Задушница

​

 

            Цвета загуби мъжа си в началото на годината. Целият ѝ свят рухна отведнъж, болката се стовари нечакана и жестока. Сви се в себе си, не можа да открие някаква друга утеха, освен проядени в непълнотата си спомени, които прелистваше неспирно в мислите си.

            Скръбта не отболяваше. Само мина през различни етапи. От безпределна тъга, през празнота, после отчаяно самосъжаление. Накрая се обърна в гняв. Яростен гняв, който свиваше юмруците ѝ, и тя отново и отново питаше Славе защо я остави така внезапно. Неподготвена и безпомощна.

            Отиваше често на гроба му. Носеше цветя, които подреждаше с някаква особена педантичност, гледаше кафявия дървен кръст и се чудеше какво по-напред да му разказва. Трупаха се дни и събития, важни и незначителни. Времето ги отсяваше през мъдрото си сито и ги подреждаше из рафтовете си.

            Пролетта се случи гореща и задушна, но в сянката на избуялите дървета и храсти цареше някаква мрачна прохлада. Цвета седеше дълго на малката дървена пейка  край гробното място. В клоните наоколо се обаждаха птици, без да има кой да им се зарадва. „Какво неподходящо място за птичи песни“, мислеше си.

            Дойде Задушница. Цвета се подготвяше като за среща. Свари жито, купи череши и бутилка червено вино. Приготви свещи и избра жизнерадостен букет. В още хладното утро се запъти към гробищата, сля се с множеството, стекло се с натежало сърце да си спомни свидни души. Из алеите бързаха хора с цветя и сладки за раздаване, с метли и инструменти. Ударно се скубеха бурени, разчистваха се треви, тишината се смали, преметена и измита.

            Цвета бутна вратичката на малката желязна оградка на гробното място и въздъхна. Чувстваше се като у дома си. После погледна импровизираната пластмасова вазичка до гроба. Беше празна. Цветята ѝ ги нямаше. Огледа се изненадана, сякаш очакваше да види някого. И тогава ги съзря – разхвърляни по пътеката отзад. Изненада се, но бързо забрави случката в залисията да сипе прясна вода, да нареди новите светя, да запали свещ и да прелее от виното. Седна и подхвана обичайния мислен разговор със Славе. Имаше да му разказва, да го пита, да го помоли…

            Когато след седмица отиде отново на гроба, цветята пак ги нямаше. Този път се ядоса. Наоколо нямаше никой, съседните гробове немееха пусти. За миг допусна, че някой ги е взел, но после откри няколко цветя, захвърлени на пътеката.

            Тайнственият злосторник започна да я преследва в мислите ѝ. Отиваше на гроба със свито сърце и там я посрещаше празната ваза. Цвета едва укротяваше яростните пламъчета в очите си. Скова я разяждаща ревност. Ами ако цветята ги изхвърля друга жена? Ако е някоя, за която не е знаела досега? Онази, колежката от лабораторията, с дяволитите очи, която винаги знаеше какво да му изберат за рождения ден. Или любовта от студентските години… Или…

            Тъгата сякаш съвсем се стопи, засипана от пороища догадки, обвинения, мисли за отмъщение. В сънищата на Цвета бродеха различни жени, тайнствено влюбени в Славе, стъпващи като самодиви около гроба му и протягащи безплътни ръце към цветята. Нейните цветя.

            Обзе я някаква мрачна решителност. Ще иде на гроба и ще седи там да наблюдава. Или не – по-добре да се скрие някъде наблизо, на някоя близка пейка. Непознатата съперница няма как да не се появи.

            И се запъти решително натам. Когато наближи гробното място, започна да се оглежда и да стъпва колкото се може по-тихо. И тогава я видя.

            Пъргава кафява катеричка с маслинени очи и кадифена опашка се прокрадна до вазичката. Протегна лапи и ловко измъкна цветята. После натопи муцунката си вътре и пи. Дълго и жадно.

​

​