Очи затварям.

Улици и хора

полека се разтварят в тъмнината.

Захвърлям маската на дневната умора

и смело се потапям във играта.

 

Броя, очи затискам и не мигам,

залутана сред гласове познати.

Ръце протягам, ала не достигам

притихналите сенки зад стената.

 

Не знам дали -

и как ще ви намеря,

приятели, от дните ми предишни.

Приятели, от утрешното „вчера“.

Приятели, по чудо оцелели

след толкова безсмислени раздели.

 

И по едничката следа се спускам,

от времето незаличена.

Ръка, която няма да изпусна.

Единствената.

Пу, за мене!