Погача

​

Дени седеше на един стол с бебето в скута си. Беше повдигнала на пръсти босите си крака на пода – да му е равничко на коленете ѝ и по-удобно. А то, завито в меко беличко одеялце си спеше кротко и никак не подозираше какъв важен център на внимание е точно сега.

„Прилича на мадона“ – въздъхна в мислите си баба Данка и избърса скришом една невидима сълза в ъгълчето на окото си. Спомените я задърпаха назад, в бялата къща с мушкато на прозореца, със застлания с китеник малък диван, на който седеше щастлива, с омекнали от нега ръце и кротко спящото бебе в тях…

- Виж, бабче, откъснала ти е главата, само дето очила не носи – изтръгна я от мислите й Деница и плисна звънкия си смях из стаята, та чак балоните се разлюляха.

Всичко беше приготвено – погачата с името и малки цветенца от тесто на нея, курабийки и сладкиши, баница, бонбони, плодове. И майката, и свекървата се бяха пременили в красиви рокли с повечко жълто, че нали казват, че бебетата първо жълтото започвали да различават. Подаръците бяха наредени като за изложба, имаше дрешки с розови слончета и еднорози, миниатюрни чорапки с панделки, албумче, пеещо мече.

Майката на Дени разчупи питката и зави грижливо едното парче в бяла кърпа. За Богородица го нарече.  Друго парче зави за бебето, заедно с няколко монети, и го дигна високо на секцията – да стигне високо в живота малката ѝ внучка.

Да почнем да наричаме, сети се свекървата и стана права. „Да е умна и премерена, надарена с красота и добро сърце“.

„Да е здраво и весело дете, да има късмет и сполука в живота си“ – каза другата баба.

И една по една, жените изредиха всичко важно и стойностно в живота, според техните си мерки и разбирания, със сериозни и умилени лица, като орисници, пристъпващи на прага на живота.

Последна стана баба Данка. Скръсти ръце пред гърдите си като за молитва.

„За мен това е благословен ден“ – почна. „Човек да посрещне правнуче в живота си е дар от Бога. Свято нещо. Да го стигне и мънинкото тая божия светлина. Да си грее ръцете на голямо и топло огнище – дом, пълен с радост и детски гласове“. И гласът ѝ се вдигна и някак изтъня. „Само да го гушна искам. Пък после – каквото ще да става.“

Дени заплака. Бебето се размърда в скута ѝ и изскимтя тихичко.

- И аз да те гушна, бабче! И всички да ви гушна!

После припряно се разместиха столове, майката на Дени каза нищо да не се разтребва точно сега и всеки пое по своите си грижи и пътища.

Новият ден се зададе слънчев и изпълнен с хубави мисли и топли спомени.

- Как мина погачата на правнучката, Данке, нарекохте ли хубави неща на детенцето? – попита на другия ден съседката, засмяна до уши.

- Мина, мина, голямо събитие беше. То всъщност не беше съвсем обикновена погача. Беше онлайн-погача, Марийо, така се казва. Нали Деничка е в Испания сега. Та всеки пред компютъра си седеше и наричаше, наричаше. И подаръци, и сладки имаше. Само да се гушнем не можахме.

И баба Данка крачи горда по тротоара, очите ѝ греят, озарени от оная, божията светлина.