът вдигаше пара, опитахме и от върлата сливова ракия на Тошо на дядо му, дето я кътал за сватбата му, ама така и не дочакал. Баба Гана все притуряше по още нещо на масата, че „я кви сте хилави дéца, как ше лекувате други хора, бре“. А от тутманика и за из път ни сложи – да не изгладнеем нещо.

 

            На сутринта момчетата натъкмиха въдиците и се спуснахме към реката. Ловихме, цамбуркахме, слънцето се смя и то, като се подхлъзваше по гладките мокри камъни и се потапяше в бързея. Накрая Васил взе и под камъните да бърка за риби, а ние ги вардехме отстрани. Само че му се заби нещо остро под нокътя и пръстът бързо се поду. До следобед вече беше синкав и почти двоен и тръгнахме да търсим фелдшерката.                В лечебницата бяха седнали две бабички да им мери кръвното, а горският тъкмо беше донесъл един цял суджук благодарност. Настанихме се тримата в тясната манипулационна, хем страхливи, хем за бъдещи лекари се представяме. А фелдшерката превързва пръста на Васил и се смее:

            - Абе, момче, на баба си Гана си се метнал. Люта на рани, та знае ли се. Лани като я клъвна петелът, ръката ѝ посиня, не можеше да я мръдне цяла седмица. Та и ти като нея. Че и главата си ѝ откъснал.

 

            А Тошо мълчи, подсмихва се и даже не я поправя. Приятел е това, ако трябва – и за заместник внук става.

​

​

​