Сеансът     

  

На тази сбирка ме покани моят колега Сашо. Не сме приятели, но понякога разменяхме мисли за срещите с отвъдното, за свръхестествените способности и за тайнствения свят в третото измерение.

- Една позната организира спиритичен сеанс – каза ми една сутрин Сашо. Не е някакво вещерско сборище, да не си помислиш нещо... Просто се събираме хора, които имаме такива интереси, нищо специално – уточни той.

​

Приех след кратко колебание, какво пък, нищо не губя. Ама целия ден умът ми беше зает с това. Да не са някои маниаци, мислех си, да почнат да говорят някакви глупости и да си смесват кръвта... мина ми всичко през акъла, въобще. Накрая си казах, че Сашо ще ми е тук пред очите и утре, и ако само има късмета да ми врътне някой номер, ще го съсипя просто. Ще разкажа на всички колеги и ще му отеснее и без това малкият офис.

​

Тъй че вечерта се отправих с решителна крачка към апартамента на познатата на Сашо. Домакинята ни посрещна с облекло в стил 20-те, нещо като от сцена из „Великият Гетсби“, прегърнала едра черна котка в ръце. Елвира беше приятна, възпитана жена, с добри обноски и интелигентно излъчване. Беше приготвила малки, апетитни хапки и по чаша бяло вино за предварителна настройка. - Да инвестираме в тялото, за да дадем повече свобода на душата, усмихна се тя.

​

Бяхме шест души – три жени и трима мъже, напълно непознати, почти на еднаква възраст. Разменихме си по няколко думи, без въпроси, без ненужни подробности и с деликатна дистанция помежду ни. Жилището беше приятно, от онези апартаменти в центъра, дето сякаш пазят някаква неуловима патина между многобройните врати и високите тавани.

​

За самия сеанс беше приготвена отделна стая, с голяма овална маса, застлана с тъмна покривка. Многобройни свещи бяха поставени на различни места – по пода и върху оскъдните мебели и ръждивият им пламък удължаваше странно сенките ни по стените. От вълнение дланите ми се бяха изпотили, пушеше ми се, а пикочният мехур не преставаше да ми напомня за себе си.

​

- Разполагайте се, сядането е според зодиакалните знаци, по часовниковата стрелка, меко каза Елвира и седна на централното място. Седнахме малко сковано, даже ми се стори, че моят стол изскърца много невъзпитано и шумно.

​

- Отпуснете се, не мислете за нищо, освободете съзнанието си - Елвира говореше напевно и гальовно, като на деца.

- Ще опитаме да се свържем с няколко души от отвъдното, ще говорим с тях, ще ги питаме за неща, които биха могли да ни кажат.

- Нека всеки да предложи хора за връзка – близки, исторически личности, въобще всеки, който присъства в ума му и прекосява мислите и съня му.

​

Дамата до мен, изглежда отдавна беше готова с предложението си. Чичо ѝ загинал мистериозно, убит от неразкрита досега ръка, и искаше непременно да се свърже с него. Сашо търсеше контакт с брат си, когото много обичал и загубил преди няколко години. Господинът вдясно, дето явно беше не по-малко притеснен от мен, намести очилата си с неуверена ръка и се закашля. После каза, че дължи всичко в този живот на майка си и иска само да се увери, че е добре. Аз доста се затрудних в решението си. Те, нашите, са живи и здрави и си добруват криво-ляво двамата на село, братя и сестри нямам. И тъкмо отварях уста – да изтърся името на любимия си Елвис Пресли, дето все го имитирам по купони, че и добре ми се получавало, както казваха, когато дамата със синьото спортно сако отсреща заговори за Яна Язова. Блестящ писател, тайнствена и необикновена жена, чиято смърт е обвита в мистерии. Когато смутено казах „Елвис Пресли“, Елвира ми се усмихна и добави, че и на нея той ѝ е любим. Тази жена ми ставаше все по-симпатична.

​

Трябваше да обмислим внимателно и въпросите си. Не повече от три, обясни Елвира. Главата ми беше задръстена от въпроси, но гласът ми беше заседнал някъде из дълбините на свитата ми душа, която напразно се опитвах да освободя. Всичко ми се виждаше зловещо. Покривката, големият зелен пръстен на ръката на съседката ми отляво, зле прикритата усмивка на Сашо. Даже книгите върху малката библиотека на стената отсреща, чиито заглавия напразно се опитвах да прочета.

​

Всички се хванахме за ръце и потънахме в трепетно очакване.

​

Елвира беше затворила очи и редеше кратки, привидно  безсмислени думи, които придружаваше с поглаждане на голяма стъклена сфера с ръце. Очите ни бяха вперени в сферата и ако беше възможно, сигурно щяха да прогорят дупка в нея. Пламъкът на свещите се люлееше бавно напред-назад и почнах да се чудя дали това е от дъха ни или в стаята вече има някой.

​

Изглежда, че имаше, защото по някое време усетих съвсем осезаем допир до десния си крак, след малко – пак. Наведох се да си докосна крака, но там нямаше нищо. Съседката ми явно беше почувствала същото, защото видях как се пресегна надолу и бързо отдръпна ръката си.

​

Елвира вече опитваше да се свърже с някого, защото настойчиво повтаряше – Материализирай се, сега! Очакваме те!

​

Нещото се материализира със сигурност, защото пак ме докосна. Бях почти сигурен, че го чувам как диша в мрака. Тежко, на пресекулки и някак със свистене. Съседката ми пак се наведе и почна леко да трепери.

​

Елвира се взираше в сферата и говореше сякаш на себе си – Има някой с недобра енергия тук, някой невярващ, духът влиза и излиза... Сякаш не иска да остане при нас... Запалете лампите!

Сашо натисна ключа и стаята се изпълни със студена бледожълта светлина. Съседката до мен изпищя. В първия момент не разбрах какво става, но после видях ръката ѝ. Цялата в кръв, държеше я на разстояние от себе си, сякаш не я искаше вече.

​

Като по даден знак всички се наведохме да погледнем под масата.

 

А там дебелата черна котка сладко мъркаше и облизваше две малки, мокри още котета.

​

​