Кристина Захариева
Прометей от Ново село
Викаха му Йонко Писарчето. Не заради друго, ами беше най-големият син на селския писар. И като такъв, на плещите му се изсипа цялата отговорност да се изучи като татка си, че и по-добре. А и да поеме грижата за цялата челяд – още босонога и сополива, след като майката се спомина рано-рано.
И Йонко залегна над книгите. До обед учеше, следобед ще поправи обувките на децата - налчета ще сложи, ще подлепи, ще зашие скъсаното. Че и чужди взимаше често, някой и друг лев да добави към рехавите пари за семейството. Сръчен беше, всичко му лягаше на ръката, а и помощ никому не отказваше.
Баща му се задоми повторно и вечно усмихнатата кака Йона, която нямаше собствени рожби, пое грижата за къщата и децата.
- Ти учи, сине, стига се въртя покрай мене – казваше му благо - аз моята работа си я сколасвам.
Йонко изкласи в гимназията и като отби войниклъка, запиля се да учи инженерство някъде из чужбина. На татко си каза, че като слязъл на германската гара, си окачил табела на врата: „Немски не знам. Но умея да поправям обувки“. Посъбрал пари, език научил и подхванал следването. И из разните заводи работил, и всички новости научил.
Така се изтърколиха няколко години, също като пробитото дървено ведро под стълбите на старата бащина къща. Тревата избуяваше и лягаше силна и непокорна под косата, из двора жълтееха нападалите като едри разсипани жълтици дюли. Голямото семейство на Петко Писаря се пръсна из околните градове и села – кой по работа, кой по любов, кой да учи нещо.
Йонко завърши с отлична диплома и се прибра от странство. Доведе и един състудент със себе си – кадърно и оправно момче, германче. Двамата взеха заеми, вложиха всичките си спестени пари и дигнаха една обща малка фабрика в София. За чудо и приказ, с германски машини, разправяше Йонко на баща си.
Йонко се задоми в столицата, вдигна къща, фабриката и тя вървеше добре.
Скоро почна войната, бомбардировките прокудиха много граждани да се евакуират по родните си места – по села и паланки. Дойде си и Йонко в Ново село, с цялата фамилия, с двете малки все още дечица. Притихналата къща се огласи от детски игри, от шетня и от сладки мъжки приказки с приятели от детинство.
Друг беше животът на село, корав като остарял залък хляб, някога – горчив, някога – подсладен от песен или закачка, но тежък и някак еднакъв. По тъмно почваха дните, по тъмно и свършваха. Вечер из дворищата се мяркаха тук-там стопани - да запрат закъснял добитък, да сипят вода и да залостят портите. Из прозорците мъждукаше ръждивата светлина на газеничета и свещи, хвърляше тежки издължени сенки по стените, които сновяха като призраци в малките кухнички.
Един неделен ден в кафенето на центъра пак тръгна приказка за тежкия проблем с осветлението. Данко Цеков, дето държи воденицата, и Митьо Попския заразпитваха Йонко как може да се докара ток до къщите – че да светне малко в тия сумрачни вечери. Да стане видело и пред наште очи, кимнаха и другите наоколо.
Йонко знаеше как.
Заразправя им за силата на водата, за това, как тя може да заработи и да осигури електричество, макар и слабичко, но за светене става. Очите на мъжете светеха, отворени широко, ръцете им се щураха ту из челата, ту зад врата, свиваха се на юмруци в джобовете.
- Ние от работа не се плашим, който може – ще помага, кой каквото е спастрил, ще даде – Митьо гледаше към Йонко и току местеше поглед към другите. Да опитаме с туй електричество, а?
Речено – сторено. Данко прие да даде воденицата да работи за общото благо късно следобед и вечер. Вадата беше пълна, вода – колкото щеш. Йонко донесе от София едно динамо – не беше ново, не беше и голямо, но за осветление щеше да свърши работа. Никакви пари не щя за него, туй си било дар за селото, каза. За жиците решиха да съберат бакърени съдове от хората и да ги обменят в най-близката фабрика. За два дни всеки надонесе сума ти съдове, даже баба Райна от долната махала се разсърди здравата, че не ѝ щяли и второто бакърче. Изкопаха си дупки пред къщите и скоро там щръкнаха дървени диреци, всеки сам си го нагласи неговия – запретнал ръкави и засмян до уши. Опънаха жиците, а Йонко се захвана да прави инсталациите. Малки такива, за по една-две крушки, ама мина през всяка къща.
- Ей, момче, златни ти ръце – вика баба Райна и се кръсти с изкривените от артрита пръсти. Йонко се смее и тиква отвертката зад ухото, сякаш цвете си закичва.
И тъй, една вечер динамото запърпори и се завъртя. Мъжете го гледаха, сякаш самолет е кацнал в малката Данкова воденица.
- Тичайте, бре, у Мичето светна! – Андрейчо Улавия вика колкото глас има, че даже дъх не му остава.
И една по една, светнаха крушките по къщите, слабички такива, в горната махала даже попремигваха, ама ток е това, не е свещ – да я гаси вятърът. Гледат хората, смаяни гледат и не могат да се начудят.
- Голяма работа е туй, електричеството – вика даскал Марин. Къмто прогрес върви човешкият род, че и ние, барабар с него. Ти, Йонко, си нашият Прометей, огън ни даде! В душите ни светлина запали!
После войната свърши, свършиха и бомбардировките, и гражданството се разотиде. Останаха на село овехтелите къщи, отрудените стопани с техните си вехти кахъри и радости, както и вечно бързащата река Кална с гърбавото мостче.
Йонко също си замина с цялото семейство. Фабриката премина към народното стопанство, национализираха я, германецът си се прибра у дома. Йонко гледаше да си идва често на село, въпреки всички грижи – да си нагледа своите си хора, къщата да постегне. Остави там и велосипедите на децата – да могат да се налудуват на воля през ваканциите.
Един ден тъкмо сваляше синята манта в работилницата, когато вътре влязоха двама навъсени господа.
- Има сигнал срещу вас, другарю. Скрили сте държавна собственост в къщата си, производство от национализираната ви фабрика. Имаме нареждане да проверим и да ви заведем за справка в околийското.
И влязоха в къщата. Търсиха, търсиха, накрая дигнаха двата велосипеда на децата.
А Новоселският Прометей ги гледаше замислен, един такъв тъжен и смален.
Закован към скалата. От човеци закован.