Камбаната на Дядо поп

​

 

Приседнал на припек, на един поразкривен дървен стол пред къщата, Дядо поп внимателно подрязваше бялата си брада, като се гледаше с едно присвито око в парче огледало. Из краката му се умилкваха и побутваха взаимно няколко котарака. „Дядовите палашуги“, както ги наричаше гальовно той.

​

Обичах да го погледам малко, ей така откъм улицата, още преди да ме е видял. Поостанах отвън няколко минути, умилен от гледката, после бутнах вратата на двора.

- Я, таткино! Че не се ли забави много? Откога те чакам да обядваме.

Няма друга такава топла дума като „таткино“. Дядо така наричаше и баща ми, и майка ми, а и нас, внуците. А понякога и към приятелите ми се обръщаше с нея.

​

Моят дядо беше попът на селото. Свещеноиконом, както ме поправяше с кротост.

Носех името му и ме наричаха Васил Попския. Бях много горд, защото всички го познаваха и го обичаха моя дядо. И защото от него струеше една особена благост, като светлина беше, като нещо, дошло от небето.

​

Той рано беше останал вдовец и си живееше сам в старата жълта къща в центъра. Беше свикнал да се оправя с малкото си домакинство, с градинката и с палашугите. Изкарвах почти цялото лято при него. Той грижовно ми вареше чорбици, бъркаше разни негови си манджи със зелении от градината, кюфтенца и рибки ми пържеше, усмихваше се благо и казваше:

- Яж, таткино, я какъв си отслабнал.

​

Понякога ни гостуваше за два-три дни в София. Разхождах се с него из улиците. Показвах му църквите и красивите нови сгради. Заведох го и на театър. Дядо седна смирен и свит в черното си расо. Свали черната килимявка и я сложи на коленете си – да не пречи на задните редове да гледат.

​

Дядо поп църковните работи ги поставаше най-отпред. Сутрин ще ми надроби попара, ще я похлупи с една чинийка на кухненската маса и ще отиде в църквата. Гледал съм го как стои там съвсем сам, дори камбаната сам биеше, прикадява олтара, чете молитвата и погалва иконите, все едно че нещо крехко и чупливо докосва. Тая камбана му беше много свидна. Сам беше събирал пари за нея, сам я беше поръчал в пловдивската фабрика.

​

Три дни в седмицата постеше строго, но беше жилав и енергичен. Обикаляше често из махалите нагоре – или на кръщенка го викат, или покойник да опее. Качва се на колелото, а расото му се вее отзад като черна опашка. И при безверниците отиваше, те го викаха по тъмното, в къщите си. Да не се вижда много и да не се приказва, ама всеки искаше да си иде от този свят в мир с Господа. От тях той не взимаше нито пари, нито нищо. И на бедните служеше без да им взема. „Аз друга награда имам“ – казваше.

​

Дядо поп живееше в мир с всичко и с всеки. На хорската лошотия отвръщаше с двойна доброта, лъжата я подминаваше, на грешниците беше готов да прости. Гледаше да не дотегне със свои някакви нужди и на близките си хора. Даже на каменния кръст на гроба в църковния двор, където беше погребана баба Попадия, беше си написал името и датата на раждане – само да турят последния му ден, беше оставил.

​

Един мрачен априлски ден поп Васил тръгна с колелото към една от махалите. Стискаше кръста и требника под мишница. Бързаше да стигне, преди клетникът да си е отишъл. После в селото дотърча един от пастирите:

- Елате да помогнете, поп Васил го намерих – паднал от колелото. Там до Дочовата нива лежи.

​

От този ден дядо почна да боледува. Болеше го главата, краката не го държаха. Почна и да позабравя повече. Баща ми отсече:

- Татко го взимаме при нас, в София. Ще си седи на топло, в апартамента, ще хапва готвено всеки ден, кръвното ще му мерим.

И Дядо поп остави патрахила на миндерчето в малката кухничка, взе си някакви тоалетни неща и две – три книги, и се настани на широкия диван в хола. Радвах му се много, все гледах да седна при него да поговорим, разказвах му как е минал денят ми. Той гледаше угрижен през прозореца, минаваше с бавна стъпка напред-назад по коридора и после лягаше с широко отворени очи, вперени нагоре, към тавана.

- Какво гледаш, дядко – слагах ръка на челото му.

- Моите си неща гледам, таткино. То всичкото ми е там.

​

- Иди тия дни до село – помоли ме един ден Дядо поп – в най-горното чекмедже на бюфета, под вестника, съм скътал едни пари. За тебе ги събирах, колело да си купиш.

​

Тръгнах със следобедния автобус. Сърцето ми се беше свило като подплашена угрижена птичка. Като слязох на спирката в центъра, почти цялото село се беше събрало пред нашата къща.

- Какво се е случило – попитах.

- Камбаната би. На умряло би. Пък църквата заключена. Нали поп Васил е болен, по София...

 

Дядо поп беше потеглил към неговите си неща, там горе.

А камбаната го изпрати.

​

​