Радостин

     

    

„Радостното“. Така го бяха кръстили малкото ресторантче на бургаския бряг, на края на Южния плаж, близо до пътя за Созопол. Не за друго, а защото собственикът беше Радостин. Братовчед му – също, а и двамата им сина – и те.

​

- Ужас и безумие – както обичаше да казва леля Мария, готвачката. После пъхваше ръце под престилката и пак подхващаше оная история, дето толкова обичаше да я разказва.

Дошли едни немци в ресторантчето, хапнали, харесали много рибената чорба и тръгнали да се запознават със собствениците.

- Радостин – протегнал ръка нашият човек. До него братовчед му: Радостин. И другите двама – като ехо: Радостин. Радостин.

Немците решили, че това са местните зевзеци и с удоволствие се включили в шегата:

- Гюнтер, Гюнтер, Гюнтер и Гюнтер...

​

Радостиновците не я обичаха много тая история. Даже забавна не им се виждаше. Те си харесваха много имената и не намираха нищо необичайно в това, да са адаши. Най-малкото - от уважение към дядо Радо. Дето и двамата му сина кръстили синовете си на него.

Не че Радостин беше подходящо име за морски чеда. Едно такова галено, ласкаво, почти превзето. Няма как да завръщаш лодката с изподрани от мрежите ръце, обрулен от вятъра и умирисан на риба. И майка ти да вика от брега: Радостинче, от кога ви чакам!

​

„Радостното“ си беше рибарска крепост. И сигурен клиент. Всяка сутрин няколко лодки доближаваха бетонния бряг, връзваха въжетата  и проехтяваха възбудени гласове:

- Радоо, излизай, рибата дойде! И Радо тръгваше усмихнат към лодките, носеше термоса с вряло кафе, коритата бяха строени на брега и почваше голямото броене на улова. Че теглене, че пипане, че то едни коментари. Накрая всички бяха доволни, а леля Мария ще възкликне: Радостине, кой ще я чисти тая пущина, бе, викай малките! И Радостиновците се залавяха за ножовете – стържеха, транжираха, филетираха, примижаваха на слънцето и слагаха в торбите – това за днес, това за фризера, това за комшиите и за баба.

​

Менюто беше „бетон“. Рибена чорба, панирани филета, скара. Отделно за мариноване, за „цър-пър“, или за други по-сложни рецепти – я на сол, я пълнено...

Клиентелата си беше постоянна. Съседи, хората от близките вили, приятели през съботните дни, че и разни „прелетни птици“, дето задръстванията по магистралата няма да ги спрат да си начешат морската краста.

​

Радостин имаше време и премерен лаф за всички. Знаеше кой бърза да хапне и да се прибира, кой чака студент от далеко да се връща, кой тъкмо се е отървал от гълчавата на столичните булеварди и иска да си отпусне сърцето... И колкото и работа да имаше, присядаше край масата, слушаше, разпитваше, накрая пускаше някоя лакардия и айде – зад тезгяха.

​

Една сутрин гюрлутията на брега беше повече от обичайното. Викове, суетене, трополене на мрежи и кофи.

- Радоо, ела да видиш! Моруна, момче, моруна е това! Загорелите лица на рибарите греят като на герои, завръщащи се от фронта. Зъбите им блестят на слънцето, очите светят от възбуда. В мрежата лежи и тежко диша чудовище, което ако се съвземе, току виж - преобърнало лодката..

- На татко красавицата - вика Цецо и си прави селфи с огромното туловище. Сигур има 200 кила, че и повече.

- Не знам какво ще я правите, то ще ви стигне до есента, ха-ха. Радостин се почесва по тила и хем радостен, хем сякаш кахърен. Пък леля Мария се кръсти:

 - То фризерите са пълни, да опустеете дано!

А рибата се метва за последно, макар и вече прободена на сто места, кълцана, блъскана, увита в мрежите и избутана на бетоновия кей.

​

Скоро почна голямото рязане и чистене на моруната. Бая хайвер излезе и решиха да го затворят в буркани, със сол и зехтин отгоре. И като цопнаха вътрешностите в кофата, нещо метално издрънка вътре. Бре! Лъжица!

Извадиха я, измиха я внимателно на чешмата и взеха да я обръщат отгоре – отдолу. А на гърба ѝ – печат. Балкантурист.

            - Тате, това е много старо. Сигурно някъде откъм Първата световна война – предположи Радостин младши.

​

            Радостин въздъхна. Колелото на годините се запремята с бясна скорост назад. Лятото на 1974. Дядо Радо гордо подръпва белите покривки на ресторант „Русалка“. Тъкмо е назначен за управител. Или по-точно „Метр д'отел“, както казваше с усмивка на внука си. Радостине, Балкантурист е това, не е шега работа. Един ден всички ще говорят за него. Ти ще учиш, ще се изучиш и тук ще ходиш с черно сако и с папионка. Като истински „Метр д'отел“. Пък защо не – и като някой от големите началници. Така говореше дядо Радо и мустаците му помръдваха от вълнение.

​

- Абе, старичко е това, не може да го е налапала тогава. Те, моруните, колко трябва да живеят – обърна се Радостин към младежите, които бяха зяпнали от почуда. И те заровиха из телефоните си: Към 25 години, тате.

- Значи го е намерила някъде на дъното, блеснало ѝ е като малка рибка и е глътнала цялата лъжица, заключи Радостин. Ей, как минава времето.... На челото му бяха избили ситни капчици пот. Като пръски от солена вода.

​

​

​