Кристина Захариева
Да откриеш Мексико
Пристигаме в Мексико с известни непълноти в предварителната подготовка за историята, политическите уклони и културата на тази мистична страна. Знаем, обаче, за текила, сомбреро, мариачи, мачете, сизал, агаве, игуана, десперадос, грингос, тортия, такос, Фрида Кало, Салма Хайек и запатистите. Имаме и известна закалка от едноседмичното пребиваване в Тексас, където особено престоят в Сан Антонио ни подготви плавно за тази среща – с повечко испанска реч из улиците, индианци в носии, знамена по прозорците и храната „текс-мекс”. Подготвени сме и с резервации на добри хотели в щатите Мексико, Пуебла, Оахака, Чиапас, Кампече, Юкатан и Кинтана Ро, пътеводител и навигация, както и с надеждни средства срещу отмъщението на последния император на ацтеките Монтесума /диарията на белия турист, ха-ха/.
Правилното наименование всъщност е Съединени Мексикански щати. Те са 32 на брой, с около 135 млн. души население. Към 70% метиси, 12% индианци, сложна генетична смесица от олмеки, запотеки, толтеки, мистеки, маи, ацтеки, инки, както и африканци, французи и испанци, а сигурно има и още.
Предстоят ни над 2000 км от Мексико Сити до Тулум, през 7 щата, покрай вулкани и водопади, през планини и джунгла, покрай мистични пирамиди и индиански села. Нетърпеливи и възбудени сме, любопитни и малко притеснени, но въоръжени с възторг, готовност за приключения и отворени сърца.
"Белите богове пристигнаха от небесата…"
/думи на Монтесума, когато вижда испанците/
Мексико сити
Самолетът на Aeromexico ни доставя на летище Бенито Хуарес, второто най-голямо летище в Латинска Америка след бразилското. От тук се придвижваме до центъра на града с комфортен ван, който се плаща предварително, още на гише на летището. Минаваме през гъсто населени предградия с цветни дървени къщи. Трафикът е силно натоварен и макар и опитни софийски шофьори, сме смутени от привидно хаотичното движение на колите. Нашият шофьор очевидно е старо куче и ловко се провира вляво и вдясно, без дори да си промени физиономията. Достигаме неусетно до хотел Marlowe, в самото сърце на града и излизаме за кратка разходка на големия булевард Avenida Juárez.
Наблизо е Дворецът за изящни изкуства, осветен пищно, из улиците е пълно с народ – шумно, пъстро, интересно. На пръв поглед мексиканците не са твърде красиви – мургави, с грубовати черти и големи, сплеснати носове. Повечето са и доста пълни. И как другояче – на всяка крачка се предлага по нещо за хапване, различни аромати се смесват и преливат, като докосват омайно сетивата. Хапваме в типичен местен ресторант, разположен на втория етаж на сграда с няколко различни заведения за хранене.
Утрото е съвсем различно от вечерта – тихо е, улиците са пусти, само от малкото заведение за такос долу под прозореца звучи музика, а персоналът пее с пълно гърло и лъска енергично пода и стените с големи четки. Набрали сили и смелост, сменяме стаята с по-голяма, с балкон, и се настаняваме доста по-комфортно.
Bienvenidos a México!
Мексико сити е огромен мегаполис – шумен, натоварен и хаотичен. Целият столичен агломерат, заедно с прилежащите общини наброява към 25 млн души и е най-големият град в Южна и Северна Америка и трети по големина в света след Токио и Сеул. Самият град е с население към 8,8 млн. души. Всичко това е побрано някакси в Мексиканската долина, на 2240 м надморска височина. Мегаполисът е изграден върху руините на древния Тенотчтитлан – столица на империята на ацтеките, на съществуването на която слага край испанският завоевател Ернан Кортес. Градът бил построен от ацтеките на остров сред езерото Текскоко. Испанските конкистадори го завладяват, разрушават, пресушават езерото и го превръщат в Мексико сити – столицата на „Нова Испания”.
Дворецът за изящни изкуства е една от най-красивите сгради в стария исторически център на Мексико – с мраморните си фасади и колони, и кубетата в златисто оранжево, увенчани с горд мексикански орел с разперени криле. Някои от прекрасните стенописи вътре са дело на Диего Ривера.
Casa de los Azulejos – бивш бароков дворец, днес симпатичната сграда с фасада от синьо-бели плочки азулежу е стилен ресторант. Куриозът е, че сградата е била построена през 16 в., но през 18 в. живеещата в нея контеса облицовала фасадата с плочки в този стил, донесени от Пуебла – за да й напомня за града, в който е живяла преди.
Продължаваме по пешеходната Av Francisco Madero. Тук гъмжи от народ, магазините са интригуващи, пъстър и любопитен народ изпълва въздуха с глъчка, ближе сладолед и зяпа витрините. Облечени в избелели военни униформи ветерани въртят ръчката на стари немски латерни и овехтелите мелодии се смесват странно с традиционната мексиканска музика – тържествена като валс в такт 3/4. Вдясно се е сгушил манастирът San Francisco c едноименната си църква, с богато украсена фасада.
Туптящото сърце на града е площадът Zócalo /официално - Плаза де ла Конститусион/. Това е най-големият площад в света след Червения площад в Москва и Тянанмън в Пекин. Около него са разположени всички по-забележителни сгради – Катедралата, Кралският дворец, който е седалище на президента, правителствени сгради, както и Темпло Майор (Големият храм). В средата на голям пилон тържествено се развява мексиканското знаме. Толкова е грамадно всичко, че фотоапаратът не успява да го побере дори отгоре, от камбанарията на Катедралата. Впрочем, и тя е „най-голяма”. В цяла Латинска Америка.
Разходката по покрива на катедралата е голямо предизвикателство за фотографа и би била доста интересна, ако не беше твърде строгият и гневлив екскурзовод, който ни нарочи от самото начало и шумно ни подвикваше и прибутваше към стадото при всяка стъпка встрани. Голяма част от обиколката на покрива е посветена на камбаните и начина, по който се произвежда звънът. А те не са никак малко – 2 камбанарии с по 25 камбани! Тук екскурзоводът наистина се разгневи, че не слушам внимателно, а зяпам през прозорците и след като направи красноречива пауза, ме порица пред всички.
Вътре Катедралата Метрополитана блести в барокова позлата, има 5 разкошни олтара, 16 странични параклиса и стойностна колекция от картини и скулптури. Аз, обаче, оставам най-впечатлена от това, че разпнатият Исус на кръста е цветнокож.
Площадът Зокало е важно и обичано от мексиканците място. Тук се провеждат всички важни церемонии и паради, празници и религиозни събития, нерядко има и демонстрации и протести. Днес тук има парад на скаутите, свирят и мариачи. Удължаваме насладата от тази гледка с обяд на терасата на един ресторант, разположен на 6. етаж на една от сградите край площада.
Из околните улички цари истинско стълпотворение от туристи, продавачи на всякакви сувенири, разхождащи се семейства, даже полуголи жреци, готови да те избавят от тегнещи зли поличби и да ти продадат лек за всичко и амулет от Андите .
Съвсем наблизо е Templo Major – големият храм, построен от ацтеките през 14 и 15 в. Храмът е бил част от погребален комплекс от храмови съоръжения в столицата Тенотчитлан, върху чиито руини се изгражда и разраства съвременният център на града. Най-същественото е голямата стъпаловидна пирамида, на върха на която са били построени два каменни храма, посветени на най-почитаните богове на ацтеките – бога-слънце Итцилопочтли, който е бил също бог на войната и бога-дъжд Тлалок. В своя главен храм – пирамида ацтеките са извършвали ритуални погребения на своите вождове, правили са жертвоприношения, вероятно и кремиране. Пирамидата се издигала на 60 м. височина. Зловещо се плезят змийските глави, наоколо са изложени погребалните и божествени скулптурни шедьоври на ацтеките, сред тях е и статуята на Чак Мол – полегналият войн, който събира изтръгнатите сърца.
Спирката на метрото е претъпкана от народ и се мятаме на едно такси към монумента Angel de Independence. Високата колона на Победата със златната статуя на Ангела на независимостта е издигната на широкия централен булевард Paseo de la Reforma, водещ от центъра към парка Чапултепек. Паметникът е посветен на героите в борбата против испанския колониализъм. Това е и най-разпознаваемият символ на мексиканската столица. Елегантният булевард е построен по заповед на Максимилиан I с изричното условие да наподобява Шанз Елизе. Което е и постигнато, несъмнено. Минаваме край фонтана с бронзовата статуя на богинята на лова Диана и достигаме Монумента на героите на входа на парка.
Паркът Чапултепек, с площ от ок. 6 кв.км е любимо място за жителите на столицата, благодарение на централното си разположение. Тук има множество атракции, зоологическа градина, няколко музея, приятни заведения на открито, както и сергии с купища захарни бонбони, ядки, свирки, балони и сладолед. Над главите ни е надвиснала горделиво Резиденцията на хабсбургския император Максимилиан.
И да, и ние се почудихме какво търси тук братът на Франц-Йосиф, но се оказа, че през 1863 г. Максимилиан приема мексиканската корона под натиска на Наполеон III. Това му решение го лишава от всички аристократични придобивки в родната Австрия, за което той научава малко преди заминаването си за Мексико. Четири години по-късно той е изоставен от съпругата си и екзекутиран от републиканците. Тъй че – стойте си в Австрия, претопляйте си шницелите и си пийте бирата, че мексиканците не се шегуват...
Тук се намира и Националният музей по антропология, съдържащ безценна колекция от предмети на древните мексикански народи. Сред експонатите са каменни фигури и глави на хора и животни, погребални маски, саркофази, украшения и накити. Няма как да не спомена прочутите гигантски олмекски глави, обсидиановите статуи и вази с маймуни, нефритената маска, камъкът на слънцето... Времето до затварянето на музея не беше никак много и не ни достигна да се възхитим на всичко. Донесохме си една реплика на прочутия Слънчев камък на ацтеките – гравирана кръгла плоча, погрешно разпознавана първоначално като календар, представляваща символично изображение на познанията на ацтеките за произхода на вселената и култа им към Слънцето.
Койоакан е сателитно градче, присъединено към Мексико сити. Изпълнено с артистична атмосфера, красиви колониални сгради, галерии, антикварни магазинчета и множество кафенета и ресторанти, това място е може би най-известно със „Синята къща”.
Caza Azul е домът на Фрида Кало. В тази къща, с боядисани в яркосиньо стени се ражда и впоследствие живее със съпруга си Диего Ривера най-емблематичната мексиканска художничка. Фрида Кало боледува като малка от полиомиелит, а впоследствие претърпява катастрофа, осакатяваща гръбнака й. Тежката травма води след себе си 32 операции, продължително обездвижване, носене на специални ортези и един живот, белязан от страданието.
Картините й са поводът за запознанството й с вече станалия известен по това време художник – муралист Диего Ривера. Ривера е с 20 години по-възрастен, с два брака зад гърба си, считан за женкар, но Фрида не е от жените, които робуват на еснафски преценки...Въпреки болестта, тя е млада и импулсивна. Любовта им е бурна, прорязана от изневери, раздели и събирания. Бракът им е сключван двукратно. Двамата харесвали колониалния стил и семплия начин на живот, включително приготвянето на храна. В „синята къща” те устроили живота си точно така. Отглеждали доста животни, сред които и маймунки, а вечерите често се изпълвали с гостуването на многобройните им приятели от цял свят, сред разговори за изкуство и политика.
В къщата са изложени някои творби на двамата, много снимки /баща й е фотограф/, колекция от предиспански скулптури. Кухнята, боядисана в ярки цветове, прилича на кукленска къща. В бюфетите са изложени интересни стари керамични съдове. Спалнята на Фрида изобилства от скелети, изработени от папие маше – символ на възкресението у древните ацтеки. В ателието са стативът, пред него инвалидният стол, масата с боите и четките, на нея - и огледалото, с което е рисувала автопортретите си. Впрочем те съставляват над 40% от творчеството й. Дълбоко свързана с Мексико и крайно лява в убежденията си, Фрида била член на комунистическата партия и близка приятелка с Троцки. Станала истински фурор в Париж с първата си изложба, а после – и в Ню Йорк, където картините й са даже по-известни, отколкото в Мексико. Дрехите й, повлияни от мексиканската култура, вдъхновяват не един дизайнер. Сключените вежди и тъмният мъх над устните са нейна запазена марка. Патиото на къщата е декорирано с буйна зеленина и много индиански реликви, на които семейството е било почитател. Два часовника отбелязват момента на раздялата и повторната женитба.
„На кого му трябват крака, аз имам крила, с които мога да летя...” казва Фрида преди да ампутират десния й крак.
Дълбоко впечатлени и обсебени от духа на тази ексцентрична, чувствителна, белязана от ярък талант и многопластово страдание жена, размишляваме още дълго върху вълнуващата история на нейния живот и разрушителната любов с Ривера...
После наемаме кола до Torre Latinoamericana. От 44. етаж на високия 183 м небостъргач се разкрива зашеметявяща гледка към града, разпрострял се на цели 1400 кв.км и заобиколен с планини. Опитваме се да си представим колко точно хора живеят на 1 кв.км и какви точно са задълженията на кмета на един такъв мегаполис, по-голям от България.
По-късно тази вечер се сдобиваме с бял Nissan Centra, който ще ни съпътства през следващите дни на това вълнуващо пътуване.
Плаза Гарибалди е мястото на мариачите. Пременени като за сватба – с бели ризи и костюми с лъскави копчета, гарваново черни коси, лъщящи от гел, те свирят по заявка на всеки изпаднал в носталгични спомени кабалеро, който фалшиво приглася с насълзени от умиление очи. „Палома негра” и „Сиелито линдо” са сред най-любимите парчета. Тук не влизаме в музея на текилата, но присядаме в близкото заведение, където пийваме по правилата – близвайки сол от обратното на дланта, хапвайки лимон и не повече от три канитас! И се снимаме със сомбреро и шарени чергички на рамената.
Вечеряме в близкото ”Chilly”, където сервитьорът е запомнил какви бири предпочитаме, а гуакамолето се приготвя пред очите ни. Какво чудо само!
Наред с многото богове на древните индианци, сред които – този на дъжда, на вятъра, на луната..., в Мексико храната е бог. И култ. Мексиканците обичат да похапват. Улиците са пълни със всякакви заведения, почти всеки срещнат хрупа нещо – я такос, я царевичен кочан, полят с лют сос или пък всякакви видове начоси. Много ни допадна гуакамолето. Подобно на кьополу, се приготвя на момента от намачкано авокадо, с парченца домат, магданоз, лук, лимон, настъргано сирене. Всеки си добавя по собствен вкус каквото обича. Червеният и черният боб се поднасят сварени в купичка или намачкани, като каша. Предпазливо опитваме и разядка от пържени фъстъци с лютив сос и сусам или със смлени халапеньо чушки. Огнена страна е това!
Напускаме Мексико сити, за да се отправим на югоизток, към Пуебла. Излизайки от града, се любуваме на боядисаните в пъстри, ярки цветове къщи, накацали из околните хълмове. Очевидно бедни предградия, чиито прости нискоетажни къщи нямат с какво друго да се откроят, освен с яркия си, наситен колорит. Колата започва да създава проблеми – не ускорява, двигателят мъчително ръмжи по нанагорнището, оборотите са необичайно високи.
На около 50 км от Мексико е Теотиуакан. Този изключителен древен град бил създаден ок. 100 г. пр.н.е.от народ, който не е добре известен до днес. По-късно ацтеките го обявяват за свещен, защото смятат , че е строен от гиганти и го наричат „Място на боговете”. Градът имал население от ок. 150 000 души и достигнал впечатляващ разцвет в строителството и културата си. Доказателство за това са изумителните пирамиди на луната и на слънцето, служили за религиозни ритуали и поклонение.
Дългият 4 км „Булевард на мъртвите”, свързващ двете пирамиди, бил наречен така от ацтеките, тъй като погрешно заключили, че платформите край пътя са гробници. За разлика от пирамидите в Египет, обаче, тези тук не са гробници, а храмови комплекси. Двете най-значими са Пирамидата на Слънцето и Пирамидата на Луната. Втората е малко по-ниска, но вероятно е играла по-съществена роля в религиозните ритуали. Нейната архитектура е и по-сложна, достроявана на няколко етапа. Изкачваме се на нея и замираме от призрачната гледка. От двете страни на Булеварда на Мъртвите се издигат симетрични пресечени пирамиди с различна височина. Контрастът между черните и червеникави камъни и зелената трева наоколо повежда мислите в тревожната посока за тленното и нетленното. Тук са били извършвани култови жертвоприношения на животни и хора. Телата са били разчленявани или пък дори са били заравяни живи. За да се измоли от боговете военна мощ и просперитет.
Слънцето напича безпощадно.
Предполагаемият дворцов комплекс Куетцалпапалотл е бил седалище на върховната власт. Сред останките му се издигат колони с с изсечени върху тях птици и геометрични фигури. Портите се охраняват от зловещите каменни глави на Кетцалкоатл – Пернатата Змия. Пирамидата на Слънцето е по-висока, над 60 м, под основите й са открити стълбища и тунел. Тук силите привършват и се снимаме приседнали на първите стъпала. Наоколо се въртят самозвани гидове и продавачи на всякакви чудеса, изработени от обсидиан и други полускъпоценни камъни – индиански глави, маски, гривни. Разглеждаме с любопитство, а пазарлъкът прави покупката още по-стойностна.
На връщане обядваме в El Ranchito – прекрасно ресторантче с маси на открито, сред красиво оформена градина с цветя, кактуси и ярко зелена трева. Един мариачи ни свири „Ла палома негра”. Потегляме, заредени с много физическа и духовна енергия.
Не такава, обаче, е ситуацията с колата, която сякаш бере душа на баирите. Звъним упорито на телефоните на „Alamo”, на които някой сънливо ломоти на испански, а Педро, който единствен поназнайвал английски в момента го няма... Най-сетне връзката е осъществена и ни препращат към офис на Аламо на летището в Пуебла. От хотела са 37 км – кофти работа. И двете навигации дават фира и се мотаем напоително из разни съмнителни райони в покрайнините на града. По-важното е, че финалът е благополучен и получаваме безупречен бял Пасат, който връща настроението.
Cholula е малко градче, на 12 км от Пуебла, известно с голямата си пирамида от времето на ацтеките. Градчето лежи в подножието на двата вулкана–побратими – Попокатепетл /или Попо, 5465 м/ и Ицтакчихуатл /5230 м/. По височина те отстъпват единствено на най-високия връх, намиращ се във Веракруз. На върха на пирамидата е кацнала църквата Nuestra Señora dos Remedios. Свечерява се и осветените прозорци и куполи проблясват като божествено светилище на върха. Можем да гледаме и снимаме още дълго, но комарите освирепяват съвсем и вече усещаме как късат жива плът, докато притичваме към колата.
Puebla е стар колониален град, първото поселище на испанците в страната и истинско бижу. Основан е още през 1520г. и днес е четвърти по големина. Градът впечатлява с красива барокова архитектура, павирани улици с изящни железни фенери и малки кокетни площади с фонтани и паметници. Централният площад и тук се нарича Zócalo и е потънал сред палми и декоративни храсти и цветя, а в средата е бликнал красив каменен фонтан. Внушителната катедрала е осветена тържествено. Хотелът ни е в самия исторически център, мистично-екзотичен с много арки, цветя, малки и по-големи басейни и просторно патио. Вечеряме под открито небе, точно срещу катедралата и вдишваме с наслада прохладния вечерен въздух.
Ранно ставане, няма как, разглеждането на Пуебла е предвидено основно за сутринта.
В тези самостоятелно организирани пътувания дисциплината е нещо много важно. При липсата на екскурзовод, група и твърдо фиксирани часове на тръгване опасността да си останеш недоразгледал и недоразбрал е твърде голяма. Изкушенията за спирки и почивки са много и затова се придържаме стриктно към предварителната програма и часовия график.
Странна закуска с екзотични плодове в странния ни хотел El Sueno, който претендира да е „спа”, но е най-вече ексцентричен. И запомнящ се, де.
Въздухът е свеж, леко хладен, улиците все още са почти пусти. Ето ги на дневна светлина красивият централен площад с фонтана и Катедралата, надписът с големи цветни букви “Puebla”, бароковата сграда на кметството. Наричат Пуебла „Градът на ангелите” и върху оградата около двора на катедралата са накацали десетки. Има няколко сгради с доста интересни фасади – стените на Сasa de los Muñecos са покрити с декоративни червени плочки и танцуващи фигури, а тази, на Casa del Alfeñique e като торта със сметанова глазура. За съжаление е рано и пазарът все още е затворен, а художниците все още не са извадили триножниците си на площада на артистите. А и не успяхме да опитаме прословутото mole poblano /пиле в сос от шоколад и люти чушки/.
Но пък Пуебла много ни хареса, очарова ни с европейската си подреденост, колониална елегантност и сдържан уют. Така различно от Мексико сити.
Отправяме се към Оахака и Монте Албан. Пътят се ниже през планината, като стръмно се изкачва и спуска. Склоновете са брадясали от кактуси, някои от които достигат до 2 метра височина. По-самотните приличат на тържествени синкави свещници, сребреещи под слънцето.
Монте Албан е най-големият древен град на запотеките, разположен живописно на хълм, издигащ се на около 400 м над долината Оахака и на ок. 2000 м надморска височина. Мястото е триумф на инженерната мисъл на запотеките, които в продължение на столетия изравнявали върха на хълма, за да могат да построят града точно там, на Свещения хълм, като място за тържествени религиозни церемонии. Историята му започва през 500. г. пр.н.е. при олмеките. През времето на разцвета си попада под влиянието на Теотиуакан, а през 800. г. пр.н.е е подчинен и придобит от мистеките.
В близост до входа има малък музей и ресторантче с маси на красива тераса, откриваща гледка към долината и Оахака. Сядаме да презаредим батериите. В клоните на близкото дърво, нацъфтяло с големи бели цветове цвъртят и се стрелкат десетки миниатюрни зелени хвъркатички. Колибри! Подобно на комари впиват тънките си остри човчици в средата на цвета и бързо отлитат. Гледаме като омагьосани.
Древният град на запотеките лежи върху обширна, обрасла с яркозелена трева равна площ. Симетрично разположените платформи с форма на пресечена пирамида са строени за обсерватории, но служели и за религиозни ритуали и отбелязване на бойни победи. Има също останки от дворци, както и подземни гробници. Мястото е много красиво и зареждащо, а гледката към широката долина долу, приютила Оахака е пленителна.
Оахака е чаровен колониален град с доста голяма индианска популация. Бил е важен търговски център и днес в него могат да се видят едни от най-големите пазари за селско-стопански продукти и предмети на местните занаяти. Къщите са ниски, основно едно- и двуетажни. По-високи са само църквите. Снимаме привидно семплата жълтеникава фасада на църквата Санто Доминго. Както е типично за малките мексикански градове, мрежата от пресичащи се под прав ъгъл улици огражда централния площад Zócalo, в който се кипри беседката за неделния оркестър и пейките за раздумка и отдих. Разглеждаме с любопитство магазинчетата със всякакви ръчно изработени предмети – пъстро изрисувани дървени фигурки, керамика, шарени везани рокли /наричат се уипил, с ударение накрая/, плетени кошове и чанти, ръчно тъкани килимчета и кърпи. Интересно и цветно, като самото Мексико.
Из улиците съзираме облечени в пъстри дрехи скелети, по витрините се зъбят черепи, включително изработени от черен и бял шоколад в сладкарниците. Наближава Денят на Мъртвите. В Мексико мъртвите са на почит. Култът към черепи и скелети не е някаква „емо”-приумица, а произхожда още от древните индианци, които използвали скелетите като символ на възкресението и връзката между света на живите и душите на мъртвите. Особено популярно е изкуството за изработване на скелети от папие-маше, с каквито, както помним, беше изпълнена къщата на Фрида Кало.
Следващият ден започва с пъстър мексикански пазар. Първоначално избираме този, който според пътеводителя е най-голям и където продавачи и купувачи се пазарели не на испански, а на някой от местните индиански езици – запотекски, мистекски и пр. Когато пристигаме с колата до там, се оказва място, не твърде препоръчително за туристи – шумно, мръсно, истинско гето /Mercado Abustros/. Насочваме се към централно разположения Mercado Juarez. Посрещат ни шарени сергии със всякакви плодове и зеленчуци, а и камари от изпържени до златисто скакалци, които продавачите щедро протягат към нас – да опитаме и да си оближем пръстите. Има всякакви чудни неща: телешки крака с копита, снежно бели шкембета, огромни биволски сърца, кокошки със щръкнали оранжеви крака. И много дрехи, накити, чанти, парцалени индиански кукли. Привлечена съм неустоимо от огромно сомбреро – уникална оригинална изработка, гарнирано с кожа по края на периферията. И съм смутена не от цената /1200 песос, или 60 $/, а от това, че няма как да бъде пренесено в самолета. Тъй че се задоволявам с една по-малка шапка – пак си е мексиканска и ми стои чудесно.
Навлизаме в долината Tlacolula. Санта Мария дел Туле е малко градче на около 10 км от Оахака. То е обект на туристически интерес заради старото кипарисово дърво – Arbol del Tule. Дървото е на около 2000 години, а обиколкатоа на дънера му е 42 м. Расте в двора на малка бяла църква и наистина е много впечатляващо. На малкото централно площадче с красиво оформена градинка се издига кметството с три високи палми отпред и библиотеката. Много четат тия мексиканци!
Изобщо днешният ден е за Мексико извън големите градове, Мексико с прашните улици и малките къщи, шарено и с много аромати, с индианките, понесли на главите си панер с топли царевични питки, с любопитни босоноги дечица, предлагащи да те разведат наоколо и селянина, побутващ магаренцето си и оголил зъби в усмивка за “Buenos dias”.
Teotitlan del Valle e градчето на килимите. Това е най-старото селище в долината Tlacolula. То е прочуто със своя запотекски текстил, оцветяван с натурални пигменти. Спираме при семейната тъкачница на дон Сантиаго, където ни демонстрират как се тъче и какви са боите. Ръчно тъканите килимчета изобразяват всякакви индиански мотиви, даже автопортрет на Фрида Кало с маймунка. Купуваме си две – с птици и безкрайно съжаляваме, че не можем да вземем по-големи. Цялото Мексико се е побрало в тия килими – с петли, с жена, точеща тортия, с геометрични фигури, напомнящи нашите котленски килими. Жизнерадостно, пъстро, взело сили от земята и топлото слънце.
Обядваме в една „Галерия за килими”, където хапваме сред богато озеленено патио, опитваме най-сетне прословутия шоколадов сос /вкусът е повече от странен/, купуваме си покривчици, а бирите са Corona и Victoria, както обикновено. Тук превозното средство са таксита - моторчета триколки, които за няколко песос те доставят навсякъде. И се ползват редовно – индианка с кошница плодове се качи радостна, в друго се вози дете, ближещо сладолед.
Митла е бил важен град за запотеките след упадъка на Монте Албан.Улиците в градчето се ремонтират усилено и навигацията упорито ни води към разкопани участъци, през които не може да се мине. Принудени сме да оставим колата и да се качим на едно от местните триколесни „таксита”. Шофьорът е младо девойче, въртящо уверено волана през разбитите улици. Клатушкаме се, моторът пърпори, двигателят е покрит с кърпа, вързана отпред върху него.
Древният град се състои от пет групи от сгради. Първата е разположена около католическа колониална църква от 17 в. с червени куполи. Помещенията са декорирани с фриз от геометрични фигури, образувани от малки парчета дялан камък. Личат рисунки и древни надписи. Втората група, която се посещава е залата с колоните – останки от някогашен дворец. Наоколо се шири шарен пазар.
Нашият импровизиран шофьор – гид получава малък бакшиш и ни оставя.
Поемаме през планините на югоизток, към провлака и залива Техуантепек. 240 километра се изминават за около 4,5 часа при средна скорост 60 km/h. Пътят е тесен, изкачва се стръмно нагоре и внезапно се спуска. Завоите са остри и опасно наклонени. Склоновете са избродирани нагъсто с кактуси, тук там се мяркат насаждения от синьо агаве. Обут в избелели панталони и с широка сламена шапка мексиканец върви с магаренцето си край пътя. В ръцете му проблясва мачете. Ще бере агаве за текила.
Текилата се прави от синьото агаве, което трябва да расте около 8 години. Листата се изсичат, а сърцевината, наречена пиня се вари. Течното злато на Мексико заема голяма част от експорта на страната, а за гаранцията на автенчността й се грижат производителите и държавата. Реномираните фирми не добавят захар. Прочетох, че тук текила не се пие така често. Питието е скъпо и е само за ценители. Обикновеният мексиканец се доверявал най-често на ром от захарна тръстика или дестилат от ферментирали листа и корени на кактус.
Спираме за кафе край малка група схлупени къщи. Цената за кафе, вода и бисквити се определя „на око” – 50 песос /ок. 2,5 долара/, а кафето се вари в джезве. Мирише доста на цикория, но може и някакъв мексикански сорт кафе да е... Нели пита за тоалетна. Си, си, смее се жената и й подава кофа с вода – да не забрави да си почисти после..
Много уморени пристигаме в Техуантепек, близо до Тихоокеанското крайбрежие. Но успяваме да се насладим на прекрасния залез, обагрил небето и облаците в златисто.
Щатът Чиапас е царството на маите. Това е най-голямата индианска общност северно от Перу. Тук по-голямата част от населението са индианци, от които 1/3 не говорят испански, а ползват четирите разновидности на своя си майски език. Достигнал при маите впечатляващ разцвет в областта на математиката, астрономията и други науки и изкуства, днес Чиапас е най-бедният, изостанал и примитивен щат. 1/3 от населението е неграмотно и живее в крайна мизерия. Отглеждат царевица, готвят тортия, някои все още се обличат традиционно. Много населени места са без електричество, а престъпността и грабежите са нещо обичайно. Но е вълнуващо, мистично и нещо, което се преживява веднъж. И ако решите да поемете натам, ще дойдем с вас.
Потегляме рано от Техуантепек – чака ни доста път до каньона Сумидеро. Той е дълъг 14 км, издълбан в червеникавите скали на дълбочина около 1000 м. от реката Грихалва, която си проправя път от Гватемала към Мексиканския залив. На западния ръб са изградени 5 наблюдателни пункта. Те са разположени в екологичния парк Сумидеро. Това е защитена зона, заемаща висок хълм над реката. Визитната му картичка съдържа освен каньона, многообразие от растителни видове, птици, пепeруди, игуани и дори маймуни. Плащаме входна такса, с която подпомагаме поддръжката на резервата и ни слагат специални гривни на китките. Пътят стръмно се вие нагоре по хълма. Пеперуди във всички цветове на дъгата летят право срещу нас. Буйната растителност напира, сякаш да превземе пътя. Една след друга се редуват терасите за наблюдение на каньона. Гледката е невероятна – зелената жилка на реката долу си проправя път сред скали и гористи склонове. От близкия гъсталак се чуват крясъци на маймуна. Една малка черно-жълта пеперуда кацна безстрашно на пръста на Нели и отказа да отлети преди да й бъде направена подобаваща фотосесия.
В малкото градче Chiapas de Corzo се взимат моторни лодки за разходка из каньона. Купуваме си билети, но се налага да изчакаме доста, докато се съберат достатъчно пасажери за лодката – поне 14. Слънцето жули безмилостно, въздухът сякаш се топи и лепне по кожата. Смугли търговци обикалят наоколо със всякакви предложения – шалове, гривни, марихуана... Бизнесът със шапки и вода се радва на най-голям интерес. Край улицата са опънати сергии със всякакви произведения на местните занаяти. Шарени везани блузи и рокли, торбички и портмонета, плъстени играчки. Седнал на малко столче пред дюкянчето си, индианец оформя с длето и шкурка дървени фигури със забележителна вещина. Няма как да ги отнесем у дома. А ни се иска толкова много неща да отнесем, че сигурно цял самолет няма да ни стигне.
Ставаме общо 11 чакащи за лодката и решаваме да доплатим билетите за още трима, за да потеглим най-сетне. Нахлузваме спасителни жилетки и се качваме в лодката. Седалките парят. После потегляме с пълна газ и лъхва прохлада. Кормчията обяснява подробности за реката и каньона, напрегнато се оглежда за животни и птици. Гледката е неописуема. Плаваме сред зеленикавите води, напред пътят на реката просветва като в отвор на тунел, а от двете страни се издигат отвесни червеникави скали докъдето погледът стига. Скалите са набраздени от сталактити и с набодени кактуси по тях. Вълшебно е! Спираме да погледнем отблизо една черно-бяла игуана, припичаща се на скала край водата. Корморани, лешояди, пеликани и какви ли още не пернати твари се къпят, сушат се, ловуват и прелитат наоколо. Излегналият се във водата алигатор прилича на парче изсъхнало дърво, стаен в очакване на плячка. Друг се е изтегнал на брега, почти неотличим от околните камъни. На места от скалите се спускат високи и тесни водопади и пръските им се разсипват като дъждец наоколо. Приближаваме се до къщичка на скалите, където има тоалетна, а смугло момченце придържа с ръце въжето на лодката, докато слизаме. Уви, опитите да ни бъдът продадени безалкохолни напитки, бисквити и дори cervezita са неуспешни. После стигаме до ВЕЦ, осигуряващ електричество за целия регион, че даже и за съседна Гватемала. Пътуването продължи 2,5 – 3 часа и ни остави на брега бездиханни от видяното, с препълнени сетива и възторжени сърца.
San Cristóbal de las Casas се описва в пътеводителите като “заспал колониален град”. Той ни посрещна на залез, заобиколен от хълмове с борови гори и бързо ни плени с очарованието си. Ниски, боядисани в ярки цветове къщи ограждат павираните улици с високи тротоари от каменни плочи. Градът е построен през 15 в. от испанците след дълга съпротива от страна на местното индианско население. Испанците са го оформили в отделни квартали /Barios/ - всеки със своя църква и светец – патрон, както и „специализиран” в определен тип занаяти – текстил, дърворезба, религиозни восъчни фигури и т.н. Изглежда подредено, уютно и елегантно. Има много магазини, предлагащи бутикови облекла, шалове и бижута в индиански стил. Чиапас е известен с кехлибарите си, които тук се предлагат редом с малахит, обсидиан, тюркоаз, нефрит, корал и други полускъпоценни камъни във вид на красиви накити. Избран е и подарък за Бори. Мръква. Улиците са осветени от красиви фенери от ковано желязо. Доста е хладно, градът е разположен на 2300 м надморска височина и въздухът е свеж и студен. Васил все още е по къс ръкав и сновящите наоколо индианки, продаващи шалове и пончо загрижено му предлагат стоката си. Една от тях дори го подгони и майчински го загърна с голям пъстър шал. Сядаме в приятно заведение на улицата за освежително питие край дървено буре, аранжирано като масичка. Пийваме ром и вино и мезим с тапас. Много е приятно, създава усещане за малък европейски град. Магазините предлагат вълнуваща палитра от прекрасни тъкани – впечатляващо фини, галещи сетивата.
В средата на централния площад Zócalo е традиционната беседка за неделния оркестър /и как иначе/, свири музика и се сервират напитки. Малкият парк наоколо е красиво оформен с много лампи и зеленина. От северната страна е кметството, а от южната – елегантна колонада с магазини и заведения. В съседство е катедралата. Много сме впечатлени от френската сладкарница „Oh la la”, предлагаща изискани сладкиши. Опитваме ягодова и лимонова тарталета и крем от три вида шоколад. Хотелът ни Mansion del Valle е много приятен, централно разположен, с интересно измислен интериор, изобилстващ от индиански акценти. Приятно балконче с каменна пейка и масичка е надвесено над улицата и гледа към близката църква.
Денят днес започва с кафе и тарталети във френската сладкарница. Улиците на Сан Кристобал все още пусти, а магазините не са отворени. Разхождаме се и снимаме тесните павирани улици с разноцветни къщи, красивата градина на главния площад Зокало, елегантните сгради наоколо. Една от забележителните църкви на града е Санто Доминго – с необичайна фасада, украсена с плетеница от бели орнаменти с флорални мотиви. Пред църквата е опънат шарен пазар, на който индианци от съседните селища предлагат изработени от тях разнообразни сувенири. Повечето жени са облечени в традиционно облекло – вълнена черна „космата” пола, пристегната на кръста с изплетен колан и пъстри блузи. Облеклото за мъжете се състои от бели памучни панталони и цветна риза с вплетени широки вълнени ширити отпред. Не обичат да бъдат снимани. Дори ако случайно попаднат в кадър, на който опитваме да заснемем църквата, например, бързо скриват лицата си и извръщат глави.
Hasta luego, Сан Кристобал! Още едно цветно парченце от пъстрата мозайка на Мексико озари като далечно и незабравимо цвете калейдоскопа на спомените.
Пътят от Сан Кристобал до Паленке е истински ад. И казват, че бил единствен. Това са към 280 кошмарни километра по виещ се нагоре и надолу в планината разбит и подронен от подпочвени води път. И може би най-лошото е, че минава непрестанно край пръснати по цялото му протежение индиански къщи, махали и малки села. При всяка една има бабуни за намаляване на скоростта /топе, или редуктор/, които не само че не са обозначени непременно, но са и доста високи. Те и в градовете са доста начесто, включително по срадата на кръстовище, при светофар. Раздрусваме се сериозно, но колата си остава цяла. Движим се със средна скорост 40-50 km/h. Изкачваме се до 2300 – 2400 м, после стръмно се спускаме надолу. И пак. И пак. Индианците водят голяма част от живота си на пътя. Мъже режат трева за добитъка с мачете, жени плетат кошове, облечени в традиционните си еднакви носии – тъмни поли с хоризонтални цветни ленти и бухнали блузи с пъстра бродерия и красива дантела, минаваща над раменете. Босоноги мърляви деца търчат из прахоляка и се смеят с широки бели усмивки. Не е много забавно, на няколко места деца и жени са опънали въженце през пътя и настояват да спреш и да им дадеш пари. Васил гледа много строго и прави недвусмислен жест с ръка – да свалят въжето веднага! Много къщи са обявили тоалетна срещу заплащане /Banjo/, а видът й е доста смущаващ за неподготвения турист. Пътят е тесен и неравен, няма места за отбивка, няма паркинги, няма бензиностанции. Индианците са подредили туби с бензин под навеси с надпис „Vendo Gasolinе” и продават на закъсалите.
Изведнъж се оказваме зад колона от спрели автомобили насред малко село. Слизаме да разучим обстановката. Говорим с другите шофьори на смесица от испански и красноречиви жестове с ръце. Оказва се, че местните привърженици на запатистите са блокирали пътя и се очертава чакане от 3-4 часа. Става нервно и напрегнато. Предприемчиви хора от околните къщи бързо са се организирали и започват услужливо да предлагат банани, сокове, разредени с мляко, тамале /церевично тесто със свинско в церевични листа/ и тортия. Купувам чепка банани от едно хлапе с тениска „Ronaldo” и почваме да ги белим. Шофьорът от съседната кола умира от смях – та това са банани за готвене, не стават за ядене! Е, да, доста са твърди и жилави, възкисели са, но пък си стават. Като няма нищо друго. Минава около час, в отсрещната лента колите почват да се движат, скоро потегляме и ние. Група местни индианци са опънали голям протестен плакат, както и дъска с пирони, с която спират колите и събират по 50 песос за преминаване.
Е, видяхме и запатистите. Запатистката армия за национално освобождение е въоръжена революционна група в щата Чиапас, съставена основно от местни индианци. За тях било важно да могат сами да управляват ресурсите си, и в частност земята, от която се изхранват. Идеологията им съчетавала елементи на социален анархизъм, марксизъм и индианска майска политическа мисъл /това последното съвсем ме озадачи/. Главното е, че искат да се преразпределят благата от богати към бедни, да притежават оръжие и да защитят семействата и народа си от пълчищата грингоси, тръгнали да опознават и изследват страната.
Доста сме ядосани, сипем ругатни и правим нелепи съпоставки с нашите мургави сънародници, на които това още не им е хрумнало.
В такова настроение достигаме до Aqua Azul. Вече сме долу, в тропическите равнини на Мексико, почти на морското равнище. Скалистите планински склонове, осеяни с кактуси отстъпват място на гъсти гори с избуяла тропическа растителност. Влагата прави въздуха тежък и труден за дишане. Водопадът Aqua Azul се намира в природен парк, сред гъста дъждовна гора. Изнервени и мнителни, реагираме остро, че ни спират да плащаме два пъти – веднъж за влизане в парка и отделно – за водопада.
Но гледката бързо отмива лошото настроение и ни потапя в нова магия. Водопадът се състои от стотици водни каскади /да, да, над 500 са!/, пръснати по течението на реката. Водата се спуска и разбива върху наредени като стъпала скали, а под всяка се образува малък басейн, в който можело и да се плува. Това, за съжаление, е напълно невъзможно, защото през дъждовния сезон /юни – септември/ водата става мътна. И буйна. И независимо от името, цветът на надбягващите се талази е кафеникав, което действа угнетяващо на най-запаления фотограф от групата.
Край пътеката с площадки за наблюдение са опънати сергии със сувенири, разхладителни напитки и всякаква шарена стока, има даже и фосили от реката. Жени пържат в тигани царевични питки с плънка от сирене, пиле или боб. На външен вид изглеждат доста добре, но вкусът е като на сапун за пране и едно изгладняло куче излапа нашите без дори да ги сдъвче.
Вече бързаме към следващия водопад – Misol Ha, на около 40 км от тук. Той също се намира сред дъждовна гора, но е тесен и значително по-висок – около 300 м. Гледката е невероятно красива – снежнобялата пенлива струя, подобно на опашката на бяла лисица, яркосиньото небе с пухкави бели облаци и тропическата растителност наоколо с лианите, блестящите от влага зелени листа, яркочервените изплезени езици на екзотични цветя. Носят се разнородни птичи гласове, цвъртене, писукане, даже настойчиви крясъци и продължително изсвиркване. И откривам почти всичките си цветя от саксиите в хола, но тук – истински гиганти в естествената си среда – кротон, драцена, дифенбахия, спатифилум...А коледната звезда расте като огромен храст, почти дърво. Съперничеството между двата водопада май се печели от Мисол Ха, особено с тайната пътечка, която се спуска надолу, точно зад водопада, и където Васил се съблече и си направи истинска цялостна спа-процедура.
Паленке е най-впечатляващият и най-добре запазен град на маите. Построен през 100 г. пр.н.е., той достига своя разцвет около 600 – 800 г. сл.н.е. при крал Пакал. Разположено сред влажна и буйна зелена джунгла, мястото наистина е магическо. След обилния дъжд през нощта листата са още мокри и блестящи, тревата е покрита с прозрачни капчици, а небето е избистрено до ясно синьо, с някое облаче за контраст тук-там. Древният град е съставен от няколко групи храмове. Сред най-важните постройки са Дворецът, Храмът на надписите, Храмът на слънцето, Храмът на кръста. Храмовете изглеждат удивително на фона на околния пейзаж – сивият гранит, покрит с черни петна на места, съвършената геометрия и правите стени на пирамидите сред зелената трева и джунглата. Отдръпнала се само толкова, че да позволи да видим грандиозното чудо. По стените и колоните на дворцовия комплекс личат останки от барелефи, представящи сцени от живота на краля и религиозни ритуали. Дворецът е служил като място за церемонии и като дом за кралското семейство. Комплексът включва галерии, салони, коридори и помещения, ограждащи вътрешен двор, подобно на сложен лабиринт. Четириeтажната кула вероятно е служела за обсерватория.
Пирамидите-храмове напомнят по нещо на ступите в Тайланд и Камбоджа. Покривът прилича на обърнато с дъното нагоре корито, върху което има нещо като гребен на петел с изрязани в него геометрични фигури.
Храмът на йероглифите /на надписите/ е построен като гробница, в която е поставен саркофагът на крал Пакал, заедно със смъртна маска от нефрит, пръстени, обици и други накити. По капака на саркофага, както и по стените са намерени останки от много надписи с йероглифи, по-голямата част от които не са дешифрирани все още. Саркофагът, маската и накитите са изложени в Антропологичния музей в Мексико сити. Прочетох, че дълбоко в основите на гробницата, през тунел, затворен с масивни плочи са открити скелетите на пазачите на саркофага – девет на брой, сигурно зазидани живи...Потръпнах.
Изкачваме се по високите каменни стъпала, водещи към върха на Храма на кръста, от където се разкрива великолепна гледка към почти целия град.
Отлично запазените храмове, прекрасното разположение насред една от последните останали тропически гори в региона и мистериозността на древната култура правят Паленке наистина магическо и зареждащо място.
На връщане се отбиваме в екопарк, представящ се за резерват за закрила на застрашени животни и птици, където се полагат грижи за тях, хранят ги и ги лекуват. Повече прилича на зоопарк с хубаво разположение сред джунглата. Освен скромната дотация, с която ставаме съпричастни към съдбата на флората и фауната тук, Нели си плаща възможността да храни т.нар. манати /морски крави/ - странни сиви животни с големи лакоми муцуни, наподобяващи тези на хипопотамите. Скрити под водата в голямо мръсно блато, животните усещат приближаването на храната и подават носове и муцуни навън. Нели подава ябълки, моркови и цвекло, нарязани на малки резени и ги гали по носовете. Видяхме още големи яркочервени папагали, черните маймунки чанго, костенурки, змии, розово фламинго, енот. Само крокодилите упорито отказаха да се покажат над водата.
Продължаваме към Кампече. Пътят е прав като конец, изтеглен през равнина, набраздена от реки и блата. Кампече се намира на брега на залива Кампече на Атлантически океан. Градът е построен от испанците на мястото на индианско рибарско село. Той бил главното пристанище на полуостров Юкатан и център на оживена търговия. Процъфтяващият град бързо привлякъл интереса на пиратите, които го подлагали на непрекъснати набези, свързани с тежки последици за населението. Това наложило изграждането на стена около града с пет кули – бойници и две големи порти – морска и към вътрешността на страната. Днес стените ограждат историческия стар град, а върху тях човек може да се изкачи и да се поразходи.
И да, Васил и Нели се изкачиха горе и направиха прекрасни снимки отвисоко, облизани от последните слънчеви лъчи, а аз поразгледах елегантните магазинчета наоколо. Къщите са в колониален стил – едноетажни, с равни покриви, с красиви орнаменти около прозорците и вратите и боядисани в жълто, синьо, охра, зелено, кафяво...
Централният площад с красива зелена градина се нарича Parque Principal. В средата /познайте!/ е беседката на градския оркестър. А между палмите наднича тържествено неизменната катедрала. Между двете порти на градската стена се простира пешеходната Calle 59, която е изпълнена със заведения на открито. Сядаме за по едно питие, после повтаряме, защото ромът, кайпиринята и мохитото ни се услаждат много. После поръчваме и за хапване и се наслаждаваме на топлата вечер и на веселящия се народ наоколо. Тук хората изглеждат по-освободени и елегантни, а продаващите всякаква стока индианци се оглеждат плахо за полиция зад ъгъла.
На път към Мерида, се отбиваме в Becalo. Това градче е прочуто с панамените си шапки. Даже градският център е украсен с паметник, представляващ три шапки. Тези шапки носят името си от работниците, градили Панамския канал. Шапките се плетат от листата на палма и най-фините от тях са меки като коприна на допир. Могат да се навият на руло и да се промушат през мъжки пръстен. И даже след една седмица, оставена така, шапката пак възвръща първоначалната си форма.
Влизаме в къщата на дон Алфредо, който е потомствен майстор на панамени шапки и с удоволствие ни показва технологията. Най-нежните листа в сърцевината на палмата се цепят на отделни фибри, сушат се, оцветяват се с естествени багрила. В хладното подземие на къщата, заради високата влажност, листата стават меки и гъвкави и там се плетат шапките върху специален калъп. После формата се придава чрез загрята преса. Купуваме малки сувенирни шапчици и лека бяла панамена шапка за стария Станев – да се фука на село и да му е прохладно и сенчесто на главата.
Ушмал /Uxmal/ значи „трикратно строен”. Градът е един от най-хармоничните, сложни и добре запазени представители на наследството на маите от следкласическия период, пример за т.нар. “Puuc architecture” – по името на намиращите се в Юкатан региони с карстови хълмове. Стилът се характеризира с фасади, изградени от гладки стени в основата и каменни мозаечни маски /най-често на богове/ в горната част. Местата на постройките са подбирани внимателно, спрямо изгрева и залеза на Венера, за да позволяват наблюдение на небесните тела. Градът е датиран около 700 г. сл.н.е. и е съществувал до 10 в. Смята се, че в него са живели към 25 000 души. Тук Богът на дъжда и светлината Chac /Чак/ е бил особено почитан от маите – заради липсата на постоянен водоизточник и усилията по събирането на дъждовната вода, за да могат да оцелеят. Той присъства в голяма част от украсата на храмовете. Много от постройките имат неизяснено все още предназначение, имената им са описателни и са дадени от испанците.
Едно от най-интересните здания е „Пирамидата на магьосника”, наричана също Пирамидата на джуджето. Легенда разказва, че е била построена за една нощ от джудже – магьосник със свръхестествени сили. В действителност, обаче, е изградена на пет последователни етапа, като във всяка фаза една нова пирамида е била издигана на върха на предишната. Необичайното е основата със заоблени стени, която била оцветена в червено. Като най-висока, Пирамидата на магьосника е била използвана от главния жрец за наблюдение на планетите.
На огромната зелена поляна сред руините слънцето пече безмилостно. Върху купчина камъни се е излегнала игуана, опашката на друга се подава отдолу. Оказва се, че са десетки наоколо, припичат се с притворени очи и с безразличие гледат туристите. Май само на тях тук им е добре.
„Четириъгълният вътрешен двор на монахините /метохът/” е наречен така, защото разположените около централно открито пространство 74 помещения приличат на килии в манастир. В горната част на стените се вижда фриз от изсечени каменни мозайки, оформящи маски на Бог Чак – с опулени кръгли очи и орнаменти на ушите, напомнящи флеш.
Минаваме през „Игрището за пелота” – игри между два отбора с около 3 килограмова каучукова топка, вкарвана през каменен обръч, поставен високо на стената. Топката се вкарва хоризонтално, а не отвесно. Изглеждаше интересно и забавно, докато не разбрахме, че загубилите играта били пренасяни ритуално в жертва на боговете. По достоен начин – чрез завързване с въжета и пускане по стълбите на пирамидата. Или пък пронизване с нож, изработен от обсидиан. Изискано, нали?
„Дворецът на губернатора”е украсен с маски на Чак, а носът му стърчи от ъглите подобно на гаргойл. "Къщата на костенурките" е сравнително ниска правоъгълна постройка, на чийто корниз има фриз, изобразяващ процесия от малки костенурки. Сградата вероятно е била посветена отново на бога на дъжда.
Напускаме комплекса Ушмал с изплезени езици, с мокри тениски, но изпълнени с възхита от познанията и културата на древните маи. Обядът е в ресторанта Coole Chepa Chi – гигантска дървена колиба с много вентилатори и приглушена музика. Тук навремето била обядвала и кралица Елизабет – при посещението си за откриването на комплекса. И останала много доволна да хапне любимия си десерт. Е, и Нели хапна своя – парче чудесен крем-карамел, но твърде оскъдно по размер. Опитваме някои специалитети на Юкатан, а цените наистина са по кралски.
Следващата спирка е хасиендата Яхчиспойл от 1864 г., където се е произвеждал сизал (хенекен) от влакна от ликото на Agave. Тъкали са се също завеси и други деликатни тъкани. Умората и жегата ни правят не твърде любознателни. Хасиендата е частна собственост и в момента се реставрира. Разглеждаме помещенията с елегантни мебели от 19 в., кухнята с индианска глинена посуда, типичното патио и озеленения вътрешен двор.
Мерида е столицата на щата Юкатан, втората столица, намираща се на полуостров Юкатан, наред с Канкун, и има над 700 000 жители. Основателят, конкистадорът Франциско де Монтехо наименова града на едноименния в Испания. Благодарение на производството на здрави въжета от сизал, в началото на 20 в. Мерида има най-много милионери на глава от населението в целия свят. Това намира отражение в големите къщи, площади, паркове и статуи. Наричат Mérida „белият град”. Ние виждаме, обаче, цветни, ниски колониални къщи, някои от тях със забележителни орнаменти по фасадите.
Хотелът ни „Fiesta Americana Merida” е огромен и луксозен, но доста отдалечен от централния площад. Паркираме колата в близост до площада и потегляме да опознаем града. Неделният ден е особено празничен в Мерида. Облечени в най-новите си дрехи, местните са излезли да се разходят, да похапнат и да се позабавляват. Опънати са безброй сергии с лакомства, дрънкулки и всякаква шарена стока. Има улични представления, свири музика. Градът прилича на огромен пъстър панаир. Някои улици са затворени, за да могат хората да се разхождат необезпокоявани. Така е и на улицата пред кметството, където свири духов оркестър и щастливи двойки танцуват салса. Смесваме се с местните и правим като тях – купуваме пликче чоризо /гевречета, изпържени от тесто за бухтички и поръсени със захар/ и щастливи гризем и се шляем. Сядаме и на белите пейки за по двама /обърнати един срещу друг/. Какво странно и интересно хрумване! И какъв по-добър начин да побъбриш с някой приятел. Централният площад се нарича Plaza Grande или Plaza de la Independencia. От едната му страна е катедралата Santo Ildefonso и дворецът на губернатора, а от другата – кметството. Катедралата се сочи за най-старата в Мексико. Има редица къщи, заслужаващи внимание заради красивите си барокови фасади. Като културна столица на Юкатан, Мерида се гордее със своя театър, чиято екстравагантна сграда няма как да остане незабелязана. Вечеряме в немска бирария, където се чества Oktoberfest и кухнята е баварска. Както и бирата. Градът е спокоен, елегантен и процъфтяващ. Обявен е за най-безопасния град за живеене на територията на цялата страна.
Напред, към карибския залив! Първата среща е с Chichén Itzá. Това е най-широко изследваният от археолозите и най-добре запазеният град на маите на полуостров Юкатан. Построен от маите, той достига разцвета си през IX – XI в. сл.н.е. при толтеките – най-развити в културно отношение в цяла Централна Америка. Бил е съществен търговски, религиозен и военен център, с около 35 000 жители и просъществувал до XIII в. През 2007 г. е избран за едно от новите 7 чудеса на света. Тук напливът на туристи вече е значителен, има и доста европейци. Причината вероятно е в близостта на курортите по карибското крайбрежие. Това личи и по многобройните сергии, опънати навред из комплекса, където местните продават всичко, което са успели да изработят – от шапки, през дърворезби, та чак до глинени свирки, издаващи рев на ягуар. Че и езици са понаучили – стоката се предлага в щатски долари, но се хвали и на руски език. Това съжителство на безценно културно наследство с парада на кича заплашва да извади Чичен Ица от списъка на със седемте чудеса на света, но изглежда туристите нямат нищо против и правителството не предприема нищо. Самозвани гидове предлагат екскурзоводски обиколки на всякакви езици. Навалица, глъчка и непоносима жега.
Пирамидата, наречена „El Castillo” /Крепостта/ е посветена на Куетцалкоатл – толтекския бог на дъжда /наричан от маите Kukulcan/. Изобразяван е като комбинация от птица и змия. Внушителното по размери каменно стълбище на пирамидата е оградено от парапети, в основата на които пазят две зинали змийски глави. По време на пролетното и есенното равноденствие, при изгрев тук се наблюдавало едно интересно светлинно явление – един змей бавно се плъзга надолу и нагоре по парапетите и сякаш слиза от храма долу, на зелената трева. Причината е, че спускащите се надолу зигзагообразни светлини и сенки се сливат със змийските глави в основата и създават впечатление за едно цяло, движещо се змейско туловище.
Друга голяма забележителност е „Обсерваторията” – кула с извито стълбище, по стените на която има знаци, съответстващи на разположението на някои небесни тела на ключови дати от календара на маите.
И тук има „игрище за пелота”, което е най-голямото в Централна Америка.
„Свещеният сеноте” е дълбок около 50 м кладенец за събиране на дъждовна вода, който е служил и за жертвоприношения.
„Храмът на войните” е ограден с прави редове от колони, ознаменуващи различни бойни победи. На върха се вижда статуя на мъж, подпрян на свити в лактите ръце, със странна, подобна на панер шапка и нещо като наушници. Нарича се Chac Mool /човекът ягуар/ и вероятно е някакъв бог, но не е съвсем сигурно. Изобщо, каменните фигури, йероглифите, величествените храмове и пирамиди на целия този мистичен древен свят са наречени с описателни наименования от археолозите доста по-късно и до днес все още предназначението и ролята им не е напълно изяснена, а причините за изчезването след векове бурен разцвет на тези древни цивилизации се губят в догадки...
С това богатата ни културна програма завършва и отстъпва място на „Dolce vita” на Карибското крайбрежие. Хей живот, здравей, здравей! За целта сме си резервирали стая в тузарския комплекс Dreams Tulum resort & spa в Тулум. На входа се проверяват резервации и лични документи. Докато се осъзнаем, колата вече е обградена от услужлив персонал, който ни подава мокри кърпи да се освежим, вади нетърпеливо куфарите от багажника и ни сочи рецепцията. Следват подробни указания за разположението на ресторанти и барове, дрес код за вечерно време, програма за деня и пр. Половината неща не ги чуваме, защото още гледаме като шашардисани и с отворени уста. Това май е раят!
Нашата стая се намира в „Hasienda Oaxaca”. В повечето такива хасиенди стаите са групирани на карета около красив фонтан. Градините са оформени изящно с палми, кактуси и екзотични храсти и цветя.. Из алеите се носи приглушена музика. Безгрижни хора се изтягат около два грамадни басейна, някои играят водна топка или плажен футбол, а една група се опитва да практикува зумба. Барчетата са и на сушата, и във водата, край тях всеки е стиснал в ръка потна чаша с разноцветна течност и се смее щастливо. Наоколо снове безчислен безшумен и готов на всичко персонал, който разнася табли с напитки, сладкиши, плодове. Навежда се почтително към басейна и подава хапка или чаша на плацикащия се там бял хипопотам.
Тук там кротко и несмущавано се припичат малки и големи игуани, за които има построена каменна къща – пещера. Из палмите цвърчат и подсвиркват непознати птици. Пясъкът е така бял, че те заболяват очите. Руква кратък проливен следобеден дъжд, който охлажда въздуха, но само за малко.
Пред хотелската стая виси бял хамак. Отпускам се в него и притварям очи. В главата ми се носи Bésame mucho. Някой ме целува.
Васил разказва, че като се събудил рано призори и излязъл пред стаята навън да пуши, край него бавно преминало едно коати. И много леко позабързало ход като го видяло. Не разбрахме само дали е поздравило с „Hola!” или пък с „Buenos días, señor!”, както тук прави целият персонал, но това не е главното. Утрото е тихо и много свежо. На клон на отсрещната палма се люлее едно черно птиче и пронизително свири. Тишината се изпълва с тънък писклив гласец, който ехото отнася до облаците. Денят бавно се изпълва с хора, със слънце, с различни шумове и запотена чаша кайпириня, която Бенито услужливо е сложил в ръката ми. Ниско над морето прелита пеликан, а на пътеката край басейна се е излегнала игуана, която се изживява като Бог Кукулкан. Впрочем, животното на Васил се оказа енот.
Плажът с ослепително белия пясък се простира докъдето ти стигат очите. Морето е спокойно, топло повече от 30 градуса. Има доста подводни камъни, но бързо се научаваме да ги разпознаваме. Точно отсреща се намира най-големият коралов риф в карибския басейн и втори по големина в света.
На кърпата върху шезлонга вече съхнат шепа съкровища – изумително бели огромни раковини, парчета отчупен корал, камъчета и миди. Тръгваме боси с фотоапаратите надолу по брега. Бялата ивица фин и мек пясък е безкрайна. Палмите хвърлят самотни сенки, а навътре е истинска джунгла от непроходима растителност. Лягам на брега и затварям очи. Една кадифена вълна ме обвива прохладно.
Постарах се да разкажа подробно всичко, да опиша всички чудеса и фактите да са съвсем точни. Но няма как да предам докрай с думи омайните цветове, непознатите аромати и пикантните вкусове на Мексико. Да се чуе как пея с мариачите, да се види как бие сърцето горе на върха на неразгаданата пирамида, да се усети неспокойната тръпка от следващия завой на прашните пътища сред кактуси и агаве...
И онова магическо, странно и загадъчно излъчване, съставено от пъстри парченца контрастна мозайка, която сглобяваш в мислите си още дълго.
Стискам очи и заключвам сърцето си – да не избяга магията по дългия път на завръщането към къщи...