На гарата ще спрем. През нас тъгата

като внезапен летен дъжд ще мине.

Сънлив перон. Пристига самотата,

но тя със влака няма да замине.

 

Остава тук и корени забива

във угарта под лявото ми рамо.

И разцъфтява силна и горчива,

заситена от болката на двама.

 

Ръката ти на качване подхващам

като за танц под свирката далечна.

Сърцето своя жребий – да изпраща

изтеглило е вече.