Животът като книга

​

               Чикаго е делови град. Повечето офиси на големите компании са разположени в Сити-то, около което обикаля железницата, наречена Лууп. Нещо като гигантска примка, пристегнала с високо разположените си релси пулсиращите централни улици на града. Добър и бърз начин да стигнеш целта си, без да попаднеш в задръстване.

               Седя до прозореца, мързеливо си преглеждам пощата в телефона и се старая да не издавам любопитството, с което разглеждам спътниците в купето. Опитвам мислено да отгатна какви са, къде отиват, с какво се занимават... Следобед е, надали отиват на работа, не приличат на туристи. Момичетата бърборят непрекъснато, сигурно обсъждат новите разпродажби в Мейсис или пък русия красавец от снощи, кой знае.

               На спирката се качва тъмнокож субект с колело, на врата му виси верига за заключване на велосипеди. Оставя колелото на празното място пред седалките, обляга се на вертикалния лост до вратата и поглежда неодобрително към седящите наоколо хора, потънали в четене на вестник, на електронна книга или просто вторачени в телефоните си. Гласът му внезапно прорязва застоялия въздух в купето, необичайно ясен и изразителен.

               - Хей, какво ще кажете за една шибана история?

Жената с книгата срещу мен рязко вдига глава.

               - Гадна, шибана история.

Гласът му се издига.

Бърборещите момичета са свели глави, но очевидно слушат.

               - Кучката е лъгала цели двайсет години. Ходела на пазар, готвела вечеря, миела чиниите след това, приспивала хлапето... После си пускала косата...

Вече всички слушаме. Нечий телефон измрънква някакво съобщение, но без отговор.

               - И след 20 години кучката признава, че момчето не е твой син и че брат ти... Вие чували ли сте по-шибана история? И какво бихте направили?

Едва ли е въпрос, но бащата с момченцето на първата седалка се прокашля смутено:

               - Е, не е толкова важно кой точно е бащата. Това е само биология. По-важното е, че ти си го отгледал, възпитал, купувал си му обувки, държал си го за ръка, когато е тръгвал за училище...

Бащата се е зачервил някак, сигурно му е топло и се навежда да завърже маратонката на сина си.

               - А вие какво бихте направили?, продължава велосипедната верига, загледан в гърба на дланта си , където един татуиран надпис пулсира със свиването и отпускането на юмрука му.

Всички мълчат. Подходящ отговор така и не се намира.

Вратите се отварят със свистене. В купето нахлува топлина, шум от отминаващи стъпки и далечна свирка.

               - Шибана история, нали?

Гласът е станал малко по-мек. Почти приятелски.

               - Това е сюжетът на книгата, която пиша.

 

Изпускам тихо въздуха в гърдите си.

 

               - И донякъде на живота, който живея.

Завършва спокойно субектът и едрият му гръб се смалява, отдалечавайки се по перона, придружен от колелото.

 

 

 

​