Кристина Захариева
PURA VIDA
в превод от костарикански
Казват, че няма начин да разбереш израза „Pura vida“, докато не си бил в Коста Рика. Че няма как да узнаеш наистина какво е усещането за Pura vida. Че това е емоция, отношение, това е щастие и начин на живот. И че е съвсем различно от „Dolce vita“ на италиански, „Joie de vivre“ на френски и „Hakuna matata“ на суахили. Решихме да проверим.
„Тъничкото“ парче суша между Северна и Южна Америка си е като отделен континент. Седемте държави, разположени там, се определят като „Centroamerica“, така пише и на номерата на колите. Събрани някога като генерал-капитанат, после – като федерална република, те заедно извоюват независимостта си, за да се впуснат впоследствие в сериозни конфликти, граждански войни и външнополитически противоречия. Но пък си имат общ парламент, съд, централна банка, дори авиолинии. Ние избрахме да видим Коста Рика, заедно с още две от тях – Панама и Гватемала.
Наречена от откривателя си Колумб „богат бряг“, Коста Рика се оказва в положението на най-недолюбваната от испанския крал колониална провинция – един незначителен и изостанал аграрен район. Не било открито нито злато, нито имало достатъчно коренно население като евтина работна ръка. Неоценена и пренебрегната от испанската корона, страната е оставена да се развива сама. Но всичко това - до началото на 19.в., когато търговец на тютюн донася от Куба един стрък кафе и започва отглеждането на кафе в Коста Рика. Кафявото злато! Кафето носи огромни приходи и просперитет на държавата, а едрите търговци на кафе се превръщат в кафеени барони, които модернизират държавата и управляват не само икономиката, но и политиката. Но само до ерата на железниците и банановите плантации. През 1890 г. е построена първата железница в Коста Рика, която да свърже двете крайбрежия и да скъси пътя за износа на кафето. В замяна на изграждането на железопътната линия, земите около нея са дадени на американците, построили железницата, и те бързо ги превръщат в масивни бананови плантации. Основана е United Fruit Company, която разгръща доходоносен бизнес с износ на банани, надхвърлящ износа на кафе, и се сдобива с мощно средство за влияние върху политиката на страната. Бананите се превръщат в сериозни конкуренти на кафето и чуждестранните корпорации започват да играят основна роля в националната икономика и външната политика. Бананова република! Този феномен диктува историята на цяла Централна Америка в продължение на десетилетия. А опитът май е пренесен и към нашите земи...
Днес е доста по-различно. Респект към екологията, флората и фауната и неприкосновеността на природата! 26% от страната са защитени природни територии, 11% е площта на националните паркове. Това е най-високият процент на защитени земи в света. Коста Рика е привлекателна туристическа дестинация, печелеща интереса на любители на екстремни природни атракции, екотуризъм и девствени плажове и тропически гори. През октомври 2021 г. страната получава една от петте награди за опазване на околната среда Earthshot, учредени от принц Уилям и съпругата му Кейт, в размер на 1 млн. британски паунда. Призът е за иновативната политика, според която правителството плаща на гражданите за защита на тропическите гори и възстановяване на местните екосистеми. Това е позволило да се удвои горската площ и да се даде мощен тласък на екотуризма.
Костариканците с гордост наричат себе си „ticos“. Дума, произлязла от склонността им да умаляват думите със суфикс „тико/тика“. Като „чикитика“, „гатико“ и „кафетико“, например. А тази умалителна форма е израз на тяхното отношение и привързаност. Процентът на индианското население е нисък – около 10%, местните са „бели“ – потомци на испанци и креоли. Образовани (98 % грамотност!), добре възпитани и любезни, с чувство на достойнство и национална гордост.
Нашето пътешествие започва с изморителен 12-часов полет до Сан Хосе. На летището цари многолюдна интернационална суматоха. Опашката за проверка на паспорти и QR-кодове на ваксинационни сертификати се точи повече от час. В хотела ни Park Inn by Radisson ни посрещат с традиционното „Gallo pinto“ – ориз с черен боб, пиле и зеленчуци. Намира им се и 12-годишен Rum Centenario, който бързо изтрива умората от пътуването и последиците от часовата разлика.
.jpg)
Утрото е свежо и преливащо от птичи гласове, макар и насред столицата. А тя е вече 200-годишна, след преместването ѝ от гр. Картаго при извоюването на независимостта от испанците през 1821 г. Екскурзоводката Кристи разказва интересни детайли от миналото и настоящето на 300 000-ния град. Автобусът минава през Китайския квартал, покрай Националния музей с каменните индиански сфери в градината и се озоваваме пред Театро Насионал. Гордостта на костариканците, построен през 1897 г. Приносът за строежа е основно на кафеените магнати, чиито данъци върху износа на кафе осигуряват необходимите средства. 1115 места, с богато украсени тавани, стълбища и мозаечни подове. Показват ни безброй детайли от орнаментите по корниза, живописни платна (вкл. прословутата картина „алегория на кафе и банани“), фоайето, пушалните, сцената с ръчно повдигане, президентската и скритите ложи. Театърът е открит с „Фауст" на Волфганг фон Гьоте, като достъп са имали само богатите, допринесли за построяването. Бедните можели да си донесат столове от дома и да слушат от кулоарите. Днес не е така. Всеки вторник има благотворителни представления на цена от 5 000 колона (около 15 лв), за да може културата да стигне до народа. За да сме честни, все пак предпочитат да слушат латиномузика, добавя с усмивка нашата местна екскурзоводка Ракел.
.jpg)
Както във всеки колониален град, и тук не липсва централният парк с беседката за неделния маримба-оркестър в средата. Тази тук е доста модернистична, впрочем. Вървим по Calle 3. Улиците нямат имена, а просто са номерирани. Основните артерии са Avenida 2 и Avenida Central. Движението е еднопосочно, в няколко ленти. Неделя е, из улиците е пълно с народ, търговци шумно хвалят стоката си, магазините са отворени, претъпкани със всякаква стока, със стряскащи окото намаления до 70 %, като за „черен петък“. Иначе цените не са никак ниски. Стандартът на живот в Коста Рика е един от най-високите в Централна Америка, наред с Панама. Местната парична единица е „колон“ – по името на Христофор Колумб, а от гърба на банкнотите поглеждат животни, риби и птици.
Минаваме край другия голям театър – Мелико Салазар, старата поща в колониален стил, достолепната сграда на националната банка със скулптурната композиция „Los Presentes“ отпред, представяща местните тикоси. Зад ъгъла е интересната скулптура с каменни кошници за кафе, както и бронзова дебеланка насред улицата, чиито задни части са лъснати от пипане и потупване. Докоснахме се и ние до тях – човек не бива нищо да пропуска!
.jpg)
.jpg)
Центърът представлява лабиринт от тесни пешеходни улици, изпълнени с магазини, заведения, шарен народ и глъчка. Гледаме катедралата Метрополитана със статуята на папа Йоан Павел II отпред, библиотеката, хотел Central. Мрачно е, припръсква ситен дъждец, но е топло, задушно и влажно.
Продължаваме разглеждането с автобусна обиколка – покрай университета, бившия затвор, който днес е детски музей, дома на бившия президент Калдерон, „металното“ училище, сградите на конгреса и на съда.
Напред към Аренал! Пътят е към 75 км, но ще го минем за около 3 часа, понеже се вие през планините. Първата спирка е градчето Sarchi, известно с изработката на пъстри дървени волски коли с по две големи колела. Те били използвани от търговците и трябвало да са много шарени и привлекателни. Разглеждаме работилница, в която ни запознават подробно с технологията на изработката на колелата, както и с трудоемката ръчна декорация с ярки акрилни бои. Всички машини се задвижват от доведен до работилницата естествен поток, задействащ система от зъбни колела, ремъци и валове. Детайлите се изработват от махагоново и тиково дърво. Всичко е ръчно, една такава кола се изработва от един човек за около 1000 часа, а още 650 часа са необходими за декорирането с бои. Цената варира според размера, в рамките на 4000 – 6000 долара. Магазинът за сувенири е огромен, с най-различни дървени фигури, рисувани чаши и чинии и всякакви чудни неща за украса и за радост на окото.
В центъра на градчето е изложена най-голямата такава каручка в света – експонатът е влязъл в книгата на Гинес. Местната църква е много красива в млечнорезедавия си цвят - в пълна хармония със зеленината наоколо. Тук се отбиваме за обяд в малък ресторант с хубава тераса над улицата. Менюто е само на испански, а сервитьорът е проспал уроците по английски. Рискуваме с два вида пиле и бира Империал. Не е зле, макар че така и не успяхме да поръчаме типичния черен боб, а и хляб също.
Пътят към Националния парк Аренал се вие стръмно нагоре и надолу през планината. Някой, изглежда, е решил, че може да се развият повече от 15 км/ч на това шосе и затова предвидливо има поставени топета (или редуктори) почти на всеки 500 м. Автобусът се подрусва и клати застрашително. От крайпътна сергия си купуваме хрупкави пържени бананови бухтички от platanas (зелени банани за готвене), които се предлагат в сладък и солен вариант. Пътуваме през дъждовни и облачни гори, над които неспирно вали и се стели гъста мъгла. Редуват се кафеени и бананови плантации, ананаси и спокойно пасящи гърбави индийски крави. По тесни мостчета пресичаме пълноводни мътни и бистри реки. Тук-там изникват малки крайпътни заведения за бързо хапване, наречени Soda. Къщите, задремали край пътя, са прости, ниски и единствено едноетажни. Нищо чудно, регионът е подчертано земетръсен - в Коста Рика вулканите са към 200, от които 100 се считат за активни. Най-интересните са пет - Иразу, Поас, Туриалба, Аренал и Ринкон де ла Виеха. В последните години най-активен е бил Аренал.
В късния следобед пристигаме в хотелския комплекс Arenal springs. Приласкани сме с welcome drink и гривни на китките, с които се отварят вратите. Комплексът е изграден от кокетни самостоятелни къщички, пръснати сред буйна растителност – палми, банани, хеликонии, кротони. Гостите се превозват до къщичките с нещо като колички за голф, които се викат по телефона, за да се стигне до ресторанта или до рецепцията. Зелено, спокойно и много красиво.
Вечерята е в близкия град La Fortuna, в рустикален ресторант на открито. Градчето е съвсем туристическо, отправна точка за парка Аренал. Обичайният му фон е забуленият в облаци вулкан Аренал. Сега, обаче, не се забелязва изобщо – не само се е стъмнило, но има и гъста мъгла, и много облаци.
Следващото утро настъпва рано-рано, преди да се е съмнало съвсем. Дъждът трополи по широките листа на бананите, въздухът е натежал от влага. Наоколо прелитат и цвърчат странни птици, обагрени в ярки цветове – червено, жълто, синьо. Няколко колибрита изсвистяват съвсем наблизо, като пърхат бързо с крилца, подобно на комарчета. Впиват тънките си дълги човчици в разтворените цветове на хибискуса, а едното кацва гордо на върха на един банан. Погледът се премрежва от зелено – избуяло, увиващо се и преплитащо се във всички възможни посоки и нюанси – резеда, тревисто, тюркоазено и лайм.
Потегляме към парка Аренал. На някакви си 500 м от хотела, в края на отклонението на пътя, погледът на местния ни водач е привлечен от нещо на едно дърво и автобусът спира. Изскачаме нетърпеливи навън. Свит на кълбо, един ленивец спи заедно с бебето си сред клоните. На по-горен клон е кацнал един трогон (от семейството на кетцалите), а скоро долитат и два тукана, единият от които търпеливо позира за снимка.
Времето е мъгливо и вали с нарастваща интензивност. Дъждовният сезон трябва да си тръгва, но явно му се ще да поостане и да се покаже в най-добрата си форма. Издокарали сме се с дъждобрани, качулки, предпазни калъфи за раници и за фотоапарат. От вулкана няма и следа. Предвиденият трекинг из парка очевидно е невъзможен и се отправяме направо към езерото. Езерото Аренал е най-голямото в Коста Рика, с размери приблизително 80/1,5 км. То е уголемено изкуствено, чрез издигане на стена в северната му част. Използва се за добив на електроенергия и е най-големият такъв източник в Коста Рика, осигурявайки 12% от нея. Корабчето вече ни очаква. Плаваме под дъжда, а нашият водач-рейнджър Габриел е донесъл на борда ананас и старателно реже и приготвя малка закуска. Умърлушени мокри пилета си сушат крилата по брега или се гушат на сушина под някое огромно листо. Стигаме до мястото, от което видимостта към вулкана Аренал била най-добра, но сега се е скрил напълно. Той е един от двата най-активни вулкана в Коста Рика. За последно е изригвал през 2010 г., но не спира да къркори и да напомня за себе си. Е, поне ананасът си е тук, неземно сладък и ароматен. Неслучайно заема едно от челните места в износа на страната, наред с кафето и бананите.
На връщане спираме в Ла Фортуна, където местната частна клиника оказва своевременна медицинска помощ на една от спътничките ни, ударила главата си при корабчето. Двете еднопосочни централни улици са пълни със сувенирни магазинчета. В едно от тях ни очаква нашият нов приятел Рико - симпатичен пухест ленивец, който вади късмета да пътува до България. На върха на камбанарията на местната църква, точно върху кръста, е кацнал огромен лешояд и е разперил криле, за да ги суши от дъжда. Досущ като Божи пратеник!
Програмата за деня продължава с посещение на големия минерален спа комплекс Балди. Това са 25 естествени термални басейна с различна големина, дълбочина и температура. Някои разполагат с нещо като естествена сауна, естествено джакузи или пък с горещ водопад, който се излива над главата ти като душ. Басейните са заобиколени от избуяла тропическа растителност с пищни цветове. В един от ресторантите посядаме за обяд, а след това, преоблечени и снабдени с хавлии, се топваме в горещата вода и пръхтим като доволни хипопотами. Васил се душира под водопада, а усещането е прекрасно. В хотела се връщаме почти по тъмно и не остава време да изпробваме и неговия естествен термален басейн. Но пък изпробваме 20-годишния ром Сентенарио, който определено е отличен.
Вечерята е в а-ла-карт ресторанта, където старателно опитвам един от националните специалитети - Casado. Пиле, ориз, черен боб, печени банани, тортия и гнусна кошничка от говеждо месо с някакъв непознат зеленчук или плод в нея. Другото е чурозо – всъщност доста добър телешки стек с разни гарнитури. Питаме за виното. Сервитьорът обяснява, че Коста Рика не произвежда вино, защото произвежда кафе. А още и ром. Затова се спираме на италианско. Те горките нито кафе правят, нито ром.
.jpg)
На следващия ден летим за Панама. Но първо трябва да се върнем обратно в Сан Хосе, пак по дългия, неравен и с безкрайни завои път. Спираме в крайпътно заведение за кафе и за среща с местните игуани, които са се заселили около близката пълноводна река и сега си лежат и си дремят сред клоните на дърветата.
Полетът за Панама е съвсем кратък и към 4. часа следобед вече ни снемат пръстови отпечатъци на панамското летище, което е най-голямото в Централна Америка. Отвън вече ни очаква нашият тукашен гид – Байрон. Не е лорд, но пък е роден в зоната на Панамския канал, която е била американска. Тъй че по документи е американец. Правим опит да си набавим живителна глътка никотин, но Байрон строго ни предупреждава, че тук не се пуши. Изобщо, в цяла Централна Америка очевидно са се справили с тютюнопушенето и са задминали и Европа, и САЩ. Пушенето е забранено не само на закрито, но и навън. Тук-там има по някое специално обозначено за целта място, придружено със строго предупреждение да не припарва наблизо никой под 18 години, както и с отбелязани телефонни номера, на които да сигнализираш и да посочиш престъпника. Е, поне можеш да се заключиш в дома си и да си пушиш до премала под абсорбатора в кухнята...
Панамá е сравнително малка по площ държава с население около 4,5 млн, от което близо половината живее в столицата.Населението е съставено от потомци на испански колонизатори, индиански племена и много заселници от Европа и САЩ. Паричната единица е балбоа (по името на испанския конкистадор Васко де Балбоа) и е изравнена с щатския долар. Налични са само монети, най-голямата от които е на стойност 1 $. Като банкноти се използват американските.
Навлизаме в града, преминавайки през елегантния и заможен квартал Panama Viejo, където се намират многоетажните жилищни сгради на заселилите се в Панама чужденци, работещи тук, или просто пенсионери. Панама е най-процъфтяващата и космополитна столица в Централна Америка. Тук се преселват хора от цяла Латинска Америка, Карибите и Азия, от Северна Америка и Европа. По-нататък, по крайбрежния булевард Балбоа минаваме покрай небостъргачите, наричани „малкият Дубай“. Основната част от от тях са строени в редица по протежение на бреговата линия на Punta Paitilla. В района Punta Pacifica, точно на носа, е опънал платното си Trump Tower (днес – хотел Мариот), с форма на яхта с издуто от вятъра платно. Притисната между двата океана, разсечена от Панамския канал, столицата няма как да расте по друг начин, освен на височина, казва убедително екскурзоводката ни Кристи, за която това е един от любимите градове.
Нашият хотел се намира в бизнес зоната на града – Marbella. Наоколо доминират многоетажни сгради и небостъргачи, банки, хотели и офиси на големи корпорации. Пристигаме в хотела вече по тъмно. Изморени, вкиснати и твърде критични към застоялия въздух в хотела, примесен с миризма на плесен. Вечеряме в близък мексикански ресторант, където разбираме, че „чили кон карне“ е просто измишльотина за туристи и чужденци, непознаващи истинската мексиканска кухня.
Дъждът ни застига и тук, утрото е мъгливо и мрачно. Пътуваме по крайбрежната Cinta Costera. С лице към океана, точно в средата на панамския залив е статуята на откривателя на Панама Васко де Балбоа. Минаваме край хълма Анкон, най-високата част на града (150 м), на върха на който се вее панамското знаме. Първата цел за деня е Панамският канал. Посетителският център е разположен при шлюзовете Мирафлорес и представлява широка тераса, откриваща панорамна гледка на километри наоколо.
Чудото на човешката инженерна мисъл е канал, дълъг около 82 км, дълбок средно 13 м и с широчина 150 – 300 м, прокопан през панамския провлак и свързващ Атлантически с Тихи океан. С това на корабите се спестява заобикалянето на Южна Америка и нос Хорн и пътят им се скъсява с около 15 000 км. Първите опити за построяването на канала започват от 1881 г. от френската компания на Фердинанд Лесепс, прославила се с прокопаването на Суецкия канал. Тяхната идея е свързана с прокопаването на канал на морското равнище. Французите, обаче, не взимат предвид топографските и геоложките особености в Панама, вариращи от крайбрежни блата до масивни планини. За разлика от сухата пустиня на Суецкия провлак, Панама е тропическа джунгла с проливни дъждове, изтощителна топлина и влажност и тропически болести. Машините се оказват неподходящи, напредъкът е бавен и твърде скъп. Опитите за по-нататъшно финансиране се провалят и компанията се срива през 1889 г. През 1902 г. Конгресът на САЩ разрешава закупуването на активите на френската компания и започват преговори първоначално с Колумбия (част от която тогава е Панама), а впоследствие – и с извоювалата (с помощта на САЩ) независимостта си Панама за правата за изграждането и експлоатацията на канала. Създава се „зоната на Панамския канал“, обхващаща по 16 км от двете страни на канала като американска собственост, и през 1904 г. започва нов опит за изграждане на съоръжението. За негов баща се сочи Рузвелт, подкрепил енергично и ентусиазирано осъществяването на проекта и застанал на страната на главния инженер Джон Франк Стивънс, който предлага канал от шлюзов тип. Новата идея е свързана с изграждането на S-образен канал със система от шлюзове и изкуствени езера. Групите шлюзове се задвижват от електрически двигатели и позволяват „повдигането“ и „спускането“ на корабите до съответното равнище на езерата, като преминаването им се осъществява едновременно и в двете посоки. Движението на по-големите кораби се направлява с електрически теглещи локомотиви, наречени „мулета“, които се движат по зъбчати коловози и служат за теглене и поддържане на корабите в центъра на шлюза.
Средно времето за преминаването на един кораб през цялата дължина на канала е около 25 часа, включително изчакването. Каналът е завършен през 1914 г. и остава американска собственост до 1979 г., когато след множество бунтове и стълкновения с панамците, Картър подписва договор за постепенното прехвърляне на собствеността на Панама, след преходен период от 20 години.
Годишно приходите от Панамския канал възлизат средно на около 2 млрд. долара. Таксата за преминаването на корабите зависи от техните размери и тегло. Най-високата такса е била в размер на 225 000 $, а най-ниската – 36 цента за един 70-килограмов плувец. Трафикът през канала е различен и е свързан пряко със световната икономика. През канала годишно преминават над 13 000 кораба. През 2007 г. е започнат проект по разширение на канала, с изграждане на трета група шлюзове, в резултат на което капацитетът му е удвоен и през него могат да преминават свръхголеми кораби от ново поколение. Днес зоната на канала, бивша американска собственост, с построени в нея жилищни сгради, църкви и училища, е превърната в царство на науката – Ciudad de Saber, където са разположени филиали на много университети, включително американски.
Стоим сред многоезичното множество на широката тераса, точно срещу шлюзовете Мирафлорес и наблюдаваме със затаен дъх как огромният танкер, теглен от четирите „мулета“, бавно навлиза в стеснението на канала. Шлюзовете се отварят и за десетина минути нивото на водата от двете им страни се изравнява, а корабът минава само на сантиметри от страничните стени. Удивително постижение на човешкия ум и ръце!
.jpg)
Обратният път е по Amador Causeway - 6-километров участък от пътя, който се простира в Тихия океан и свързва столицата с трите амадорски острова. Построен е със скалните маси, изкопани при строежа на Панамския канал, и представлява процъфтяваща крайбрежна алея, идеална за разходки, както и идеалното място за снимка на силуета на Панама Сити. От тук потеглят и фериботите до Перлените острови и остров Табога. Кристи ни разказва увлекателно необикновената история на „странстващата перла“ на Елизабет Тейлър, извадена точно от този залив през 16 в. Снимаме строените като оловни войници небостъргачи в срещуположната част на залива, а небето се оцветява в синьо само заради снимките. В далечината се е протегнал Мостът на Америките - един от трите големи моста, прекосяващи Панамския канал. Някъде в края на пътя обядваме в приятен неголям ресторант, кацнал на скалите край океана. Посреща ни прегладнял енот, който комично се изправя на задните си крака и забравя всякакъв страх и притеснение, просейки храна.
На връщане по пътя Амадор спираме да заснемем причудливата купчина цветни ламаринени покриви на Биомузея. Футуристичният проект на канадския архитект Франк Гери, женен за панамка, представя седемте цвята на индианските племена в Панама, както и бедните обикновени жители на града, обитаващи едноетажни къщи с цветни ламаринени покриви.
Местно момче спокойно си лови риба на брега, близо да нас. Изведнъж във водата се показва гърбът на огромен крокодил, който тихо и коварно се е насочил към въдицата. Но не към стръвта на кукичката, а към по-голямата стръв, в другия край... Екскурзоводът Байрон не може да повярва на очите си – крокодил в океана!
Автобусът спира пред голям покрит пазар за сувенири, където всеки може да открие своето късче спомен от Панама. Най-типични са ръкоделията „мола“ – изкусна ръчна апликация от съшити едно за друго цветни геометрични парчета плат, образуващи фигури на животни и цветя. Върху нагръдници и колани за пъстрите индиански носии, но и върху кърпи, шалове, чанти и тениски.
Старият град, Casco Viejo, е разположен на малък нос в северозападната част на Панамския залив. Опожарената през 17 в.от собствения си губернатор столица, с цел да не стане плячка на пиратите на Хенри Морган, бива преместена и възстановена именно на това място. Тук тя е обградена отвсякъде с плитчини, до които плавателен съд не може да достигне. На север пък се охранява от хълма Анкон, който открива широк поглед и към най-отдалечените площи. След последното преместване на столицата в богатите крайбрежни райони, в изоставените стари сгради на Каско Виехо се нанася градската беднотия и търговците на дрога. Шири се престъпност, а къщите са рушат. В последните години бандите са изтласкани от този квартал в съседния – Chorio, в който, както пояснява Байрон – бели хора не влизат, защото не могат да излязат. Старият град е превърнат в туристическа забележителност с красиви площади, респектиращи руини и изящни колониални сгради и църкви. Църквата Сан Хосе с впечатляващия златен олтар, покрит с оловен слой, за да не стане плячка на пиратите, руините на църквата Санто Доминго с прочутата тухлена арка, подсказала на американците, че районът не е сеизмичен и е подходящ за прокопаването на Панамския канал. Сърцето на стария град е Piazza Independencia с централно разположената беседка за неделния оркестър. Тук се намират Катедралата и музеят на Панамския канал. Строго охранявани железни порти затварят пътя към Президентството (Къщата с чаплите). Минаваме край най-старата къща на града – Casa Gongora, Piazza Herrera с паметника на ген. Ерера, колониалния площад Piazza Bolivar с монумента на Симон Боливар, достолепния стар хотел Колумбия и teatro Nacional.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
_JPG.jpg)
На площад Франция се намира френското посолство, както и обелискът с петлето – в памет на загиналите при строежа на Панамския канал французи. Изкачваме се и вървим по испанската крепостна стена, от която се открива великолепна гледка към града и към океана с отлива в момента. Загледани в отстъпените от водата блатисти брегове, пийваме коктейли и се ядосваме за твърде малкото време, оставено за това прекрасно място.
По пътя на връщане автобусът спира, за да бъде заснет небостъргачът, наречен „Винта“, превърнал се в емблема на града.
Денят завършва с кратка вечерна разходка до крайбрежния булевард, от където снимаме „нощната стража“ на небостъргачите, строени по брега. Възнаградени сме с намирането на чудесна бирария на открито с белгийска бира и отлична храна.
Ранен полет за Гватемала. Самолетът излита с час и половина закъснение, което стопява времето за автобусна обиколка на столицата, и я подминаваме през покрайнините. Гидовете ни успокояват, че загубата не е голяма – урбанизиран, безличен и пренаселен град с много задръствания и ескалираща престъпност. Все пак ни очаква Антигуа – старата колониална столица на Гватемала и град с необикновено очарование.
Гватемала е съвсем друга страна. С 80% индианско население и един от най-ниските БВП на глава от населението. С 24 различни езика и отделна азбука на индианците. Почти 30% от децата не ходят на училище, а там, където ходят – за буквар се ползва вестникът. Това е страната на маите. Наследниците на великата цивилизация днес са бедни, неграмотни, социално неадаптирани, преследвани заради престъпност и наркотици.
Антигуа е усмивката на Гватемала. Красивата колониална столица е като пленително цвете в подножието на вулкана Агуа – един от тройката пушещи старчета наоколо – Агуа, Акатенанга и Фуего.
Обиколката на града започва от църквата и манастира Св. Франциск – с интересните „усукани“ колони отпред. Тук се съхраняват мощите на Педро Бетанкур – испански монах и мисионер, полагал много грижи за бедните. Руините на манастира са оставени в автентичния си вид и представляват драматична гледка на фона на безоблачното синьо небе. В двора на църквата нагиздени възрастни индианки са надиплили малък пъстър пазар с плодове, лакомства и сувенири. Отворили са бохчи направо на земята и се надпреварват да канят да опиташ от всичко.
Улиците са с неравна настилка от дялани камъни, още от испанско време, и колите и моторите тропат шумно по тях. Къщите са ниски, боядисани в ярки цветове – резеда, охра, розово, керемидено червено. И толкова сходни с малките мексикански градчета във вътрешността на Мексико, носещи духа на испанските колониални времена.
Минаваме край най-луксозния хотел – Дон Доминго, разположен в автентична испанска хасиенда с озеленено патио. Продължаваме покрай църквата и болницата Сан Педро де Бетанкур, които греят на слънцето с яркожълтите си фасади. Излизаме на централния площад Placa Central, където шумно тупка сърцето на града. Ограден от разположени в каре колонади, с централен фонтан, множество пейки и зеленина. От изток и от запад са сградите на губернатора и съответно кметството, на другите две страни има пекарни, магазинчета и естествено – катедралата. Привлечени сме от магазин за какао и шоколад, носещ претенциозното наименование „Музей на шоколада“, където правят малки демонстрации с приготвяне на чай и топъл шоколад. Както и разяснения по отглеждането на какао и производството на шоколад.
Една от най-сниманите забележителности на Антигуа е Арката на Санта Каталина с часовника в средата, на фона на вулкана Агуа, който сякаш се е „мушнал“ под нея. При синьо и безоблачно небе, в идеалния случай. В нашия – с леко нанизани на върха му пухкави облачета, които също са приятни. Арката свързва църквата с училището към женския метох от другата страна на улицата, така че монахините да могат да преминават без да бъдат видени. Превърнала се е в символ на града.
В края на същата улица е църквата на Светото милосърдие – Nuestra Senora de la Merced, чиято пясъчно жълта фасада е богато украсена с бели орнаменти, наподобяващи дантела. На площада пред църквата има колоритен пазар, където се предлагат закуски, сладкиши и ръчно изработени сувенири. Много от стоките се предлагат направо на земята – върху опънат за целта чаршаф. Из въздуха се носи глъчка и смесица от непознати миризми.
На връщане минаваме край руините на църквата Санта Катарина и се вмъкваме в спотаен във вътрешността на една от съседните къщи базар за занаятчийски предмети. Задушно е и мирише не особено добре, но пък най-сетне откривам куклите „worry dolls“ или kita penas, както ги наричат местните. Поставени под възглавницата, те изслушвали търпеливо и премахвали всички грижи и тревоги. Ще видим!
Хотелът ни в Антигуа е построен по типа на испанските хасиенди. Стаите са разположени под колонади около централно патио със задължителния фонтан в средата. Има красива растителност, интересни декоративни елементи и дори джакузи. Носи се приглушена релаксираща музика. Стаите са с високи тавани, много просторни и създаващи усещане за стар колониален дом. А в банята чешмата и душът са само с по един кран, като температурата на водата се регулира чрез силата на струята.
Вечерята е в традиционен местен ресторант, където цяла вечер неуморно свири маримба оркестър. Един от типичните инструменти за тази част на света, представляващ нещо като ксилофон. Настройваме апетита с 23-годишен местен ром, който е превъзходен. Менюто представлява типично гватемалско плато с телешки стек и гарнитури от ориз, паста от черен боб, малки лукчета, гуакамоле и пържени платанас. На връщане прекосяваме изящно осветения централен площад, който без дневната навалица и глъчка изглежда нереален и много красив.
Следващият ден е много приятен, защото по-голямата част от групата се отправя рано-рано с полет за Тикал, а последните трима мохикани са оставени без конкретен гид-надзирател и без часови график да си доразгледат и да се нарадват на спокойствие на прекрасния град. Имаме целия ден и целия очарователен град пред себе си. Започваме с Каменния кръст - Cerro de la Cruz, разположен на малък хълм над града, откъдето се разкрива невероятна гледка. Изкачването е към 20 минути, като в края става доста стръмно, по каменни стъпала. По пътя срещаме и местната полиция, която зорко бди за безпроблемното удовлетворяване на туристическия интерес. Гледката наистина си струва. Отсреща вулканът Агуа вече е нахлупил белия си облачен калпак, а градът се е сгушил спокойно под него, подреден в спретнато цветно каре. Много хора се изкачват тук, за да се полюбуват на гледката. Слизаме направо през гората, по пътека, криволичеща между корените на дърветата.
Скоро излизаме на площадчето пред църквата Ла Мерсед. Лутаме се из малките магазинчета за сувенири, пазарим се и пълним очите си с пъстрота. Антигуа е истински празник на цветовете – от шарените сукмани на индианките, през сергиите с плодове, сладолед и пъстри сувенири, до големите ярко боядисани автобуси и цветните фасади на къщите, сред дворовете с нацъфтели бугенвилии. В „шоколадовия музей“ сладоледът е великолепен. Провираме се през навалицата, неспособна да се побере из тесните тротоари, а жужащото множество става още по-гъсто в западния край на града, където е големият открит пазар. Тук наистина се продава всичко – ризи, обувки и одеяла, подправки, бижута и легени, но ние свеждаме посещението само до няколко снимки. Из улиците бръмчат дву- и триколесни, колите се тресат по каменната настилка като пред разпадане.
Най-голямата атракция, обаче, са лъскавите респектиращи американски автобуси, наричани „чикън бус“. Те са частни и се използват за градски транспорт. Гватемалците купуват остарелите американски училищни автобуси на безценица и ги докарват в Гватемала. Тук започва старателно тунинговане, което прераства в надпревара – чие возило ще бъде по-ярко боядисано, с по-големи фарове и с по-блестящи хромирани части. Отпред се поставя и голям надпис с името на любимата жена. Малките седалчици, предназначени за по едно дете, се заемат от по двама – трима гватемалци, плътно притиснати един до друг и стиснали всякакви багажи. Шофьорът си има помощник, който на всяко кръстовище скача навън, маха с ръце и спира движението, за да може автобусът да мине, а после се мята в движение на стъпалото.
Обядът се получава доста изискан в един приятен и прохладен вътрешен двор, където скаридите наистина са великолепни.
Едно сладко малко индианче става обект на цяла фотосесия под колонадите на централния площад, а майката е толкова горда, че даже побързва да го преоблече.
В късния следобед централният парк е преобразен в голям пазар на местни специалитети и ръчни изделия, а продавачите гордо рекламират стоката си на подредени в редица маси.
Връщаме се обратно в хотела и пийваме капучино на една тераса почти на покрива, оградена от пурпурни бугенвилии и с любезен дискретен сервитьор, който уж не забелязва, че сме запалили цигари.
Трансферът пристига навреме и потегляме за Гватемала сити. Водим разговори за цените на горивата, правителството и глобалното затопляне с шофьора, а електронният преводач явно си струва парите. Разстоянието не е дълго, но задръстванията около столицата са толкова големи, че пристигаме на мръкване. На следващия ден ни очаква много ранен полет за Коста Рика, където се надяваме дъждовният сезон да си е събрал партакешите и да се насладим на слънцето и морето в Пунтаренас.
И да, на летището в Сан Хосе ни очаква слънчево време и лазурно небе, както и засмяната до уши Ракел, държаща табела „Добре дошли отново“. Има време за малко културна програма, в която разглеждаме Музея на златото от доколумбовото време, съдържащ изящни накити и причудливи фигурки на хора, животни и птици, изработени от злато. Отделяме подобаващо внимание на големия покрит пазар за ръчно изработени сувенири, преливащ от дърво, керамика, шалове и покривки и всякакви примамливи джунджурии. Силите се възвръщат след обяд в центъра на града, полят с бира Империал.
.jpg)
Пътуването до Пунтаренас отнема около два часа. Уви, петзвездният хотелски комплекс Fiesta Resort е далеч от очакванията и разочарованието ни пронизва още с пристигането. Спестявам детайлното описание на хотелските сгради, овехтялото обзавеждане и навалицата в ресторантите, на препълнените с народ басейни, в които не е препоръчително да влизаш. На безвкусната храна, без всякакво разнообразие. Плажът не може да ни изненада с черния си пясък, защото сме подготвени за това. Океанът е по-често бурен, а следобед се разразяват кратки тропически бури. Пийваме коктейли, излегнати на шезлонгите под чадъра и разменяме предпазливи погледи с някоя и друга голяма игуана, която пропълзява наблизо.
Слънчевият лъч на целия престой се оказва екскурзията до остров Тортуга. С моторна лодка плаваме сред ята от пеликани, накацали по очуканите докове на пристанището, по старите и обелени лодки, сред миризма на риба и подвикване на гларуси. Из въздуха се носят блестящи водни пръски и хладен морски бриз. Островът е като кътче от рая – бял и фин пясък, по който са разхвърляни парчета корали, палми и тюркоазено море. Или изумрудено – във всеки случай, невероятно! За обяд нашите домакини от Arenas Travel ни приготвят панирана риба махи-махи, ориз и салата. И много плодове. Оставена ни е единствено грижата да се дотътрим някак до брега и да се потопим в прелестните топли и спокойни води.
Следващият ден е последен за групата, която потегля обратно за България, а за нас започва едно вълнуващо самостоятелно пътуване из националните паркове на Коста Рика.
Багажът е стегнат, финални коктейли и снимки на брега, досадна процедура по наемането на кола от офиса на Адобе в хотела и нашият Хюндай Туксон вече ни очаква на паркинга. Товарим и пускаме навигацията. Приключението може да започне! Пътят Costanera Sur върви покрай океана. Сравнително прав и хубав, но доста натоварен и без възможности за изпреварване. Първата спирка е Крокодилският мост над реката Tarcoles. Долу, в мътнозеленикавите води, са налягали върху малки островчета или камъни десетки крокодили. Изглеждат лениви и почти миролюбиви. Има и доста едри екземпляри. На паркинга край шосето са се разпрострели множество сергии с пъстри кърпи, дрехи, сувенири, както и няколко заведения.
Следващата ни цел е националният парк Carara (индианската дума за крокодил), където било идеално за наблюдение на птици. И по-специално – на папагалите ара. Но, уви, работи до 4 часа и тъкмо затварят. Тъй че се задоволяваме само с няколко снимки наоколо и подвиваме опашки.
После е градът Jacó – раят на сърфистите. Плажът му е най-близкият до Сан Хосе – с многоетажни хотели, силно американизиран, с бурен нощен живот и привличащ много младежи. По главната улица има безброй магазини, предимно за сърф-оборудване и сувенири. И великолепно капучино.
Преминаваме и през Parrita – града на United Fruits and Co, където, както четем в пътеводителя, край пътя били строени хиляди маслени палми, както и цветните дървени къщи на работниците. Но вече е тъмно и явно ще ги видим на връщане.
Мръква съвсем и снимаме красивия светещ цветен надпис на града Quepos. И само толкова.
В хотел Villabosque в Мануел Антонио пристигаме късно. Атмосферата е на курортно градче с безброй малки хотели и ресторанти. Нашият хотел е в зоната на парка и е семпъл, но много приятен. Момчето на рецепцията се смее и иска да научи как е „добро утро“ на български. Стаите са разположени в каре, с открити коридори, на които има надпис да не се стряскаме от тропота на преминаващи нощем животни. Няма кана за топла вода, но пък има чудесен басейн. Вечерята е поредното gallo pinto, а Васил си избира риба с чеснов сос. Хляб нямат, обаче ни поднасят купичка с кротони, а сервитьорката се усмихва лъчезарно. А през нощта наистина имаше странни шумове в коридора отвън, както и проливен тропически дъжд, който е най-доброто приспивателно.
Утрото настъпва ведро и слънчево, с усмихнато синьо небе. От гората отсреща се чува страховитият рев на маймуни, както и безброй птичи гласове. Колибрита атакуват близкия цъфнал храст. Закусваме с типичната местна закуска от наденица, пържени банани, бъркани яйца и gallo pinto и си взимаме сандвичи за в парка. Имаме резервация за влизане между 9.00 и 9.40 и потегляме.
Мануел Антонио е най-малкият, но най-популярният парк в Коста Рика. Той представлява оазис от джунгла, малки хълмове и идеално бели плажове, както и още 12 малки острова навътре в океана. Хотелът ни е само на 5 мин. от входа на парка. От двете страни на пътя се редуват сергии с всякакви символи на Коста Рика – предимно ленивци и тукани. Мургави продавачи предлагат кокосови орехи със сламка, минерална вода и прочее неща от първа необходимост. В парка се допускат не повече от 600-800 посетители дневно, тъй че предварителната ни резервация се оказва много полезен ход. На входа се проверяват чантите и раниците за нерегламентирано внасяне на храна и цигари. Нашите, обаче, са грижливо скрити и минаваме метър.
Поемаме по дървената пътека, изпълнени с радостно очакване на интересни срещи с животни и птици. Повечето хора се движат с водач, който им показва животните с телескоп върху статив. Скоро забелязваме групичка, която наблюдава и снима нещо, и се запътваме натам. С просто око, обаче, не се вижда нищо. Един местен водач се приближава до нас и поверително шепне, че сами няма да успеем да видим нищо. Предлага да се присъединим към неговите двама спътници срещу 25$ на човек. Съгласяваме се охотно и Фернандо ни повежда по пътеката. Души като ловно куче, спира, отваря статива с телескопа и обяснява каква е гадинката, която се вижда. Първо фиксираме странна кафява птица, маскирана като сухо листо. После на един клон ни показва майстора на мимикрията – гущер, който сполучливо се е направил на пръчка, без да е хамелеон. Следва неотропически земен рак, обагрен в червено, който не живее в морето, а в мангровите блата и на групи мигрира към океана, за да снесе яйцата си. Под едно голямо листо на хеликония са се сгушили прилепи – оформила се е нещо като къщичка, където се крият през деня. С огромните си висящи червени цветове, тези растения са убежище за много птици и насекоми. И най-сетне трипръст ленивец! Спи си кротко на върха на короната на едно високо дърво. Били сме доста заблудени да смятаме, че можем да го видим току над себе си. „Усмивката“ му е видима само с бинокъл. Дъждовната гора се оглася от страховити ревове. По-точно – нещо между рев, грухтене и кучешки лай. Това са маймуните – ревачи. Откриваме ги по поклащането на върховете на дърветата, между които се прехвърлят като изкусни акробати. Ревът бил израз на гняв, но също и начинът, по който алфа-мъжкият привиква племето
Сега и още един ленивец! Вижда се доста по-добре, макар че е по-далеч и по-високо. Фернандо тайнствено му подсвирква и той отваря едното си око и се объща към нас. Глуповатата усмивка извиква умиление и съпричастност. Сигурно защото е точно такова животно - грозновато, страдащо мълчаливо, защото не може да се скрие, да избяга, защото едва се движи и е съвършено безпомощно на земята. Ленивецът е с толкова бавна обмяна на веществата, че спи по 16-18 часа дневно и само веднъж седмично ходи до тоалетна. Той просто си виси. Може никога да не напусне дървото си, ако нещо не го принуди. Ражда по едно бебе годишно след 6-месечна бременност. Поема бебето си с лапи и го носи със себе си из короните на дърветата в продължение на 6 месеца. Козината му расте в обратна на всички бозайници посока - от корема към гръбнака и така дъждовната вода се стича, докато си виси на клона. Продължаваме по пътеката през тропическата гора. Фернандо ни показва и двупръст ленивец – с по-дълга козина, по-едър и по-агресивен.
Стигаме до мястото с белоглавите капуцини – с техните почти човешки физиономии и бели шапчици. Седят близо до пътеката, пощят се взаимно и позират със смешните си личица, които на моменти придобиват човешки гримаси. Оказват се доста фотогенични и правим безброй снимки. Това са едни от най-интелигентните маймуни, които са усвоили доста умения, присъщи за изправените им братовчеди. Умело си служат с камък като оръдие на труда – да си обелят ядка или да си приготвят храна. Много социални, движещи се на групи от по двайсетина, те почти не се страхуват от човешкото присъствие наоколо и се възползват максимално от придобивките на цивилизацията – отварят ципове, вадят цигари от кутията, разопаковат сандвичи и подсвиркват безгрижно.
Между дървета проблясва белият пясък на плажа Мануел Антонио. – най-хубавият и най-подходящият за къпане. Тясна ивица суша го отделя от съседния плаж Playa Espadilla Sur. Това са кътчета от рая, където оставаме да се къпем. На плажа растат силно отровните дървета Manzanillo (Manichel), чиито малки зелени „ябълчици“ препращат мисълта към дървото на греха на Адам и Ева. Разделяме се с Фернандо и присядаме на плажа Мануел Антонио. Оставяме раницата, дрехите и фотоапаратите под една палма и блажено се потапяме в океана. Водата е прекрасна, а пясъкът гали като коприна. Връщайки се, забелязваме, че дрехите ни са поразбутани, а цигарите, оставени в едната маратонка, вече ги няма. Е, откриваме ги малко по-навътре в гората, защото крадливите маймуняци явно не са ги одобрили. Изваждаме сандвичите за обяд и наоколо започват да се прокрадват пъргави съгледвачи. За минута невнимание, сръчна маймунска ръка пребърква раницата. Ставаме бдителни, къпем се на смени и зорко наблюдаваме багажа.
По пътя на връщане засичаме няколко червено-бели рачета сред мангровите блата, една сърничка и отново ленивец на върха на едно дърво. Връщаме силите със сладолед и доволни напускаме парка, който затваря в 16.00 часа. Финалът е на басейна в хотела, където потапяме морни и влажни тела. Немците от съседната стая са много общителни и ни показват снимки на ленивец, паднал от клона си и лежащ безпомощно на туристическата пътека.
Свежото утро на следващия ден се оглася от крясъците на маймуните-ревачи, които мощно разтърсват клоните на дърветата в гората отсреща. Виждаме в далечината огромните черни тела, които пъргаво се прехвърлят от клон на клон и от дърво на дърво. Внезапно се задава цяло нашествие от белоглави капуцини, които като истински еквилибристи тръгват по кабелите на електрическата мрежа, прекосяват над улицата и се качват на покрива на нашия хотел. Над самите ни глави се мятат черни лапи и опашки, увити около жиците, а една пъргавелка даже е понесла бебе под корема си. Наблюдаваме смаяни цялото шоу „По жицата“, което продължава към 15 минути и после всички се оттеглят в гората отсреща.
След закуска товарим багажа и потегляме пак на юг, в посока Доминикал. Пътят е прав и равен, от двете му страни се нижат десетки декари, насадени с маслени африкански палми. Пресичаме Rio Naranja, после Rio Saverga. Първата спирка е плажът Матапало. Това е широка и дълга километри плажна ивица, оградена с палми. Наоколо няма никакво застрояване и гледката наподобява лунен пейзаж. Две-три семейства се разхождат по брега с кучетата си, а скоро се приближават и трима ездачи. Океанът е в отлив, водата е спокойна и леко мътна, а пясъкът е тъмен и се простира докъдето стигат очите.
Пристигаме в Hacienda Baru – частен резерват, присъединен към системата от национални паркове. Поемаме по по-кратката от двете туристически пътеки (ок. 1.5 ч.). Гората е от смесен тип – дъждовна гора, мангрови блата и широколистни дървета. Минаваме през множество дървени мостчета. Дърветата са доста високи, даже палмите надхвърлят 50 м височина. Гледаме смаяни подпорните надземни корени на фикусовото дърво – широки, повдигнати и причудливо нагънати. Из въздуха се носят необичайни птичи гласове. Не можем да се ориентираме кое какво е, въпреки че по пътеката са поставени множество информационни табели, услужливо обясняващи на три езика дървесните видове, птиците и животните. Упорито търсим жабки, пиле, подобно на кокошка с оранжеви гърди, но няма и няма. Сред дърветата откриваме махагон, кедър, тамаринд, тик. Прелитат огромни пеперуди, плахи комарчета ни клъцват тук-там, но без особени последици. Изведнъж пътеката се оживява от чупене на клони и шумолене на листа. Група маймуни – капуцини се люшкат сред палмите, слизат на пътеката, катерят се обратно по стъблата, чупят клонки, които лакомо гризат. После спират и гримасничат, и се плезят срещу камерата. Миролюбиво американско диво прасе - пекари се подава от храсталака и бързо се шмугва обратно. Второто, обаче, успяваме да го снимаме дори на клипче. Минаваме край привлекателните, яркочервени цветове на хеликониите и хибискуса, с кръжащи около тях колибри и огромните листа на дифенбахията, която тук служи за ограда.
За обяд се размечтаваме за пица, след толкова дни, белязани от ориз и черен боб, пропити с непоносимата миризма на зелени листа кориандър. Попадаме в истинска италианска пицария с пици на пещ. Услажда ни се много и особено студената местна бира Pilsen.
Продължаваме към морския резерват Marino Ballena. Испанската дума Ballena означава кит. Името произлиза от очертанията на острова отсреща, а освен това и от гърбавите китове, които странствали от Аляска до Коста Рика. Освен тях, тук се виждали още делфини, морски костенурки, както и много птици. Днес входът е безплатен, плаща се само паркингът. Слагаме джапанки и бански и слизаме от колата. Жегата е непоносима. Озоваваме се на необичайно голяма плажна ивица, която отливът е направил двойно по-голяма. Отсреща се вижда Isla Ballena. Вървим сигурно повече от километър и достигаме до пясъчна коса, по която продължаваме да ходим и която в края си е раздвоена подобно на опашката на кит. Но няма нито китове, нито делфини, нито костенурки. Дори птици не открихме. Сигурно е заради безплатния вход. Животните си знаят цената. Ха-ха. В джунглата зад плажа къмпингуването е разрешено и откриваме малка палатка сред палмите. Но и тя е без следи от живот.
Крайната цел за деня е хотел Alma de Ojochal, разположен почти на върха на един хълм над океана. Пътят е стръмен, черен и с много завои. Но пък гледката спира дъха. Особено откъм прохладния басейн, ограден с избуяла тропическа растителност. Снимаме прекрасния залез от терасата. А с ледено бяло вино шумът на океана, птичото цвъртене и жуженето на десетки насекоми звучи като Лунната соната...
Днес е денят на приключението Корковадо. Паркът е разположен на забутания полуостров Osa и до него се стига само с лодка. Обявен е от National Geographic за биологично най-активния резерват. Имаме предварително записан тур и ставаме рано. Бусчето ни взима в 6.30 от хотела и потегляме, заедно с още един пасажер в него. Пътуваме към Sierpe. По пътя полицай спира колите в насрещното за проверка, а на главата му е нахлупена шапка на дядо Коледа. Само чувалът с подаръците не се вижда... Пресичаме реките Rio Grande de Terraba и Rio Coronado. Край пътя са насадени нагъсто маслени палми и спираме да разгледаме плодовете им. След около час път пристигаме на малкия порт на реката Сиерпе, откъдето ще потеглим с моторна лодка. Присъединяват се още туристи и групата набъбва до десетина души от пет националности. Повечето са снабдени с високи гумени ботуши, тъй че и аз настойчиво изисквам такива за нас. И както се оказва, отличен ход! Ние пък си носим плажни кърпи и бански, съгласно предварителните инструкции от туроператора. Къпане във водопад щяло да има. Да видим! Реката е много широка и пълноводна, заобиколена от мангрови гори. Силните и здрави корени на дърветата са се вкопчили във водата подобно на пипалата на октопод. Те филтрират по-голямата част от солта на водата, която поемат. Пазят бреговете от деструкция вследствие на бури и приливи, осигуряват убежище за много риби, влечуги и птици. Лодката пердаши здраво, сред милиони водни пръски, духа силен вятър. През широко устие навлизаме в океана, където има и сериозни вълни. Пътуването продължава доста – към 2.5 часа. После скачаме направо във водата, прецапваме до брега и нахлузваме ботушите. Запознават ни с основните правила в парка – никакви своеволни отклонявания от маршрута, дистанция от животните, никаква храна и боклуци. Цигарите са ясни. Наоколо дебнат сроги рейнджъри, които зорко бдят за нарушители, а глобите са наистина солени.
_JPG.jpg)
.jpg)
.jpg)
Поемаме през дъждовната гора. Срещаме прасета – пекари, които се движели в групи по 20, но в случая са само две и са доста страхливи. Хранят се с плодове и корени, пийват си вода от потока и после се облекчават в него, за да си маркират територията. Надушваме, че скоро са минавали от тук. Попадаме на паякообразните маймуни – един от четирите вида маймуни, срещащи се в Коста Рика и доста по-редки. Както и на значително по-дребните Squirrel monkey (черноглава саймири). Група коатита ровят съсредоточено из земята, виждат се само стърчащите нагоре дупета и опашки. С мощните си бинокли, водачите откриват черноглав трогон, а после и тукан. Едно агути се шмугва в близкия шубрак и успяваме само да зърнем за кратко подобното му на заек тяло. През телескопа наблюдаваме един ленивец, спящ сладко високо в короната на едно дърво и заловен здраво с лапите си за клона. На ден ленивецът поема по 300 г листа, които не му доставят почти никаква енергия и затова няма сили почти за нищо друго, освен за бавно храносмилане. Логично, основен и най-голям орган е стомахът, в който можат да бъдат открити остатъци от 30-дневна храна, която още не е разградена.
Към обяд пристигаме в станцията на рейнджърите Los Suenos, където слагаме маски и се събуваме. Стоим по чорапи в стаята на баш шефа и слушаме поучителна реч за правилата в парка. Следва проверка на раниците за забранени предмети и полагане на подписи под инструктажа. После ни дават малък казармен обяд под строй с бурито, зелева салата , плодове и сок от манго. Не знам къде остана чаят с бром, сигурно е събран с мангото...
И отново в джунглата. Калта жвака под ботушите, газим през рекички и тиня, затъваме в кал до средата на прасците. Германката е без ботуши и маратонките ѝ просто потъват и остават в една лепкава дупка. Тя решава да продължи без тях, но водачът осъдително клати глава – не бива, има скорпиони и змии по пътеката... Откриваме дири на тапир, но някъде се е спотаил и не го намираме. Но пък се появява самотно коати, което е доста по-едро и охранено от предишните, и цялата група дискутира поговорката за вълка с дебелия врат и ролята на натрапниците.
Към 2. ч. следобед вече сме на брега, готови да се качим в лодката за обратния път. Ние плахо питаме за къпането във водопадите и нуждата от банските костюми, но разбираме, че се прави каквото е възможно за момента и че трябва да сме благодарни на съдбата. Качването на лодката си е направо проблем, защото отливът я е избутал далеч сред тинята и камъните, а капитанът едва я удържа сред вълните. Имаме и задълбочена беседа за уникалната екосистема на мангровите дървета с подробно разглеждане на корените, както и на полегнал сред тях малък крокодил. Усещането за известно подвеждане в предварителната програма бързо се изпарява със задоволството да се приберем грохнали в гостоприемния хотел, където в ресторанта има пиано-вечер с гостуващ американски ентусиаст, пилешки крилца и бира.
На следващия ден ни чака дълъг път. Отправяме се обратно на северозапад, към резервата облачна гора Монтеверде. Пътьом ще минем отново през петзвездното разочарование, за да приберем малкото куфарче на една от спътничките ни в групата, забравено там. Рико се усмихва загадъчно на задната седалка, завързан с предпазен колан. Спираме само за кратко зареждане с някои провизии от Pali Deli супермаркет. Повечето вериги американски супермаркети са отворили и тук, защото преселниците и туристите от САЩ са доста. А и тикосите се чувстват американци донякъде.
Постепенно пейзажът се мени, пътят се вие със стръмни завои из сърцето на Кордилерите, изкачва се и слиза надолу, температурата спада от 32º на 23ºС. Изкачваме се на височина 1300 м, последните 16 км са истинско предизвикателство с черен път и завои до 360º. Монтеверде и Санта Елена са слети едно с друго градчета, дори местните не могат да обяснят къде свършва едното и къде почва другото. Монтеверде е основано от квакери от Алабама, избрали Коста Рика за място на своето изгнание след отказа си от военна служба в САЩ по морални причини. Те построяват мандра и осигуряват трайна защита на местната водосборна зона. Мястото е като алпийски ски курорт през лятото. Оживено, с много хотели и заведения, из улиците звучи немска и френска реч. Спираме пред елегантен и много приветлив италиански ресторант, където ни сюрпризират с най-прекрасните брускети, пица и кордон бльо досега. Разтоварваме багажа в хотела - El Establo, и поемаме към резервата Санта Елена. Спираме първо в Sky Adventure Park, където възможностите са три: Sky walk (разходка по въжени мостове), въздушен трамвай и канопи тур. Избираме първото и поемаме по пътеката през облачната гора. Вървим между високи дървета, покрити с мъх и лиани, по 6 висящи моста, с дължина от по 200 м. Прекрасно е, но няма нито животни, нито птици. Явно и те уважават сиестата тук. Само една катеричка и две черни пилета са пренебрегнали следобедната си почивка, за да ни приветстват.
После подминаваме атракционния парк Salventura и пристигаме на входа на резервата Санта Елена. Работи до 16.00 ч., тъй че нямаме време за посещение и слизаме обратно в градчето Санта Елена. Тук има нещо като коледен базар с танци и местните момичета размятат дълги и много широки цветни поли. Множество магазинчета и заведения предлагат сувенири и хубаво кафе. Хотелският комплекс е впечатляващо луксозен, сред красив парк с много дървета и цветя. На рецепцията ни уведомвяват, че пушенето е строго забранено в целия комплекс и че нарушенията се следят с камери. А глобите почват от 1000$. Ние ще го проверим това. На чаша вино и брускети на терасата на прелестния мезонет, който сме си запазили.
На другия ден бързаме много да стигнем рано на входа на резервата Монтеверде. Причината е, че в резервата се допускат не повече от 120 души на ден. Не сме първи, струпали са се вече доста хора. Има задължителни процедури по миене на ръце, проверка на багаж и от всички се изисква да са с маски. Резерватът е може би най-известната в целия свят облачна гора. Има склонове и към тихоокеанското крайбрежие, и към карибския бряг. Решаваме да разглеждаме без гид. Пътеките са ясно обозначени, навсякъде има информационни табла и стрелки. На входа ни посреща любопитен енот, който май не е закусвал още. Спираме при една групичка, която съсредоточено гледа нещо в една дупка, а водачът свети в нея с фенерче. А вътре – гадна космата тарантула. После – два трогона, които съзираме и без бинокъл от пътеката. Сред дърветата се е изпречила гъста плетеница от папрати, мъхове, бромелии и диви орхидеи. Става облачно и мъгливо. Завалява дъжд, а и е доста студено. Все пак сме на 1500 м, при това – в облачна гора. Внимателно се оглеждаме и ослушваме за прословутите червенооки отровни жабки, стъпваме почти безшумно. Обаче нищо. Явно животните тук са доста срамежливи и притеснителни.
Изобщо, митът за богатия и многообразен животински свят на Коста Рика е на път да бъде развенчан. Нито тапир, нито броненосец или папагал ара видяхме. Ленивецът и туканите – само през телескоп. Да не говорим за малките червенооки жабета, които били символ на Коста Рика. Или пък прекрасното птиче кетцал с рошавата зелена главица. Тъй че неизбежно си купуваме един прекрасен жабешки екземпляр от стъкло от щанда при входа на резервата, а продавачът се смее и обяснява, че те се срещали главно на карибския бряг. Е, но пък тук има „жабарник“ – т.нар. Ranario, където срещу входна такса можеш да зърнеш гадинките, ширещи се в големи стъклени терариуми, имитиращи естествената им среда. Подробни цветни табели информират за размерите на обитателя, предпочитано местообитание и тип денонощна активност. То и тук не е лесна задача да бъдат открити и видени. Взираме се напрегнато из стъклените къщички, но не откриваме нищо. Добре, че любезен човек с фенерче се приближи и ни показа и освети безочливите гадини. Разбираме, че нашето приятелче с червените очи е активно само нощем, а денем спи, престорено на листо. С впечатляващите размери от 3.5 см. Денем са активни други дребосъци, наречени жаби-стрелички, които са яркочервени на цвят и се оставят да бъдат забелязани и снимани.
Пътуването продължава към Ринкон де ла Виеха. Излизаме на магистралата Панамерикана, която със своите над 30 000 км през Америките е най-дългата в света. Тукашният участък се ремонтира и разширява и задръстванията са километрични. Хапването е като в Америка – в един крайпътен „Taco Bello“, с пица и бурито. Постепенно става слънчево и много топло, термометърът в колата сочи 32º. Спираме в Либерия – сухата и гореща столица на провинция Гуанакасте. Снимаме красивия централен парк с музикалната беседка и местните младежи, излезли за срещи и взаимни закачки в неделния следобед. Пред модернистичната катедрала, напомняща на тази в Рио де Жанейро, има голяма изкуствена коледна елха. Наричат Либерия „Белият град“ заради белите къщи, изградени от коралов гранит, но ние не успяхме да видим точно такива. Другото забележително са двукрилите ъглови врати, разположени на ъгъла на къщата – „Porta del Sol“, които се отварят на две страни. Направени били така за предпазване от силното директно слънце. По главната улица Calle 1 стигаме до най-старата църква La Agonia, в която се готвят за сватба. Младоженецът почти агонизира в стегнат черен костюм с папионка при близо 35-градусови температури. Както и на много други места, домовете от двете страни на улицата са плътно оградени с решетки, а на някои огради дори има навита бодлива тел. Интересно, навсякъде изглежда безопасно, а просяци дори не видяхме...
Напред магистралата става все по-пуста, а двете ни навигации влизат в остро противоречие по кой точно път да свърнем надясно. Като и двата варианта са невъзможни и взаимно изключващи се. Въртим се напред-назад, батериите на телефоните падат и паниката постепенно ни обзема. Още повече, че мръква. Тук към 5 ч. следобед вече става тъмно, така и не разбрахме кои точно фактори, свързани с екватора, са причината, но по-важното е, че най-сетне влизаме в правия път и се насочваме към хотела. Подрусваме се по близо 20 км прашен черен път, сипем ядни забележки по системата за резервации и навигацията. В хотел Buena Vista del Rincon пристигаме окъснели, ядосани и готови за всякакъв вид разправии. От факта, че паркът с вулкана Ринкон утре не работи до работното време на ресторанта. Настаняването е в отделни къщички, пръснати из чудно хубав парк с езера и всякакви радости за окото, а наоколо притичват животни и се обаждат чудни птици.
Утрото носи успокоение и нови идеи за интересно прекарване на деня из прилежащия към хотелския комплекс парк и резерват. Атракции не липсват, даже се оказва, че няма да стигне времето за всичко. Започваме с посещение на естествените термални извори и водопада Пакая. Взимат ни с джип от рецепцията след закуска и след 3-километрова отсечка по черен път през гората ни оставят на изходния пункт за водопада. Пътеката се изкачва стръмно през гората, но е много приятна. Водопадът е висок 45 м, буен, гръмогласен и много фотогеничен и оставаме да му се любуваме дълго.
След това слизаме надолу, към термалните извори. Басейните са две групи от по три, преливащи се един в друг. Малкият спа комплекс разполага с барче с коктейли, неголям ресторант, сауна, площадка с дървени ведра с вулканична луга и шезлонги, разположени усамотено край басейните. Много семпло, спокойно и заобиколено с избуяла тропическа растителност. Пеква слънце и си лежим щастливи в компанията на блестящ синьозелен гекон, който също оценява ласката на слънчевите лъчи. Над близката река висят два въжени моста и край тях позират благосклонно прекрасните синьобели птици с вирнати пера на главата, които били от семейството на сойките. Връщат ни към хотела с голям зелен трактор с ремарке със седалки.
Следващото предизвикателство е обиколка на гората по 16 окачени моста, които тук са закрепени в короните на гигантските дървета, а не на стълбове, както беше в Санта Елена. Клатушкаме се между стоманените въжета – парапети и гледаме ниско долу стволовете на дърветата, сред които се мяркат диви пуйки, агути, коатита и сребриста катеричка. След последния мост има стръмно изкачване до най-горната площадка на канопи-тура. Именно Коста Рика е родината на това предизвикателство, послужило впоследствие и на учените за опознаване на горните „етажи“ на тропическата гора. Навярно защото надали може да има по-подходящи условия да „летиш“, завързан за стоманена ролка, висяща на въже сред короните на дърветата в джунглата, сподирен от свистенето на вятъра, птичите подсвирквания и собствените си неволни викове на изненада и възторг. Тук общата дължина е 4 км, а площадките за прекачване са седем. Из гората се вие и водна пързалка с каменно корито, която е дълга над 500 м.
После решаваме да поемем пеша по пътеките, за да се насладим докрай на красивата природа и да потърсим още срещи с животни. Попадаме на група шумни капуцини, които ловко се прехвърлят из дърветата, както и на няколко черни маймуни-ревачи, две от които мъкнат бебета със себе си. Ахваме пред огромните сини пеперуди „морфо“, чийто яркосин цвят всъщност бил само оптична илюзия. На полянката зад един от ресторантите се прокрадват коати, както и няколко енота, привлечени от миризмата на храна. Вълшебна дъга изопва гръбнак над близкото езеро. Изпращаме залеза, седнали на прага на къщичката, в компанията на едно любопитно агути, което позволява даже да бъде заснето. И после - събиране на багаж, защото утре потегляме рано по обратния път. Преди летището трябва да се изкачим до вулкана Поас. Трети опит за среща с вулкан.
Утрото е дъждовно и мъгливо. Товарим експедитивно багажа и в 7.00 ч. вече сме на път. До националния парк Поас има към 4 часа път. Магистралата Панамерикана е цялата в строеж и пътуването е мъчително, с множество спирания, изчакване на камиони и задръствания. Малко преди Пунтаренас пътят за Поас се отклонява на северозапад. Изкачва се до 2700 м, виейки се с остри завои нагоре. Минаваме през малки оживени населени места, пред къщите е пълно с цветя, особено много са хортензиите и „чернооката Сузана“ (тунбергия). На доста места се предлагат пресни ягоди. Явно тук са ягодовите полета на Коста Рика, защото климатът и вулканичната почва са изключително благоприятни и е пълно с парници за ягоди, които са основен поминък на населението в този регион. Постепенно температурата спада, небето е затъкнато в сиви облаци и мъгла, започва и да вали. Стигаме до бариерата на входа за вулкана. Любезна женица се опитва да ни обясни, че не можем да влезем, показва ни снимки от камерите, разположени наоколо, и даже пуска гугъл-преводач, за да ни каже, че е затворено. Лошо време, мъгла, ерупции на вулкана и прочее. Е, и третият вулкан ни дава отпор и си оставаме със снимките при входа. Съдба. Тръгваме си съкрушени по обратния път надолу.
Преди летището остава да видим Алахуела – вторият по големина град в Коста Рика и само на двадесетина километра от Сан Хосе. Градът носи прозвището „манговият град“ заради манговите дървета насред спретнатия централен площад. Така е препълнено с народ, че опитът ни да се поразходим из централната улица приключва само с бегло надникване в един – два магазина и великолепен сладолед и кафе на крак. И както навсякъде из Коста Рика - старателно миене на ръце, защото пред всеки обществен обект са поставени мивки. Има също апарат за измерване на температурата, и дезинфектант. Както и лице, строго бдящо за спазване на правилата!
От тук до летището са само няколко минути, имаме да върнем колата и да ни оставят пред терминала. Пура вида, Коста Рика!
.jpg)
Дали казахме какво всъщност е Pura vida? Фразата тръгва от един мексикански филм, прожектиран през 1956 г. в Коста Рика, в който главният герой се сблъсква с поредица неудачи, но остава оптимист, въпреки злощастните обстоятелства, които продължават да го заобикалят. И печели 1 млн. от лотарията. 13 пъти произнася тази фраза, която му донася късмет. Тикосите използват израза за всичко – добър ден, как си, довиждане, благодаря и извинявай. И да кажат, че всичко е страхотно, всичко е готино. А животът си заслужава, какъвто и да е. Без притеснения, без суетене, без стрес.
Опитахме се да разберем простичката философия и достойнството на една малка и миролюбива страна, избрала да живее без армия, спокойно и естествено. Сред джунгли, планини, пълноводни реки и безкрайни плажове. Едва побрала щастието от помирението с природата, скътала аромата на луксозно кафе, макар и само за износ, и горчилката на изстрадани банани. Усмихната със загадъчната усмивка на ленивец, мила и общителна като белоглав капуцин и смирена пред величието на вулкан. Цветна и необичайна. Една блестяща зелена перла в Центроамерика.
И си взехме късче „пура вида“ в мислите. Вместо грижи – да си го сложим в сърцето. Да забавим малко, да се огледаме и да отделим време на дребните радости в живота.
ноември-декември 2021