Над мен небето плаче безутешно,

сменило слънцето с  парче луна.

По кожата си облачна усеща

студената ѝ чужда светлина.

 

На хлабав възел вятърът завързва

пискюли от примигващи звезди.

И само сянката зад мене бърза,

препъваща се в моите следи.

 

И уж ме гони, но не ме застига.

И уж сме заедно, но сме сами.

Когато с нея в тъмното пристигна,

ръката ми в ръката си вземи.

 

Във нея стискам шепа тайни думи,

измръзнали докато бях сама.

Които ще нароня помежду ни -

да ми показват пътя към дома.