Христо Захариев се ражда в семейството на Марийка и Захари Захариеви в Севлиево. Баща му, Захари Захариев, произхожда от табашки род. Работел като чиновник в данъчното управление в Севлиево. Описват го като сериозен и мълчалив човек, висок и строен, с брадичка и мустаци. Майката, Марийка, била също висока и стройна, синеока, мила, чувствителна и деликатна, и безкрайно добра. Дъщеря на Спиридон Кънчев и съпругата му, която всички наричали почтително буля Спиридоница. Тя била сестра на Стефан Пешев - участник в Априлското въстание и председател на Севлиевския революционен комитет. Заловен от турците, осъден на смърт и обесен в центъра на Севлиево през 1876 г. Гордост за всички севлиевци и до днес.

             Марийка и Захари имали трима синове, както и дъщеричка, която загубили рано. По традиция най-големият син бил кръстен Захари /също като баща си и дядо си/, средният е Христо, моят дядо, а най-малкият е Гатю Захариев. Къщата на Захариеви се намирала на главната улица, до читалище „Развитие”. Граничела с къщата на Москови, като дворовете били свързани с малка вратичка /комшулук/. Големият син Захари завършил средното си образование и постъпил на работа като секретар в съда. Оженил се за Йорданка Душкова, дъщеря на основателя на керамичната фабрика „Братя Душкови”. Семейството останало да живее в старата къща в Севлиево, част от която обитавали и родителите – Марийка и Захари.

             Най-малкият син Гатю се посветил на медицината и станал отличен хирург, един от най-добрите по онова време, автор на много учебници.

             Моят дядо Христо бил също като баща си - мълчалив и вглъбен. Описват го като висок и хубав, одухотворен мъж, който обичал литературата и с удоволствие рецитирал лирика. Още помня едно пътуване до Чирпан и посещението в къщата на Яворов. Там, в малкото сенчесто дворче, моят поостарял вече дядо се изправи – необичайно висок и решителен, и започна възторжено да рецитира стихове на поета. Че и негови преводи на Хайне: „Агнесо, любя те...” Тогава го видях с нови очи.

             За Христо Захариев е отделил място в своите „Спомени” д-р Атанас Москов – изтъкнат общественик и политически деец, юрист, един от най-големите български социалдемократи. Двамата са свързани в сърдечно приятелство през целия си живот, още от ранните си детски години. Къщите им били съседни, били съученици в прогимназията и в гимназията, после завършили право в Софийския университет.

Христо бил отличник и първенец на класа в прогимназията, заедно с Атанас Москов и д-р Стефан Петев /станал по-късно околийски лекар на Севлиево/. Изключително организиран и подреден, той се посвещава докрай на всичко, с което се захване, воден от един особен вътрешен морал, почтеност, последователност и чувство за справедливост. Атанас Москов описва един интересен епизод от общия им ученически живот. Според някаква училищна реформа, всички шестокласници следвало да запишат седми клас след положен конкурсен изпит. Учениците не били съгласни и започнали да стачкуват. Начело на стачкуващите бил Москов. Христо се обявява против стачката, но заявява – ако всички стачкуват, аз съм с тях. В крайна сметка, солидарността с другарите надделява – в деня на стачката пред входа на гимназията стачният пост е от тримата – Атанас Москов, Христо Захариев и Стефан Петев.

             Христо Захариев завършва право в Софийския университет и започва да стажува в кантората на адвокат Петко Владов във Севлиево. Там се запознава с красивата му дъщеря – Елеонора Владова. Интересни факти съм слушала за тази любов. Нора се подготвяла за изпити в университета, ходела на уроци и Христо ѝ предложил учебниците си по латински. Но когато майка ѝ отишла да плати на учителката по латински, тя казала – нищо не ми дължите, аз не съм виждала изобщо дъщеря ви. Родителите се опитали всякак да попречат на тази твърде ранна любов. Нора била изпратена при роднини в Свищов, а Христо правел тайни опити да я посещава. Но любовта победила. Двамата се женят през 1928 г. и заминават за Тулуза, където Христо започва специализация. Във Франция остават две години, след което се завръщат в Севлиево и той започва работа като адвокат в кантората на тъста си Петко Владов.

             През 1931 г. се ражда синът Веселин. След няколко години, в търсене на по-добра професионална реализация, Христо решава семейството да се премести в Габрово, като значително по-развит търговски и индустриален център. Построява голяма и хубава с къща с кокетна градина на ул. Добруджа, а кантората му е сред най-известните и посещаваните в града, с голяма клиентела. През 1938 г. се ражда и дъщерята Катя.

             И като адвокат Христо Захариев е отличен във всичко. Интелигентен, добре образован, той умеел добре да слуша. А речите му се отличавали с рядка подреденост на мисълта и словото. С което задължавал да бъде слушан. Писмените му книжа били изготвяни и оформени с особена прецизност. Като един от най-добрите адвокати в Габрово, той често бил канен на защити също в Русе и в София.

             През 1948 г. приказката свършва. В един летен ден двама души го чакат пред кантората и го отвеждат. Семейството напразно се опитва да го открие. Докато не пристигнала картичката от Белене.

             Шкартиран от любимата си професия под измислен претекст, Христо Захариев прекарва четири години в лагерите в Белене и Ножарево. Къщата е национализирана и семейството е принудено да се върне в Севлиево. Настъпват трудни години за Захариеви. Съпругата му не успява да си намери работа и ѝ се налага да изкарва пари за прехрана с бродиране на покривки и спално бельо. Синът Веселин започва работа като шлосер, за да подпомогне финансово семейството. Не му разрешават да следва. И другите адвокати в семейството са с отнети права и изпратени в лагер – бащата на съпругата Нора - Петко Владов, брат ѝ– Илия, съпругът на сестра ѝ- Никола Калчев. В лагера Христо Захариев отново е със своя стар приятел Атанас Москов. В своите мемоари, озаглавени „Спомени”, д-р Москов емоционално разкрива ужасяващи подробности за живота и условията там.

             Христо Захариев се завръща от лагер през 1953 г. – отслабнал до неузнаваемост, променен. Дъщерята Катя разказва как, отивайки да се регистрира в общината, наричал всички чиновници - „гражданино началник”. Нямало и следа от гордо вдигнатата глава и благородната осанка в черна тога. Бил приведен, сломен, тих и мълчалив. Никога не ни е разказвал за тези години. Никога не ни е обременявал и не ни е разкрил какво е преживял, колко тежки са били условията в лагера и колко непосилна е била работата. Искал е да ни предпази навярно от чувството на унижение и озлобление, да ни помогне да запазим вярата си и да съградим живота си отново.

             Трудно успява да намери отново работа в Севлиево. На оградата на къщата е закачен надпис „народен враг”. Тук му помага един благороден човек – Стефан Рачев, който го назначава като леяр във фабрика „Стоян Бъчваров”. Скъпото приятелство с неговото семейство е живо и днес. Нижат се години на тежък труд, мизерия и унижение.

             В последните години от живота си, Нора и Христо Захариеви живеят в София, при дъщерята Катя и семейството й.

             Помня дядо си като един много премерен, честен и добър човек. Когато отивах у тях, той все работеше на пишещата си машина. Взимаше поръчки за преводи, които пишеше на циклостил, и ние - децата, заедно с моята братовчедка Биляна, трябваше да бъдем много внимателни да не изцапаме или повредим нещо по тези книжа. Помня как ме водеше за ръка и играехме играта „на рими” – всеки подаваше на другия една фраза и си измисляхме наши, смешни стихчета. Безкрайно добър и скромен, изпълнен с нежна грижовност към всички, отдаден на съпругата си, която с обич наричаше „детко”.

             Прекланям се пред един светъл и достоен човек, благодарна съм за всичко, на което ме е научил и което ми е спестил, и съм много горда, че нося името му и че в кръвта ми е част и от неговата...