На 20.04.1931 г. в щастливото семейство на Нора и Христо Захариеви, в Севлиево, се ражда Веселин Захариев. Моят баща.

            Добро, жизнерадостно и слънчево дете, с две трапчинки от смях на бузите. Голямата радост и надежда на фамилията на адвокат Петко Владов, неговия дядо. Кръстен бил на вуйчо си – Веселин Владов /вуйчо Венко/, когото майка му много обичала. Веско бил душата на кварталната банда момчета. Наложило се да го подкупят с малко бонбони, за да го запишат да свири на пиано. През отворения прозорец долитало примамливото тупкане на топката и виковете на момчетата. Шопен трудно удъ̀ржал на неравната битка, подпомаган от мама Норче.

             Когато Веско бил 4 - 5-годишен, семейството се преместило в Габрово. Там бащата Христо Захариев – способен и търсен адвокат, отворил самостоятелна адвокатска кантора, построил хубава и голяма къща на ул. Добруджа, а през 1938 г. се родила и сестричката Катя. Посрещнато първоначално с малко ревност, любопитното синеоко момиченце, което баткото с обич наричал Джоко, настоявало да се включи във всички момчешки игри, но не винаги било допускано. Като ученик в Априловската гимназия в Габрово, Веско бил отличен и пръв във всичко. Интересувал се от литература и музика, пишел стихове. Мечтаел да стане блестящ адвокат като предците си или пък лекар.

             Красивата приказка продължила до 1944 г. Непосредствено след деветосептемврийския комунистически преврат, Държавна сигурност, заедно с Народната милиция, започва преследването на всички политически противници. Започват репресии и арести, убийства, въдворяване в Т.В.О., шантажи и вербовки. Водено от целта си да смаже „класовия враг”, новото комунистическо правителство на България започва безмилостно да преследва и унищожава интелигенцията. Адвокатските права на бащата Христо Захариев, както и на другите адвокати в семейството, са отнети и през 1948 г. той е изпратен на лагер в Ножарево и Белене за четири години. Къщата е национализирана и майката е принудена да се завърне в Севлиево с двете деца.

             Следват години на мизерия и тежки унижения. Майката Нора не успява да си намери работа и ѝ се налага да изкарва пари за прехрана с бродиране на покривки и спално бельо. Веселин започва работа в ДИП Елпром, Севлиево - най-напред като общ работник, а впоследствие като шлосер и леяр, за да подпомогне финансово семейството.

             През юли 1951 г. държи изпити в Медицинска академия, получава отлични оценки. „Приет си пръв в списъка” – праща телеграма от София вуйчо му. В окончателните списъци обаче не е включен. Като син на „въдворен в Т.В.О. и нетрудещ се”, той няма право да следва.

             В това трудно време апаратът на ДС прави проучване и безмилостен план за вербовка на Веселин. Планът за вербовка почива на предстоящото планирано освобождаване на Христо Захариев от лагера и включва склоняването на Веселин да сътрудничи уж срещу освобождаването на баща си.

             В края на март 1951 г. агент от ДС – Севлиево се среща с Веселин в директорския кабинет на читалище „Развитие”, където момчето участва като пианист в мероприятие на художествената самодейност. Предварително набелязаният план взима предвид тежкото материално положение на Захариеви, заболяване на майката в момента и невъзможността на Веско да издържа семейството сам. Поставен му е въпросът, че освобождаването на баща му зависи изцяло от неговите решения и действия. Любопитното е, че срещата за тази вербовка е била първоначално планувана за м. януари, когато Христо Захариев трябвало бездруго да бъде освободен, но превъдворяването му за още четири месеца, наложило агентът да насрочи срещата за по-късно. Поставен пред един невъзможен избор, Веселин се съгласява да сътрудничи, като работата почва с докладване на нередности в предприятието, в което работи. Приема псевдоним „Лира” и бива зачислен към IV отдел на ДС.

             Бедният татко! Как е можел да избере друг вариант! Едва 19-годишен, в ръцете му е бил животът на измъчения му баща и съществуването на цялото семейство, притиснато от липса на средства и унижение. Не съм сигурна дали е повярвал, че може да помогне за уж „предсрочното освобождаване” на баща си, защото единственото, което е докладвал през целия 10-годишен период на вербовката, е било едно сведение относно късното идване на работа на някакъв началник смяна... Дълго плаках след оня злокобен ден в малката читалня на Комисията по досиетата, където с треперещи ръце прехвърлях неграмотно написаните страници от досието му и мислех как нечий объркан и зловреден мозък е съставял коварния план, ровейки с мръсните си пръсти в живота, болките и чувствата на всичките му близки. Никога не ни е разказал за това, никога не е споделил и дума за гнусната гавра и за измамата. Но аз искам да го разкажа, защото раната в сърцето ми няма да зарасне. И няма да простя.

            През лятото на 1951 г. Веселин се записва да учи в керамичния техникум в София, на двугодишен курс - преквалификация. След завършването му работи няколко месеца в керамичната фабрика в Севлиево. През есента та 1953 г. е приет да следва в ХТИ София, специалност Технология на силикатите.

             Слънчевият лъч в този период от време е любовта с майка ми – Недялка Табакова. Запознал ги братовчедът на мама – д-р Христо Спасов от Севлиево, който често общувал и с двамата. Искрата пламнала и скоро се занизали срещи и излети, общи празници и общи неволи. Това сякаш е предопределена любов. Семействата на родителите им се познавали отдавна и уважавали, одобрявали и насърчавали връзката. Мама вече била студентка във втори курс на ХТИ, когато татко решил също да се запише да следва там. За нея това било дългогодишна мечта /моята Мария Кюри, казвал баща ѝ/, а за него – някакъв изход от безизходицата. Гордея се с тази красива любов, запечатана в десетки снимки, изписана на мили послания, стоплена от пламенни стихове /татко/ и малки жестове и вълшебства /мама/.

             Женят се на 12.08.1956 г. – скромно, без сватбени тоалети, без гости и подаръци. Гледат от черно-бялата сватбена снимка на вратата пред къщи – щастливи, сами, без нищо зад себе си. Мама държи несръчно няколко гладиоли, но всичко е пред тях.

             Две години по-късно умира баща ѝ, съсипан и лишен от всичко постигнато – фабриката му, къщата, спестяванията, достойнството.

             След завършването на ХТИ, Веселин Захариев започва работа в НИСИ (Научно изследователски строителен институт), в лаборатория ”леки пълнители и изолационни материали”. През 1960 г. е избран за младши научен сътрудник и започва трудната и дълга битка за доказване в професията.

             В института на работа е и Нели. Тя също работи като инженер-химик, научен сътрудник. Двамата живеят на втория етаж на фамилната къща в Красно село, заедно с баба ми Богданка, семейството на леля ми, д-р Пенка Табакова и настанените там наематели на Софжилфонд. Правят опит да си издействат за обитаване поне едно свободно помещение на таванския етаж - за нещо като кабинет.

             През 1961 г. губят кратко след раждането първото си момиченце – Ивона. Преглъщат. И продължават.

             През 1963 г. се ражда Кристина. Това съм аз. Надеждата на мама и татко. Новото начало.

             През 1964 г. инж. Захариев вече е научен сътрудник I степен, автор е на много публикации, изпращат го в командировки в страните от социалистическия лагер, изучава и внедрява нови технологии, патентова собствени изобретения и рационализации в областта на добавките за бетон, изолационните и други строителни материали. През 1966 г. е назначен за временен ръководител на секция при НИИСМ. През 1974 г. е избран за старши научен сътрудник II ст., става ръководител на секция „Леки добавъчни и изолационни материали”. Помня, че когато ме питаха – какво работи баща ти, отговарях малко притеснено – пече камъчета...

             Високо интелигентен, ерудиран, владеещ добре руски и немски език, Веселин Захариев е компетентен специалист и има още амбиции за кариерата си. Уви, произходът и семейството, както и тъмната сянка на миналото го преследват и покриват пътя му с пречки, трудности и невъзможност да се развива по-нагоре.

             За мен татко знаеше и можеше всичко. Той беше първият строг критик на несръчните ми детски стихове, разкриваше ми магията на класическата музика, говореше ми увлекателно за Достоевски и Ремарк. Винаги усмихнат, с чувство за хумор, баща ми беше душата на всяка компания – забавен, остроумен, увлекателен разказвач. Той с лекота водеше разговор с всекиго – независимо дали прост селянин или начетен преподавател. Като истински корифей описваше сложната техника по проявяването на снимки, над които майка ми се трудеше в домашната фотолаборатория...

             Заплака, когато ме приеха да следвам медицина. Каза, че е изпълнил задачите в живота си.

             На 5.08.1981 г. внезапно умира баща му, покосен от инфаркт в троянското село Острец, където толкова обичахме да ходим на почивка. Преди още да измине една година от смъртта му, на 3.08.1982 г. умира и майка му. Върнах се за погребението от една студентска бригада. Баща ми беше сломен. Плачеше като безпомощно малко дете. После животът трябваше да продължи. Върнах се на бригадата, а мама и татко заминаха за Тетевен – да опитат да довършат почивката си там.

             В зловещото утро на 17.08.1982 г. се качват на един малък връх наблизо и силна стягаща болка пронизва гърдите му. Мама разказва, че никога не е имала по-тежък избор – дали да стои до него, безсилна да направи нещо, или да го остави сам и да тича до града за помощ... Все пак успели да го качат на един камион със сено и да го закарат в болницата. Там татко издъхва от инфаркт, едва навършил 51 години. Сърцето му не успява да побере всички тревоги и мъка.

 

             На прозореца понякога каца един самотен сив гълъб. Мама смяташе, че това е баща ми. Гълъбът и днес е пред мен. Поглъща сълзата ми, мълчаливо поглежда сътвореното през новите дни.

             И отлита успокоен.