Кристина Захариева
Цвят на лотос, спомен за усмивка, вкус на чили
и спокойното присъствие на Буда
Приказки от Тайланд
Скалисти пейзажи, маслини, лазурно море, свечерените силуети на палмите и пиниите – автобусът сякаш цяла вечност се носи към Атина и дългото пътуване ни изпълва с нарастващо нетърпение. Въпреки умората, се потапяме в безметежната атмосфера на Плака, лутаме се из тесните калдаръмени улички и търсим таверната на Стаматопулос. А вътре ни посреща уютна глъчка, изпотени чаши, пълни догоре с узо, салатки, сувлаки и безгрижен ритъм на бузуки. Я-сас! Гърците, влюбени в живота, изпълнени с настроение, изпращат нощта с бурни танци и много смях. А нас ни очаква още много път и спестяваме сили, прибирайки се да поспим за кратко в хотела. Свежото дъждовно утро ни открива прекрасната столица на Гърция, окъпана и изпълнена с широки булеварди, достолепни сгради и древни руини, декоративни портокалови дръвчета, забързани хора и невероятни задръствания из улиците. Снимаме сините кипариси в подножието на Акропола, евзонската стража пред Президентството, а дъждът не спира и капките по стъклата на автобуса украсяват снимките със странни отблясъци. Шляем се отново из Плака – така е странно без туристи и глъчка, тук там са отворили първите магазинчета за сувенири, а зад всеки ъгъл се гуши църква. Хълмът с Акропола неизменно стои като фон на всяка гледка. Обещаваме си пак да дойдем, все пак вече сме в едно европейско семейство и сме окуражени от липсата на формалности на границата и гостоприемството на домакините.
Оставяме зимните якета, ботушите и студа в автобуса, а на летището вече ни чака самолетът на Гълф Еър, изпълнен с любопитни туристи, усмихнати смугли стюардеси и подозрително намусени араби. Междинното кацане е в Бахрейн, където сменяме самолета и успяваме да поемем живителна глътка никотин преди следващия 7-часов полет до Бангкок. Местата ни не са заедно и успяваме с доста сложни преговори да се уредим със съседни седалки, притиснати между неспирно кашлящ французин и неразговорлив пълен скандинавец, които заподозряхме веднага в намерения за екзотично пътуване с еротични цели. Въпреки раздадените топли одеала, чорапки, маски за очите и слушалки, полетът протича в редуване на неспокойна дрямка, изтръпнали крака, не особено апетитни хапвания и периодични извинения за ставане и ходене до тоалетна.
И ето ни в Бангкок! В Тайланд – “Страната на усмивките” – летоброенето отмерва 2550 г. На новото, огромно, ултрамодерно летище Суварнабуми вече ни очаква Чая – нашият тайландски приятел и екскурзовод. Въздухът е натежал от топлина и влага, непознати екзотични миризми и странен говор правят първите ни впечатления възбуждащи и неспокойни. Луксозен климатизиран автобус ни повежда към града. Чая разказва за Тайланд. За “страната на свободните хора”, за образованието, за парламента, за пенсиите, за отношенията в семейството. Крал Бумибол, наречен Рама IX, e 80-годишен и е най-дълго управляващият монарх в света - той оглавява страната повече от 60 години. Заедно с кралица Сирикит имат 4 деца. Разказът прелива от национална гордост, уважение към монархията, преклонение пред Буда и добронамереност към нас- непросветените. Тайландците почитат монарха си дълбоко и очакват същото от нас. И няма как – ликът му е навсякъде! На транспаранти край булевардите, на малки знаменца в такситата, на плакати в магазините. Почваме да опознаваме тази гостоприемна, толерантна и дружелюбна страна.
Са-уа-ди-каа /жените произнасят “каа”, а мъжете - “крап” накрая/, добър ден, Бангкок! Дланите са притиснати една до друга пред гърдите, очите са сведени надолу, а усмивката изразява почит и смирение.
Следим с любопитство сменящите се гледки край магистралата – небостъргачи, обвити със смог, жилищни сгради, цъфнали храсти и палми. Движението е ляво, един от намеците за английско присъствие тук, въпреки че страната никога не е била колонизирана. Потокът от автомобили е накъсан от безброй мотори, които си проправят път, лъкатушейки ту вляво, ту вдясно. Ето ги и традиционните моторизирани триколки “тук-тук”, получили името си от ритмичния звук на колелата. Те са и най-популярните таксита тук. Навътре в града, в центъра, улиците стават все по-тесни, задръстванията създават впечатление за хаос, а над тротоарите висят нагъсто преплетени десетки кабели и жици, които нямат начало и край. Неусетно пристигаме в нашия хотел “Манора”, разположен в централната част на града – Силом. Името му е свързано с една легенда за жената-неверница, раздвоена между любовта си към двама мъже и станала символ на изневярата. След освежителен душ и кратка почивка, любопитни и нетърпеливи, взимаме такси до търговския център на града. Тук е меката на изобилието - гигантски молове, пъстри пазари, безкрайни безистени, окичени с магазинчета и сергии. Суматохата и глъчката ни зашеметяват, отвсякъде звучи музика, въздухът тегне от непривични миризми на непознати гозби. Прекрасни миниатюрни момичета и момчета, облечени в строги униформи, се прибират от училище или от работа, усмихват се, жестикулират и приветливо се опитват да ни обяснят къде се намираме. Тайландките ни се видяха много красиви с дребните си и фини тела, изтеглени очи и матова кожа. Повечето носят сандали на висок ток, мънички като обувката на Пепеляшка. Бързо се загубваме, очаровани от този колоритен свят, гледаме витрините, пипаме десетки предмети и дрехи, питаме за цени, опитваме да се пазарим. Чая предупреди, че пазарлъкът тук е задължителен и продавачът го очаква. В крайна сметка цената пада почти наполовина и двете страни са еднакво доволни и усмихнати. Таксито, което ни връща към хотела, се движи с почти пешеходна скорост в километричните задръствания, светофарите са вечно червени и вече сме загубили надежда, че ще се върнем там, откъдето тръгнахме.
Вечерта ни очаква гей-шоу в Calypso–Cabaret, в огромния хотел Asia. Разнообразна тайландска вечеря с необичайни подправки и чили изостря сетивата и се оставяме витите стъпала да ни отведат надолу, в препълненото с туристи кабаре. Разположени около масички край сцената, отпиваме с наслада от питиетата и ахваме от ненатрапчиво и елегантно поднесената хореография, ефектните костюми и ... от тях! Та те са красиви, фино гримирани, твърде женствени и изискани. Тайландските травестити сломиха вътрешната съпротива у всеки от нас. Търсехме намек за мускулести ръце, несъвършени скули и едри колене. Напразно – илюзията е пълна! А женската красота, изглежда, е напълно във властта и възможностите на хирургията. Накрая всеки можа да се снима с изящните създания – пленителни, оспорвани и истински.
Чудото Буда. В последното си прераждане, роден като принц Сидхарта Гаутхама през 6в. пр. Хр. в Непал, той пренебрегнал бащиния дворец, богатството и охолния живот и се отдал на духовно пречистване, медитация и аскетично съществуване. Разпознал силата на ума, надмогнал ограниченията на физическото съществуване, той постигнал просветление и нирвана. Учението му се основава на разбирането за това, че всеки сам е отговорен за съдбата си, че добротата, толерантността и постоянството са път към нетленното съвършенство. Очаровани и озарени, открихме Буда, заедно с безбройните поклонници, поднасящи цвят от лотос в храмовете в Бангкок. А те наистина са много. Тайланд има повече от 30 000 храма, а в Бангкок те са около 400. Всъщност, будизмът не е религия и не проповядва догми. Това е философия, светоусещане, почиващо на принципите на духовното просветление, мъдростта и пълния триумф на ума, и чиято цел е постигането на щастие и съвършенство. Мъжете будисти прекарват задължително известно време в манастир, където учат, медитират и осъзнават себе си, далеч от светските изкушения. Един от начините за постигане на духовен мир и удовлетворение е построяването на храм. Храмовете се делят на такива, построени от кралските особи и храмове, построени от народа.
Първият храм, който посетихме е обикновен, “народен”. Уат Траймит – Храмът на “Златния Буда” - в него се намира най-масивната златна фигура на Буда, тежаща почти 5 тона. Почтително събуваме обувките си отпред и занемяваме пред сияещата статуя, в поза “лотос”, висока почти 4 м. Тайландците коленичат, смирено палят благовонни пръчици, скръстват длани и свеждат глави, а ние опитваме да поберем всичко във фотоапаратите си и се чудим, че все не е на фокус. Отвън се продават фигурки на слонове, Буда, екзотични пъстри шапки и чадърчета. Всичко е толкова интересно, непознато и примамливо. Чевръсти ръце ни подават значки със собствените ни ликове на тях и ние, смаяни, ги купуваме без много пазарлъци.
Китайският квартал – един безкраен пъстър свят на дракони, червени ресни, безброй магазинчета, лъскави стоки и сергии. Наближава Китайската Нова година и навсякъде е украсено подобаващо. После кварталът Little India – с подправките, миризмите и насядалите по тротоарите жени и деца, хапващи, дремещи, продаващи нещо...И пазарът на цветята – това колоритно стълпотворение, което трудно се обхваща с поглед. Лотоси, орхидеи, жасмин, купища жълти цветове. А тук жълтият цвят е на особена почит, защото е цветът на Буда и на Краля. Тънки сръчни пръсти нижат изумителни цветни гирлянди, венци и букети, предназначени за Буда. Вървим като зашеметени, ароматни цветове грабват вниманието от всички страни. Следват сергиите с плодове, екзотични и загадъчни, сякаш измислени нарочно в ярко жълти, зелени, розови и пурпурни цветове. Тук-там разпознаваме манго, папая и ананас, останалото е пълна мистерия – дали това е прословутият дуриан, ...вижте розовия екземпляр с бодлите, ...а това, дребничкото, подобно на картоф, какво ли е...Купища захаросани и сушени плодове, ядки и всякакви странни лакомства. Из въздуха се носят на талази сладки и пикантни миризми, продавачите подвикват и бутат колички, пълни със стока. Сред чувалите и щайгите спят деца, жените се смеят и подават да опиташ. После са рибите – сушени, замразени, пресни, сготвени. Мирише отчайващо. Продава се всичко – скариди, раци, миди, водни твари от всякакъв вид. И още много гадини – скакалци, бръмбари, хлебарки, разни ларви и други, край които забързваме ход. А тайландците седят на малки масички по тротоара, усмихват се и спокойно бъркат с клечки в купички с разни супи и сосове, похапват, бъбрят, смеят се в шепи.
Wat Pho /wat означава храм или манастир/, известен като Храмът на полегналия Буда, е най-старият и най-големият храм в Бангкок, а също и образователен център още от времето, когато Рама I премества столицата от Аютая в Бангкок. На портите ни посрещат фигурите на гардове - фаранги /както тайландците любезно, но и насмешливо наричат всеки чужденец/. Полегналият Буда спира дъха със изумителната си издължена фигура, дълга цели 46 м. Искрящото златно покритие вдъхва респект и усещане за съвършенство. Очите са притворени, ръката е поставена под тила – това е нирвана. Огромните стъпала са изящно декорирани със слонова кост. Всеки иска да се снима тук, но Буда упорито отказва да се събере само в един кадър. Отвън храмът е украсен със смайваща керамична декорация от парчета порцелан, изобразяващи чудни цветя. В двора изниква миниатюрна планина с храсти, цветя и каменни фигури, застинали в различни пози на медитация и извършване на лечебен масаж. Храмовият комплекс включва павилиони, съхраняващи библиотека, жилища на монаси, кули с будистки реликви и великолепни дървета, езерца с водни лилии и бонсаи.
С моторна лодка пресичаме реката Чао Прая, за да достигнем Храма на зората - Wat Arun, разположен на другия бряг. Изграден в подчертано кхмерски стил, храмовият комплекс представлява една масивна и висока кула, заобиколена от четири по-малки. Централната кула /ступа/ символизира планината Меру, дом на бог Индра и други божества от хиндуистката митология. От основата към върха й са представени различните етапи на развитието по пътя към съвършенството. Прекрасни порцеланови мозайки оформят фантастични цветя и орнаменти, които проблясват, окъпани от слънцето. Странни фигури на полу-птици – полу-хора, зловещи демони и други фигури от Рамакиен /Тайландската версия на Рамаяна/, застинали в необичаен танц, подпират на раменете си сложни декоративни елементи. Почти като кариатидите в Ерехтиона на Акропола. Пред страничните порти пазят каменни китайски гардове с дълги мустаци и строги лица. Присядаме на каменните стъпала, които водят към върха на кулата и се любуваме на гледката.
Сетне поемаме с лодка по Чао Прая – “реката майка” или “реката на кралете”, както я наричат тайландците. Тя разделя града на две, а многобройните й канали са дали повод Бангкок да бъде наречен “Венеция на Изтока”. Реката е основна транспортна артерия, многобройни моторни и гребни лодки превозват любопитни туристи, стоки, пътници. От двете страни се редят дървени къщи, напомнящи наколни жилища. Окичени с пране, цветя, кралско-жълти и национални знаменца, дървените им стълби слизат направо в мътната вода. Мургави деца махат за поздрав, бащите ловят риба и се къпят в реката. Сякаш изникнали от нищото, внезапно се приближават лодки, препълнени с плодове и сувенири. Жени с огромни кръгли шапки настървено гребат към нас и предлагат слончета и ветрила, разхладителни напитки, пъстри шалове и всевъзможни дрънкулки. Купуваме направо през борда, снимаме пъстрия плаващ пазар, а жените засмени махат с ръце. После се прехвърляме в плаващ ресторант, където в уютния салон е сервиран бюфет за обяд. Опитваме от всичко – люта рибена супа с много фиде, късчета пиле и риба с различни сосове, зеленчуци, ориз, познати и непознати вкусове, много плодове. Тайландската бира Сингха не отстъпва по нищо на досега познатите.
На отсрещния бряг на реката, зад бяла каменна стена проблясват златните кули на храма Wat Phra Kaeo. Това е най-святият храм на Бангкок, построен при преместването на столицата, за да приюти свещената реликва на Изумрудения Буда. Тук е и Кралският дворец, в който понастоящем се извършват тържествени церемонии и приеми. На входа ни посрещат познатите зловещи демони от Рамакиен, с гневно проблясващи очи, зелени люспи и хищни глигански зъби. Любуваме се на островърхите стъпаловидни покриви на пагодите, завършващи встрани с най-типичния за тайландската архитектура елемент – “чо-фа” – заострен шип, подобен на птича човка или по-скоро на змийски зъб, наперено вирнат в небето. Пристъпваме респектирани в храма на Изумрудения Буда. Тук се влиза с покрити колена и рамене, без обувки, пази се тишина и се коленичи на пода. На върха на огромен постамент стои изящна фигурка със зелено лице и крайници. Висока е само 68 см и е облечена в златни дрехи. Всъщност, тя е изработена от монолитен къс нефрит и така и не разбрах защо целият свят я нарича “изумрудена”. Вътре снимането е забранено и това прави зеленото човече още по-недостижимо и горделиво. В отделна сграда са изложени дрехите на изумрудения Буда – три различни вида за всеки сезон, които лично Кралят му преоблича на специална церемония. Сбогуваме се с нефритената загадка и мокрим челата си с цвят от лотос, натопен в позлатен съд с вода. Времето за разглеждане на двореца неочаквано бе съкратено от тържествено посещение на Кралицата, като за целта всички туристи бяха любезно, но настойчиво изтласкани от дворцовия комплекс.
Следва последният за днес храм – Мраморният храм, разположен в близост до действащата резиденция на Краля. Тук се намира копие на най-красивата статуя на Буда. Блестящата златна фигура е седнала в поза лотос, а синият фон отзад й придава великолепно призрачно сияние. Оригиналът се намира в северната част на страната. Елегантната сграда на храма, съчетаваща тайландска архитектура с европейски дизайн, облицована с бял мрамор, е проектирана от италиански архитект по поръчка на Рама V. Отпред тържествено пазят две внушителни лъвски фигури. Под арки във вътрешния двор са разположени множество фигури на Буда – копия и оригинали, представящи различни негови пози и жестове.
Комплексът включва манастир с прекрасен зелен парк, из който бродят вглъбени монаси, наметнати с оранжеви плащове и с книги в ръце. Молим ги за снимка, те се усмихват и застават на почтено разстояние.
Вечерта е посветена на тайландска фолклорна програма и дегустация на национални ястия в комплекса Silom Village. На входа ни приканват да свалим обувките си и пристъпваме вътре роптаещи и любопитни. Настаняват ни около маси и сядаме върху широки матраци. Чудим се как точно да си подвием краката, но се оказва, че под масата има специална дупка за тази цел. Храната се поднася на ниски плетени масички в множество купички от традиционния синьо-бял порцелан. Сковано надигаме капачетата и лъхва натрапчив мирис на кориандър, къри, лимонена трева и куп други необичайни подправки. Оризът се сипва с лъжица по малко, на отделни порции, отгоре се слага месото със соса и зеленчуците. Не сме твърде очаровани. Добре, че има плодове. На сцената танцуват тайландки в ярки национални костюми с островърхи шапки, чадърчета и удължени, заострени нокти. Танцът е съставен от безброй грациозни жестове с ръце и длани. Пръстите са изящно разперени и извити до неузнаваемост. Тръгваме си пеша към хотела. Из улиците кипи живот, чува се музика, по тротоарите са разпънати сергии със всякаква стока. Във витрините и по горделивата снага на огромни хотели и небостъргачи се оглеждат безброй реклами. Потокът от коли изобщо не е намалял, тук пешеходецът е обречен да стои цяла вечност под червения светофар, а дори и да светне зелено, трябва да притичва и да се оглежда във всички посоки.
Старата столица Аютая /на санскритски – непобедим/ е разположена на нещо като остров, образуван от завоите на реката Чао Прая. Намира се на около 80 км от Бангкок и представлява най-живописният музей на религиозна архитектура под открито небе. Градът е бил столица на Сиам до 1767 г., преминавайки през периоди на славно могъщество и просперитет, страховити битки, камбоджански и бирмански нашествия и разруха. Тук всеки владетел, заедно със синовете си, се надпреварвал да строи великолепни и грандиозни храмове, за да приближи съвършенството на Буда и да успокои душата си. След 400 г. съществуване Аютайската империя рухва, поробена и опожарена от бирманците, които отнасят със себе си множество свещени реликви и пленници. Днес руините от величествените храмове представляват археологически парк, обявен от Юнеско за световно наследство. Чая разказва за различните стилове и влияния в строителството на храмовете. Най-общо са обособени три основни стила – кхмерски, шри-ланкски и бирмански, характерни за различните периоди. Разглеждаме три различни храма, датиращи от различни епохи, но еднакво величествени и респектиращи.
Wat Chai Watthanaram. Посветен на победата над Камбоджа. Построени от червеникав пясъчник ступи, вдъхновени от импозантната симетрия на храма Байон в Ангкор. Катерим се сред руините и седящите наоколо “обезглавени” фигури на Буда. Гледката е величествена под яркосиньото небе сред спокойно разстланата зелена трева и цъфнали дървета.
Wat Phra Si Sanpet. Един от най-красивите, с три кули, издигнати от краля и синовете му. По нещо напомня на храмовете на инките в Мексико. Една нежна магнолия внесе неочакван контраст с достолепните руини.
Wat Yai Chai Mongkol. Построен в чест на победата над бирманците. Тук се намира и най-дългата статуя на Буда – полегнал, покрит със жълт копринен плащ.
Летният кралски дворец е разположен сред живописен парк с цъфтящи хибискуси, езерца с лотоси, златни павилиони и пейки за почивка, кадифено зелени поляни с храсти, подрязани като слонове, зайци и елени. Сред водите на спокойно езеро се кипри лъскава пагода, а отражението на заострения покрив лъщи във водата. Гледаме тронната зала в китайски стил, павилиона, построен специално за посрещането на руския император Николай II. Наоколо са пръснати красиви бонсаи, цъфтящи фикуси бенджамин, алеи с цветя и припичащи се на слънце костенурки.
На връщане към Бангкок се возим на елегантно корабче, където в салони на няколко нива ни сервират обяд и се любуваме на гледките край реката. Редуват се паянтови дървени къщи и прорязващите небето силуети на хотелите Шерътън, Хилтън, Шангри-ла. Контрастите са част от очарованието на разноликия Бангкок – босонога улична екзотика и урбанистично разточителство, продавачи с дървени колички и луксозни бутици. Вечерта намираме спасение от тайландската кухня в изискан италиански ресторант, където ни изнасят маса навън под звездите и ни омайват с най-вкусните пици.
Раздялата с Бангкок е трудна и тъжна. Автобусът минава през Сукумвит – с бляскавите бизнес-сгради, търговски центрове, хотели. Тук е най-високият небостъргач – хотел Байок Скай – на 84 етажа, с ресторант и обсерватория отгоре. Даже не смеем да си обещаем да дойдем пак. Гледаме промишлените предградия, мислим за храмовете и слушаме Чая, който сега разказва за тай-бокса. Тъпа болка ме ритва под сърцето – дали ще се върна някога тук?
На път за Патая спираме в зоопарка Tiger Zoo. Шоу с тигри, скачащи през пламтящи обръчи, зловещ бетонов ров, пълен със зеленикава вода и десетки крокодили, припичащи се на слънце с разтворени челюсти. И слонове, о, прекрасните тромави слонове с тъжни очи...Седим изумени на пейките край арената и слоновете, заловени с хоботи за опашките, тържествено минават край нас. Следва демонстрация на слонски тай-масаж и още преди края на поканата за доброволци, Нели изскача отпред, където й постилат одеало на земята и тя невъзмутимо ляга. Грижовен слон я потупва и разтрива с крак по гърба, после с хобот, прескача я непохватно, а публиката ръкопляска възторжено. После слоновете въртят обръчи на хоботите си, вкарват баскетболни топки в кошове, покланят се и клатят глави. Така ни очароваха със сивите си сбръчкани хоботи и малките си тъжни очи... Но те явно го знаят, защото след спектакъла веднага провряха глави сред публиката и разграбиха за минути подадените банани. Погалваме твърдата кожа с редки косми и бързаме към следващата атракция – надбягване с прасета. Четириногите лакомници са изумително пъргави и даже валят наддавания. После гледаме камили, които хрупат ненаситно подадените снопчета свежа трева и клонки. Прегръщаме майка и дете орангутани и очаровани се снимаме с тях като истинско семейство. Маймунската майка ревнува от мен и Васил присяда до нея, докато аз гушкам нежно малкото любопитно бебе. Има и бебе-тигърче, което Нели несръчно храни с биберон, а то лакомо върти глава. Бързаме за шоуто с крокодилите. Всичко друго е ясно, но тези тук със студените жълти очи и уж примирени пози малко разколебават вярата ни във възможностите на дресурата. Дали пък на са дрогирани? Пъргаво тайландче разтваря страховитите челюсти и завира главата си между тях. Крокодилът застива с разтворена паст и ние отдъхваме успокоени на местата си. След представлението мама най-сетне постига физическа близост и се снима с малък любвеобвилен крокодил, но така и не успява да докара милата усмивка, съответстваща на среща със себеподобно. Решавам да експериментирам, сядайки като в люлка на хобота на слон. Той рязко ме повдига и едва успявам да си затворя устата за снимка. После ни водят на обяд, където основният деликатес се оказва крокодилско месце на шишчета. Пикантно, крехко и даже вкусно. Чантите от крокодилска кожа, обаче, са доста солени и се задоволяваме с бурканчета тигрова мас, церяща всякакви болежки. На излизане ни сюрпризират с чинии със собствените ни изненадани физиономии.
Отново на път. Вляво и вдясно се нижат оризови плантации, грижливо обработени и оградени, подобно на гоблени в рамка, сред тях тук-там сноват хора, а островърхите шапки стърчат между зелените снопове. Пейзажът е равен, монотонен и придремваме на пресекулки, пестейки сили за срещата с прословутата Мека на секс-туризма – Патая.
Еволюцията на това рибарско селище в истински “sin sity” започва по време на войната с Виетнам, когато тук се предлага и продава секс на американските войници. Сигурно повечето туристи изобщо не забелязват прекрасните плажове, лазурното море и крайбрежните палми. Сигурно малко от тях ще кажат, че поразително прилича на Палма де Майорка или на Коста дел Сол. Защото те идват тук за топлите устни и грижовните ръце на тайландките, за освободеността на гоу-гоу-баровете...Патая клокочи пред нас като врящо гърне, в което се щурат коли, мотоциклети, пъстро облечени хора. Шумна, колоритна, екзотична бъркотия. Във въздуха непоносимо се смесват десетки миризми и музика, струяща от всяко заведение. Всъщност курортът е разделен на три части, представляващи отделни заливи. В центъра е 4-километровата плажна ивица на Pattaya Beach – най-шумната и оживена част, претъпкана с яхти и моторни лодки, с тясна пясъчна ивица и една централна крайбрежна улица, от която започват напречни алеи, номерирани от 1 до 17. Южният залив, наречен Jomtien Beach e също пренаселен, с множество хотели и барове, а 14-километровата му плажна ивица се сочи за най-доброто място за уинд-сърфинг. Красивият плаж Dongtan Beach бил свърталището на гейовете, а из хълма Budha Hill са разположени елегантни хотели. Най-спокойно е в Naklua Bay, в северната част, където все още функционира старото рибарско пристанище, а местното население се занимава с риболов, въпреки нашествието на туристите. Нашият хотел “Sunbeam” е в центъра на купона, в пулсиращото сърце на курорта, сред безчислени хотели, ресторанти, заведения, клубове за масаж и магазинчета за сувенири. Хвърляме багажа в стаята, измиваме се набързо и нетърпеливо изскачаме навън. Сливаме се с потока радостни, потни, шумни и освободени хора, с многоезичната глъчка на улицата, шляем се безметежно, свикваме. Тук ги няма спретнатите, почти унифомени тайландки с консервативни прически от централната част на Бангкок. Мургави сладострастници кокетно ситнят на високи токчета, вплели пръсти в ръката на позастарял чичо с бирено коремче и срамно бели крака. Подобно на влюбени двойки си гукат на смесица от местен и английски език, носят торби с покупки и съзаклятнически си стискат ръцете. Почти ги виждам женени след ден-два, но бързо си спомням какво пише в туристическите справочници и се сещам, че тук платената любов е поне за седмица. И колко самотни мъже има в Европа! Скандинавци, немци, англичани – подвластни на една седмица нежност. Сигурно си струва, очите на момичетата са пълни с вярност и доброта, готови са на всичко...
Сред морето от мамещи с незнайни екзотични глезотии заведения, откриваме уютен оазис, обявен като “австрийски ресторант”, със спретнати дървени масички и червенобузест пълен собственик. Откликваме на призива на изтощените от тай-приумици стомаси и сядаме, впечатлени от виенските шницели, задушените картофки и бирата. Салатите се сервират като комплимент от заведението и вече сме негови фенове.
След вечеря потегляме за масаж. Решаваме да не се доверим на множеството малки клубове наоколо, а да посетим голям специализиран център, който предлага всичко. Мятаме се в открито такси, което побира десетина души и профучава със шеметна скорост из задръстените улици. Центърът за спа- и масажни процедури е внушителна сграда, в която ухае приятно, а из коридорите звучи тиха музика. Подбираме си двучасов цялостен тайландски масаж и пристъпваме смутени в широко помещение с матраци на пода, отделени със завеси. Нахлузват ни раирани памучни пижами и лягаме примирени. След миг нахлуват масажистките, въоръжени с кошнички мазила, злоради усмивки и чевръсти ръце. И започва едно безпощадно опъване, мачкане, щипане, натискане и разтягане, което ни оставя бездиханни. Всъщност тайландският масаж представлява комбинация от акупресура, стречинг и рефлексотерапия, като се въздейства върху основните енергийни потоци на тялото. Предпазливо моля женичката, дърпаща безмилостно крака на Васил да бъде по-внимателна, защото глезенът му е изкълчен. Това сякаш я настървява още повече, защото бръква в малко бурканче, натърква глезена с някаква миризлива гадост и започва да го извива във всички посоки с доволна усмивка. Боже, този човек дали ще проходи после? Постепенно виждам, че няма да ме осакатят и се поуспокоявам и отпускам. Тъкмо се унасям, когато моята мъчителка се мушва внезапно под гърба ми и ме опва рязко в поза за мост. Готова съм да й обясня, че не се подготвям за състезание по спортна гимнастика, когато тя констатира някакъв проблем в изщракването на тазобедрените ми стави и се заема да провери дали могат да се завъртят на 180°. Накрая всичко привършва благополучно, събираме си подновените и изчистени от токсини телеса в собствените дрехи и с половин уста обещаваме да дойдем пак. Нещо ме наболява гърбът, но то сигурно е от преместването на енергийните потоци...
Морско утро в Тайланд! Ощипете ме, за да съм сигурна, че съм тук, на хотелската тераса в Патая, че дишам този чуден, влажен, предизвикателен въздух и че ни очаква пътуване до коралов остров. Докато чакаме моторницата на брега, любезен човек вари в котленце скариди и раци и ни предлага да се подкрепим. Матово момченце пропълзява като маймунче в клоните на цъфнало дърво, а очите му блестят от радост и любопитство. Моторната лодка ни понася с шеметна скорост и вятърът е така силен, че косата на Нели сякаш ще отлети. Подрусваме се здраво през вълните и притваряме очи, заслепени от слънцето, въздушната струя и водните пръски.
А когато ги отваряме – отсреща блести златистият пясък, яхтите и прозрачната вода на острова Koh Larn. Чадърите, с шезлонги под тях, са подредени в гъсти редици и слънце не прониква изобщо. Цената за чадър и шезлонг е 20 бата /около 80 стотинки/ и това става повод за продължителни размисли за Слънчев бряг и за българския туризъм. Иначе и тук бирата на плажа е истинска амброзия, водата е топла и прозрачна, но се плува трудно, защото е доста солена. Издърпвам шезлонга на слънце и си мисля за кокичетата на двора и за калните улици. После се разхождаме сред безброй сергии с чудни гердани и шарени кърпи, обядваме отново с някакви рибешки сладко-кисели късчета и повечко ориз /да посмекчи подправките и лютивината/ и тръгваме на експедиция за корали. От другата страна на острова морето е изхвърлило куп съкровища – миди, камъчета, раковини, корали. Ровим настървено сред тях и се сдобиваме с чудесни находки. Почти на брега, сред камъните, тържествен и настръхнал се перчи морски таралеж. Качваме се на лодка с прозрачно дъно и се любуваме на фантастичния свят на коралите. Снимките не се получават, но част от този приказен свят остава за дълго в мислите и спомените.
Вечеряме отново в австрийския ресторант и нямаме никакво чувство на вина, че сме пренебрегнали прословутата тайландска кухня.
Nong Nooch е частна ботаническа градина, недалеч от Патая, събрала прелестните растителни богатства на Азия, а също и много други растения и животни от цял свят. Горещо е, поне 35°, и е съвсем подходящо за разглеждане на кактуси. Бодливите гиганти няма как да ме разнежат, но внезапно изникват зелени поляни с чудни храсти, палми, минатюрни пагоди, декоративни дракони и дори истински Стоун Хендж с прецизно подредени каменни блокове, декорирани с цветя. Отново попадаме на представление със слонове. Тези тук са облечени в розови полички и шапчици с къдрава периферия. Същински балеринки! Слонската артшкола прави изумителна демонстрация с рисуване на картини, изобразяващи цъфнали дървета. Гледаме поразени несръчните хоботи, хванали четка, топящи я в боя и мацащи със замах върху платното. Като истински меценати купуваме веднага една картина, която сръчно ни опаковат и поставят печат за автентичност. Неспокойното лъвско сърце на Нели не издържа и тя отново става манекен на слонски масаж, върху малка постелка на арената. Слонът я тъпче с крак, снимаме като бесни, а хората не спират да се чудят как го прежалихме това дете. Следват нови и нови чудеса – птичият парк с любопитния тукан над входа, синьо-жълтите папагали, маймуни, люлеещи се сред гъсто преплетените палмови клони, градината на пеперудите, които така дълго изчаквахме за снимка. Снимаме мъркащ и недотам добродушен леопард с нашийник, когото Нели нежно прегърна, семейство костенурки. Бродим из градината на бромелиите, горделиви и предизвикателни с червените си езици. Спираме под палмите, събираме плодчета и семена, чудим се, че ананасите не растат на дърво, а на нещо кото храсти, направо от земята. Изниква малка цветна сърцевидна къщичка, украсена за Св. Валентин. Тук се целуваме дълго, но защо изглеждаме така припрени на снимката? После сядаме, преплели ръце в огромна кошница, а Нели провира глава през сърце от червени цветя. Градината на орхидеите е най-голямата в света. Прекрасни виолетови, бели, жълти и пурпурни екземпляри висят в саксии, омайват с цветовете и аромата си.
Сравнително малкият аквариум, наречен “Подводен свят” не можа да ни впечатли особено много, но пък ни вдъхнови за серия снимки на риби и други подводни създания. Китайската риба скорпион и водните кончета се оказаха най-фотогенични, както и един служител, влязъл вътре с водолазен костюм, за да почисти убежището на морските обитатели.
И да не забравим скъпоценните камъни! Тайланд е на едно от първите места по производство на сапфири и диаманти. Затова и посещението на фабриката за бижута “Gems Gallery“ ни се стори особено примамливо. Автобусът ни изсипва пред входа, където попадаме в ръцете на енергични служителки в униформи, които ни съпровождат за обиколка и запознаване с технологичния процес. Качваме се на влакче, което преминава през всички етапи, свързани с произхода и добиването на скъпоценните камъни. След това гледаме как се шлифоват и влагат в пръстени, колиета и обици. В огромния салон с бляскави витрини, от които надменно надзъртат прекрасни бижута, нашата придружителка не ни изпуска от очи и ситни наоколо, като услужливо облича всеки мой случаен поглед с обяснения кое какво точно е и колко изгодно мога да си го купя. Така ми писва от нея, че се преструвам на абсолютно безразлична, но тя не губи надежда и продължава с любезните напътствия. Накрая сваляме гарда пред витрина със семпли сребърни обици и пръстени със сапфири, и оборудваме подобаващо женската част от фамилията. Досадницата е доволна и одобрително клати глава. Дори урежда стесняването на пръстенчето на Нели за 10 минути и любезно ни кани на кафе, докато изчакваме. Чувстваме се като истински богаташи, закупуващи диаматнени огърлици, струващи цяло състояние. Малък микробус ни отвежда до хотела.
Денят закономерно завършва с посещение в австрийската кръчма, където вече се чувстваме като у дома си и дори потъваме в разговор със собственика, който се оказва потомък на италианец и французойка, женен за тайландка и живял 15 години в Бразилия. Свят шарен и интересен! Из улиците броди необуздана тълпа, никой не се сеща за сън. Жриците на любовта лениво се протягат на плетени столове, други се кикотят и невъзмутимо се гримират, трети закачливо подхвълят неразбираеми подкани. Заведенията са претъпкани и всички ядат, зяпат, отпиват от високи чаши, смеят се. Из улиците на колички се предлагат хрупкави пържени скакалци, златисти хлебарки и други подобни деликатеси. А по тротоарите седят жени и чукат в хаванчета смес от чили, чесън и тайнствени подправки, на малки масички или направо на земята се похапва от метални купички със супи и странни сосове, изгладняло дете си топи в паничка кокоши крак и лакомо гризе. Имам чувството, че този народ неспирно се храни, по всяко време на деня и на всякакви места...
И най-после един неорганизиран ден, посветен на безметежно шляене из магазини, кафенета и претъпкани улици. И всевъзможни покупки, опитване на разни плодове, чанта от слонска кожа, сложен пазарлък и сладка умора. Тази вечер ще посетим съвсем автентичен гоу-гоу-бар и водим кратък спор дали това е подходящо занимание за подрастващите. Нели категорично избира варианта да бъде на тай-масаж и я повеждаме към близкия до хотела уютен салон. Там я полагат в удобно кресло, потапят краката й в съд с уханна течност, в която плуват лимонови цветчета, а миловидна тайландка коленичи отпред и започва да свещенодейства над ходилата й
Оставяме доволното дете в ръцете на масажната инквизиция и потегляме към царството на разврата. А то всъщност представлява пешеходна улица, претъпкана с народ и осеяна от двете страни с безброй барове под открито небе, дискотеки, клубове и закачливи красавици с бански и ботушки, които рекламират пинг-понг шоу, пинк-пантер шоу, климакс-шоу и други тем подобни. Избираме си един “Клуб 69” и хлътваме в тесничко тъмно заведение, което се пука по шевовете от любопитна публика и жертвоготовни жрици на Буда. Сядаме на малки диванчета и си поръчваме питиета. В средата, само на сантиметри от нас, около няколко пилона на кръгли дансинги се извиват грациозно дибидюс голи девойки на неопределена възраст, а в нещо като джакузи три други се плацикат закачливо и аха - да свършат работата на дошлите за това смутени мъже. А мъжете наистина са смутени, защото купчина стръвници са ги накачулили от всички страни и ги гледат втренчено, поглаждат, мляскат и опипват. Жертвите са принудени да поръчат по една напитка за прелъстителките, след което да ги поканят на по-спокоен разговор в задната част на заведението. Съчустваме на възрастен непохватен чичо, притиснат от двете страни, който с блеснал поглед следи движенията на мургава пантерка с прашки и не подозира какво го чака. Оттегляме се, потънали в дискусия дали това е пошло, гадно и неприемливо или просто е част от купона тук. Май и двете тези са верни, зависи кой за какво е дошъл. Вечерта е топла и приятна, последна и малко тъжна затова. Премалява ни от мисълта за тръгване.
На другия ден потегляме обратно към Бангкок. Хотелското пиколо скача чевръсто в тръгващия автобус и притеснено тиква в ръцете на смаяната Нели една червена роза. Жестът смущава еднакво и двете страни, а мен ме задавя една преглътната сълза. Автобусът ни понася обратно към летището, към нашия зимен, спокоен и цивилизован живот. Стискаме в ръце бамбуковите шапки и се чудим как ще успеем да прекрачим огледалото на Алиса и да се върнем обратно в света на подредеността и ежедневието. Оказва се, че не е трудно – в Бахрейн арабите със своята спокойна неорганизираност, артистично жестикулиране и създавайки пословична суматоха, ни връщат в мислите към България. Прекарваме близо два часа на летището, очаквайки да ни извозят до хотела, за да се изкъпем и поспим. Когато най-после се случва, потъваме в полутъмен табиетлийски ресторант, претрупани балдахинени спални и течаща от чешмите солена вода. Чудната малка островна държава е първата, в която преди седемдесет години се открива петрол в Персийския залив и от износителка на птичи тор и перли се превръща в рай от шейхове с безброй пръстени по ръцете, търговски и финансови центрове, луксозни хотели. Сред палмите изникват небостъргачи, има ги дори копията на кулите-близнаци. Обаче няма да дойдем пак тук, арабите изглеждат нечистоплътни в дългите бели чаршафи, с карирани кърпи по главите, почесващи се неспирно в слабините и бъбрещи на смесица от “о, аллях, саля малейкум, хабиби” и английски по мобилните си телефони. Все пак грабваме частица разкош във вид на пръстен и обици с бахрейнска перла и се втурваме към самолета.
По пътя на дългото завръщане в мен една тъжна струна монотонно извива глас, Буда благосклонно ме докосва по рамото и ми нашепва обещания за нирвана.
Каква ти нирвана, стига ми един лотос, една усмивка, парче отчупен корал и колоритното усещане за живот.