Кристина Захариева
Очи за Америка, сърце за Новия свят
Със същата изненада, с която Колумб открил Америка, и точно с толкова възхита, с която Франсис Дрейк открил за англичаните Калифорния, кацаме и ние тук. След 27 часа неспокойни полети, уморено размотаване из летищата на Амстердам, Детройт и Лос Анджелис, сложно чекиране и обяснения за цел на посещението и съдържание на багажа, пристигаме в Америка – уморени, любопитни и заредени с безброй противоречиви очаквания.
Здравей Америка! Не търсим Калифорнийската мечта, не се прехласваме по твоя начин на живот, нямаме роднини и приятели тук, скептични и напрегнати сме, обаче сме настроени откривателски и все пак – с надежда да те харесаме!
Лос Анджелис
Градът на ангелите ни посреща горещ и забързан, макар и вечер, със сериозно натоварен трафик около летището и гостоприемен хотел в Culver city – сателитно градче, създадено от обитателите на Холивуд.
Денят, в който основната част от групата още не е пристигнала, създава отлична възможност за един опознавателен city tour и първа среща с “американската мечта”.
Пристанището на LA е най-голямото в Северна Америка, а около 30% от него са частна собственост. Яхтеното пристанище Marina del Rey е побеляло от яхти. Тук си има и Венеция – в далечната 1900г. тютюнев магнат се затъжил за Италия и създал US-версия на Венеция. Внесъл си дори гондоли и гондолиери. Не предвидил, обаче, особеностите на почвата и разместването на пластовете и днес от някогашните 11 км изкуствени канали, съществуват само няколко, останалите трябвало да бъдат запълнени. Venice все пак си остава атракция, със спокойствието на потъналите в зеленина къщички край каналите, прегърбените мостчета, лодките и патиците. Най-забележителното е плажът Venice beach с крайбрежната Market street, обрамчена с палми и безчислени магазинчета, сред които сноват безгрижни хора по къси гащи и джапанки. Тук е рай за феновете на всякакви спортове, колела, ролери и скейт-борд, които профучават на милиметри, а си имат и специални площадки с възвишения за скокове и непосветените ги наблюдават завистливо.
По-нататък е Санта Моника – друг крайбрежен район, на чиято широка плажна ивица е сниман филмът “Спасители на плажа”. Отвсякъде се вижда огромното му виенско колело, като символ на свободния дух и вихрените забавления, с които се слави крайбрежието.
По бул. Wilshire навлизаме в Бевърли Хилс. Той е сателитно градче, независимо от LA, със собствени закони и управление. Разположено в непосредствена близост с основните филмови студия, зелено и спокойно, мястото бързо се превърнало в основен адрес на повечето звезди, които се преместват тук. Забележителностите наоколо са предпочитаните от тях хотели, домовете им и любимите им заведения.
Не на последно място - и лъскавата Родео Драйв – на тази улица се намира букет от най-отбраните бутици в света – Bulgari, Gucci, Cartier, Armani, Dior и още, и още... Дебнем за някоя и друга знаменитост, но се натъкваме единствено на едно черно Bugatti, спряно небрежно на улицата, пред което народът се тълпи да снима. Било струвало към 2 млн. долара, ама кой знае? Via Rodeo е малка пешеходна пресечка на голямата улица, където човек може да хапне, докато отпочива от покупките. Минаваме край Кметството в ренесансов стил, после край скромната жълта къща на №637, където е живяла Мерилин Монро. И електрическият фонтан – първият в САЩ, с фигура на индианец, молещ се за дъжд.
И най-после Холивуд! Меката на филмовата индустрия, настанила се тук преди почти 100 години, е преживяла времена на дивен възход и унило падение. Днес повечето студия ги няма тук, но любопитните да се докоснат до славата на звездите и представата за бляскавите вечери на “Оскарите” не са никак малко. Булевард Sunset, наричан накратко “Strip” се простира на цели 42 км и свързва района на филмовите студия с хълмистата област, в която са домовете на звездите. Оживен, изпълнен с безчислени клубове, ресторанти и заведения, всяко от които носи славата на нечие любимо място, пикантни забежки и прочее лудории на известните. Бляскави хотели, ставали сцена на не една любовна драма, увековечена от киното. Булевард Холивуд е сигурно най-известната улица на света. Тук животът кипи с пълна сила. Алеята на славата, дълга към 2 км, не е нещо друго, а монтирани на тротоара от двете му страни мраморни звезди с имената на най-големите в киното, театъра и музиката. Почтително спираш и снимаш звездата на Уолт Дисни, стъпваш неловко върху Хичкок, защото няма от къде да минеш и гледаш сащисано цветята и свещите, натрупани около звездата на Майкъл Джексън. Никой не знае с пълна точност броя на звездите, били над 2000 май, но се множат непрекъснато.
Грамадната, някак бутафорна сграда на Grawman’s Chinese Theater приютява един от най-забележителните кинотеатри в Холивуд, ставал място на не една световна премиера. Екстериорът с дракони, напомнящ огромна китайска пагода, е останал почти непроменен от времето на Мери Пикфорд и Дъглас Феърбанкс. Отпред, в циментовия плочник, са оставили отпечатъци от ръцете и стъпалата си редица знаменитости, сред които Лиз Тейлър и Хари Потър, има дори отпечатък от патока Доналд.
По-надолу по булеварда е Kodak Theater – бляскавата сцена на връчването на Оскарите. В огромния вътрешен двор се помещават магазини, заведения и ескалатори, отвеждащи към горните етажи. От втория и третия етаж малки тераси откриват поглед към хълма с бележитите букви „Hollywood” – всяка от които - висока по 50 стъпки. На отсрещната страна се намира театърът El Capitan – днес собственост на Дисни и място за премиери на анимационни филми.
Обратният път минава покрай мястото с най-известния хот дог в Лос Анджелис /къде без хот дог, все пак това е Америка!/ и Фармерс Маркет – някога голям пазар за най-добрата продукция от плодове и зеленчуци в следвоенните години, а днес – приятно място с много магазини, пейки и фонтани.
Лос Анджелис сякаш е най-популярната част от американската мечта – безкрайни плажове, из които времето е спряло, хладен бриз, люшнал платната на яхтите, потънали в зеленото къщи, на които виждаш само входната врата на кокетно дворче, сбъднатите мечти от филмите, лъскавите хотели и магазини. Тук всичко е подчинено на звездите – техните домове и светски изяви, любимите им магазини и дизайнери, заведенията и хотелите, които обичат, придобивките и прегрешенията им... Космополитно сборище с големината на Швейцария, състоящо се от 80 отделни града, с общо население от 17,5 милиона... Абе, Америка...
Нататък екскурзията продължава с група – немци и швейцарци, предвождана от Дейвид – сладкодумния гуру, който ни потопи в тайнството на вече не така дивия Запад.
Сан Диего
Вторият по големина град в Калифорния и шести – в САЩ, е разположен в прелестен залив на Тихи океан и притежава топъл и мек климат, прохладен бриз, много слънце и златисти пясъчни плажове. Дългата километри крайбрежна ивица достига чак до Тихуана в Мексико.
Паркът Balboa прилича на зелен оазис с много палми, цветя, кадифени голф игрища, тенис-кортове и безброй музеи – на изкуствата, антропологичен, на авиацията, на автомобилите... Тук е и прочутата зоологическа градина, в която животните се разхождат свободно. Жалко, че днес не работи. От близкото летище самолетите прелитат така ниско, че казват - можеш дори да видиш пилота. Питомна катеричка хареса нашата вафла Мура и позира артистично за снимки.
Минаваме по моста Coronado Bay Bridge, свързващ Сан Диего с провлака Коронадо. Коронадо е аристократичен квартал с изрядно поддържани алеи с цъфнали дървета и цветя и скъпи, изискани домове. Половината от полуострова е военна база, но това тук не смущава никого. Най-голямата забележителност е хотел Del Coronado, точно на плажа, построен изцяло от дърво, с отделни едноетажни павилиони, всеки със самостоятелен басейн и барбекю. Лично Томас Едисон е проследил прокарването на електрическата инсталация в хотела. Тук са отсядали 12 американски президенти, сниман е филмът “Някои го предпочитат горещо” с Мерилин Монро и ние също ставаме почитатели. Цените ли ? – към 1400 $ на нощ за цяла къщичка. Не е зле.
Историческото сърце на Сан Диего е “Gas Lamp Quarter” – с прекрасни викториански сгради от 19 и началото на 20 в., луксозни хотели и ресторанти. Някога тук е бил кварталът на червените фенери, а днес има газови улични лампи. Движим се по широкия булевард Broadway /колко ли с такова име има в Америка?/ и пристигаме на пристанището.
Тук се качваме на корабче за обиколка из залива. Снимаме небостъргачите, построени в последните 20-30 години, военноморската база с накацалите самолети изтребители, подобно на ято уморени птици, както и дървени платформи в океана, на които са налягали десетки морски лъвове, получаващи храна и грижи тук. Сред тях, тук там важно крачат пеликани.
Seaport Village е развлекателен комплекс, близо до пристанището, в който са струпани десетки приятни заведения за бързо хранене, много цветя, магазинчета за сувенири, шапки, домашни любимци и прочее чудесии. Народът се щура доволно похапнал, понапечен от слънце и поизтощен от прелестни гледки. Похапваме и ние, изтягаме се на пейка и мижим срещу океана, очаровани от Сан Диего.
Old Town е “началото” на Сан Диего, първото европейско поселище в Калифорния. Запазените и реставрирани стари постройки са превърнати в исторически парк, център на който е традиционният мексикански площад. Наоколо са разположени дървени къщи, занаятчийски работилнички и магазинчета за тютюн, ликьори, мокасини и лакомства. Търговската част е съсредоточена в Bazar del Mundo – шумен и пъстър пазар в мексикански стил, със всички съответни шарении – пъстри кърпи и пончо, глинени съдини и изографисани кратунки, предназначени за Коледна украса. Нели хареса самоотвержения китарист, който неуморно свиреше до входа и реши да пренесе музиката му във вид на диск чак в България.
На следващия ден сутринта потегляме на изток от LA, към Калифорнийската пустиня. Първата спирка е Palm Springs. Името всъщност обединява няколко градчета, наред с едноименното, които са разположени в пустинята Palm Desert, в подножието на планината Сан Джакинто /2621м/. Мекият и топъл климат в по-студените месеци, ясно синьото небе, прозрачният въздух и горещите минерални извори са причината това място да бъде един от най-предпочитаните зимни курорти. Откривайки го за себе си, Холивуд бързо е превърнал малкия и скромен курорт в място за богатите, с шикозни бутици и ресторанти, скъпи хотели и голф игрища – едно място на моден и показен Lifestyle, който немците насмешливо наричат “Schicki-Micki”. Изобилства от клиники на пластични хирурзи, които творят на безбожни цени съвършенството във вид на носове, гърди, бедра и всичко останало.
През лятото, обаче, тук си е като в пещ. Улиците са пусти, заведенията са затворени, а хотелите предлагат солидни отстъпки. Днес температурите са направо хладни – едва 33˚, вместо обичайните 44˚ за сезона. Жегата наистина е трудно поносима, особено придружена с вряло и доста разводнено кафе, което тук се нарича „Espresso Americana”. Снимаме палмите с висящи като поли надолу изсъхнали листа. Този особен вид палми – Washingtonia filifera е единственият местен за Калифорния вид и образува своеобразни оазиси сред пустинята.
Минаваме край ярко зелени игрища за голф /не е зелена боя, сигурно поливат през половин час/, където маниаци превиват гръб над стиковете, без дори да обръщат внимание на палещото слънце. Пейзажът постепенно става съвсем пустинен и скалист, тук там се мяркат дърветата Джошуа /всъщност кактуси/, едри туфи трева и ниски храсти.
Продължаваме към Аризона. Името означава “малък извор”. Щатът е с площ, малко по-малка от Германия и с около 5 млн. население. Известен е с индианците и каубоите си. Най-голямата пълноводна река е Колорадо. Това е и един от най-консервативните щати, със строги забрани и тежки закони, възпрепятстващи емигрантството. До скоро напливът на около 1 млн. мексиканци годишно е бил доста сериозен проблем тук. Спираме за почивка край една бензиностанция – жегата се стоварва като парен чук – внезапно и неочаквано след прохладата на климатика в рейса. Гледката вече наподобява лунен пейзаж. Тук там стърчат като тържествени свещници огромните кактуси Сагуаро. Корените им са на дълбочина 4-5 м, височината достига до 14 м, растат на всеки 30 години с 1 метър. Един 150-годишен кактус тежал към 1 тон /през зимата – почти 3 тона/.
Насред кактусите, сред скалистата пустош, се е разположил като оазис нашият хотел Радисън. Във фоайето се носи приглушена мексиканска музика, която, наред с мистичните силуети на кактусите наоколо, създава усещане за друг свят. Навличаме банските и се спускаме към басейна. Температурата е към 46˚, водата е като чай. Свършила е ментата за мохитото, но и така е прекрасно. Вечерята е в казиното, където хапваме и пийваме бира сред жива музика, много настроение и възрастни дами, заети с усилена умствена дейност пред ротативките.
Потегляме към Гранд Каньон. Прорязан от водите на Колорадо, каньонът се счита за едно от седемте природни чудеса на света. Уникалното природно творение е на повече от 2 млрд. години, широко е около 6 км и дълго 445 км.. В него живеят апачи, явапаи и навахо- индианци. Ние ще подходим откъм южния ръб – по-достъпен и естествено, доста по-посетен от туристи.
Спираме в Сидона – градът е наречен на името на жената на първия пощенски началник – Сидона Шнебли. Средище на мистици, вярващи в особената енергия, витаеща около прочутите червени скали. Земни електромагнитни вихри предизвиквали божествени усещания, изцелявали физически и психически болки. Странните червеникави многослойни образувания от пясъчник и варовик на Red Rock Country са привлекли тук и колония от художници. Ние не изпитахме никакви по-особени усещания, нямахме и болки за изцеряване, тъй че хапнахме и разгледахме наоколо. Причудливите пясъчни масиви са обагрени във всички нюанси на червеното – от оранжево до керемидено и бордо и стоят като тържествен декор в далечината. Един наподобява замък, друг – катедрала, фантазията ги е оприличила на какво ли не – монаси-капуцини, чаша кафе, камила...Гледката те кара да преживееш “дежа вю”, защото е била сцена и фон на почти всички прекрасни уестърни, които човек си спомня /между другото, над 80 уестърна са снимани тук през 1931 – 1985 г./ и е описана в не един приключенски роман /сещам се за Зейн Грей/.
После пейзажът изведнъж се сменя – пътуваме покрай прозрачна планинска река, сред борове и малки дървени бунгала, накацали на сянка по склоновете. Пътят лъкатуши край обрасли с гори зъбери, прорязани от стръмни пропасти.
Спираме край Oak Creek Canyon, където от автентичен индианец-Навахо си купуваме истинска стрела /ама съвсем истинска, с кремък накрая, заешка кожа и пера/ и опитваме да разменим фрази на индиански: Jatee dine /добър ден/! - Ou /да, добре, мерси, добър ден/! Индианците не са от най-разговорливите и това кратко „Ou” изразява много неща... Нашият нов познат опитва да опакова стрелата близо 15 мин. и се получава странен по форма, раздърпан пакет, омотан с тиксо. Кръстихме го “сръчната мечка”. Ou!
Пристигаме в базата на хеликоптерите за Grand Canyon. Тук ни теглят, показват ни видео с инструкции за безопасен полет и ние тръпнем в очакване. Хеликоптерите се балансират според теглото на пътниците и всеки получава точно определено място. Нас ни отвеждат заедно с едно сходно по тегло немско семейство на съседна писта, където има подходящ хеликоптер. Въоръжават ни с жилетки и наушници, стягат ни предпазните колани и перката се завърта.
Летим над сякаш безкрайно плато с иглолистни храсти и дървета, в слушалките се стели монотонна музика и равният глас на пилотката, който въобще не достига до мислите. И после стигаме до ръба...Сърцето ми спира. Гледката долу не може лесно да се опише. И не може да се забрави. Великият създател на това удивително творение – реката Колорадо, изглежда почти незначителна – една тънка изумрудена лента. Прелитаме над зашеметяващи пропасти, обагрени в червено, златисто и черно. В неспокойния си път реката се е виела във всевъзможни очертания, създаващи впечатления за извънземен пейзаж. Снимаме яростно, дано поне едничка снимка да успее да събере част от грандиозната гледка.
Всичко свършва сякаш за миг и слизаме като зашеметени под още въртящата се перка. Доплаква ни се от щастие.
.jpg)
.jpg)
После с автобуса достигаме до Grand Canyon Village, където се намира прословутият хотел El Tovar, както и наблюдателна площадка за досег с каньона. Правим снимки, купуваме сувенири и откриваме очарователна почти питомна катеричка, която не остана впечатлена от бонбоните тик-так, но за една капачка вода се съгласи да позира на фона на каньона. Хотелът ни е съвсем наблизо – дървени къщички, скътани в една гора, от които през отворената врата дочуваме вой на койоти, мечтаем и дълго-дълго преживяваме видяното.
Днес ще посрещаме изгрева над Гранд Каньон. Ставаме много рано – в 4:00. Тръгваме още по тъмно, навън е приятно хладно. Поемаме по пътека през гората, вървим 2-3 км. Пристигаме при каньона заедно с първите слънчеви лъчи, които се прокрадват над скалистите склонове. Спираме на живописна каменна площадка, надвиснала над пропастта. Точно в 5:14 слънцето облизва челото на каньона и плисва поток ярка светлина, която оцветява скалите в ярко червено. Прелестно е, жалко че фотоапаратът не може да улови този кратък миг – светлината е твърде силна. Вървим покрай ръба на каньона, спираме на различни места, от които се откриват все по-завладяващи гледки.
.jpg)
Стигаме до хотел El Tovar. Той е построен през 1920 г. от индианци от племето “хопи” изцяло от местен камък и борови трупи. Местата тук трябвало да се резервират година по-рано. Изящно оформени алеи, ярко зелена трева, питомни катерички, елени, които си пасат под прозорците и незлобливо се побутват с рога. Тук закусваме в уютен ресторант и приветлив индианец ни сипва щедро яйца, бекон, наденички и картофи.
Става топло и слънчево. Товарим багажа и потегляме към резервата на индианците Навахо. Индианците Навахо са най-голямата индианска общност в Америка с около 300 000 души. Резерватът им е най-големият тук. В него те не плащат данъци, имат осигурено образование и медицинско обслужване, но не се възползват от него. В резервата командват жените, тяхно е и цялото семейно имущество – жилище, животни, посуда. Семействата имат средно по 7 деца. Следващите по численост общности са тези на чероки и суикси.
Пътят минава край самия южен ръб на каньона и открива невероятни гледки. Спираме за последна фото-пауза на Desert View, където се строи наблюдателна кула. От тук се виждат добре синьо-зелените води на Колорадо. Цветът е призрачен на фона на червеникавите скали, потопени в белезникава мараня.
.jpg)
.jpg)
После минаваме край каньона на река “Малко Колорадо”, издълбан до вливането й в голямата река. Индианците Навахо живеят предимно във фургони, струпани по няколко сред пустошта, тук-там правителствени организации са им сложили сглобяеми къщички. Няма дървета, на повечето места няма и електричество. Изглежда мизерно, голо и пусто. В резервата не се продава алкохол, дори бира няма. Така и не разбрахме защо. Телефоните остават без покритие – то няма и защо да има.
Отминаваме живописния Навахо-каньон, обагрен в червено, кафяво и оранжево. В далечината вече се вижда гордо изправеният El Capitan – най-фотографираната монолитна скала в долината Monument valley.
Monument valley – сред пустинната равнина се издигат величествени пясъчни скали, някои от които – високи над 300 м. Уединени плата с ерозирали склонове – пред очите ни сякаш оживява старият “див Запад”. Тук всичко сякаш е добре познато и виждано неведнъж – в декор на уестърн, в реклама на цигари, в билборд... Мястото става известно благодарение на Джон Форд и филма му “Дилижансът” през 1939 г., в който Джон Уейн става Холивудска звезда. Изходният населен пункт е забравено от Бога място – Goulding – индианско селище с общинска управа, училище, поща, само дето не си ги представяхме точно така...
Monument valley е свещената земя на Навахо и тук разглеждането е възможно само с местен водач – индианец. Нашият е весел и доста общителен – неспирно бъбри, пее и ни учи на някои местни песнички. Пътуваме с открита камионетка по прашния неравен път из долината. От двете страни се редуват причудливи пясъчни скали, които въображението оприличава на какво ли не. Индианците вече са ги кръстили – „лявата и дясната ръкавица”, „старият индианец”, „трите монахини” и т.н. Наоколо се вдига гъст червеникав прах и засипва всичко. Скоро усещаме как скърца между зъбите. Японските туристи са екипирани с маски като при птичи грип. Но е прекрасно! Неповторимо е! Друсаме се по пътя, пеем и опитваме несръчно до снимаме. В едно плато е издълбано нещо като пещера, отгоре зее кръгъл отвор, наречен „окото на слънцето”. По скалата личат древни рисунки на птици. Слънцето е неизтощимо, температурата е към 34˚.
.jpg)
Потегляме към езерото Lake Powell и градчето Page. Минаваме край части от Glen Canyon, топлоелектрическа централа и хвърляме поглед към езерото, което ще разгледаме по-подробно утре.
Много рано сутринта Нели се включва във фото-тур из Antelope canyon, където играта на цветовете, на светлината и сенките създава предпоставка за неповторими снимки.
Lake Powell – езерото е второто по големина изкуствено езеро в САЩ. Кръстено е на Джон Уесли Пауъл – изследователя на Гранд Каньон, който пръв е картографирал местността. Дълго е 320 км, а бреговата му ивица обхваща повече от 3000 км. Спираме при язовирната стена, отвъд която река Колорадо продължава отчайващо малка. Тя пълзи из Глен Каньон, от който не се вижда твърде много. Наблизо е и единственото място, в което се събират границите на четири щата – Юта, Аризона, Колорадо и Ню Мексико.
Май е време да спомена, че започнахме да колекционираме снимки на регистрационни номера на автомобили от различните щати – колекцията набъбна доста, липсват някои съвсем екзотични – Хаваи...и т.н. Странично в езерото се “вливат” над 90 малки каньона, по които се пускат яхтите и лодките на любителите на водни спортове. Годишно езерото привлича над 2,5 млн. туристи, които идват тук заради възможността да карат яхти, водни ски и прочее водни забавления. А това е и прехраната на града Page. Леко сме разочаровани, защото така и не успяхме да зърнем най-добрите гледки към езерото, които видяхме на картичките. ВЕЦ-ът, построен тук, също не ни впечатли особено.
Влизаме в Юта – щатът на мормоните. Мормоните съставляват 7-8% от жителите на САЩ и са били първите бели заселници в Юта. Големи, сплотени семейства, с по много деца, пълен отказ от алкохол, цигари и кафе, както и от всичко, което може да се сметне за присъщо на дявола, отлично образование, трудолюбие и зачитане на правилата на общността – само няколко щрихи, които ни изпълват със страхопочитание и любопитство. Обядваме в Kanab – името значи „плачеща върба”. Градчето е известно като “малкия Холивуд”, заради многото уестърни, които са снимани тук. Припича сериозно, улиците са почти пусти.. В едно ретро-заведение си поръчваме бира. Сервитьорката ни обяснява, че бирата се сервира само с храна и затова сладоледът на Нели пристига с три лъжички... Безрадостен мормонски край!
Малко преди Брайс Каньон е Red Canyon – със същия геологически произход, но без да принадлежи географски към него. Вятърът и дъждовете са оформили розово-червени варовикови скали подобно на сталагмити и причудливите форми наподобяват всичко, за което се сещаш.
Bryce Canyon – това всъщност изобщо не е каньон, а варовикови скали, богати на манган и желязо, които снеговете и капризите на времето са оформили във вид на неповторими природни скулптури. Името идва от Ебенизъри Брайс – един мормон, установил се със семейството си тук и героично опитвал се да отглежда добитък, комуто принадлежи знаменитата фраза “Това е адско място, ако си загубиш кравата тук”.
Първата спирка е “Bryce Point” – пред погледа се разкрива фантастичен амфитеатър от застинали пясъчни фигури, обагрени в кремаво, охра, златисто кафяво и всички нюанси на червеното. Тук-там самотни борове и туфи степна трева внасят известно разнообразие в колорита. Местните индианци вярвали, че това са вкаменени фигури на хора, извършили тежки грехове и наказани от отмъстителен Бог.
Паркът е разположен на около 2500 м надморска височина и е сравнително малък – около 145 кв. км. В сравнение с Гранд Каньон това си е нещо като “килер за метли” /както прочетох някъде/, но красотата му е несравнима. Сравнително прохладно е и подухва лек вятър. Тръгваме по туристическата пътека, свързваща Sunrise Point със Sunset Point /изгрев и залез/, дълга 6,4 км. Пътеката се спуска стръмно към дълбините на каньона и всеки завой открива все по-прелестни гледки и скали с необикновени форми и цветове. Стърчат самотни борове, отчаяно впили оголени корени в сухата червеникава почва в борба за живот. Има и много, овъглени от мълния, които зловещо пробождат небето с почернелите си стволове. Худу /hoodoo/ – кулите са ерозирали скални колони с по-тежки и обемни в горната си част форми. На места в скалите са се оформили дупки, през които наднича окото на слънцето. Вървим очаровани, снимаме, откриваме нови и нови находки. Нагоре пътеката е доста стръмна и изплезваме езици като прежаднели прерийни кучета, както и да изглеждат тези животни. /Всъщност видяхме и снимахме едно, на май се оказа, че е лалугер/. Най-сетне изпълзяваме горе – изтощени, потни и доволни. Преживяването е наистина запомнящо се. Още повече, че печеля приза за най-неудобни обувки с моите сандали. Хотелът ни, Rubby’s Inn е построен от дърво и разположен в полите на платото. Настаняваме се в приятни къщички на два етажа, с чудесна гледка и спокойно обкръжение. В местния супермаркет изборът не е твърде голям, но пък си намерихме 20 долара и си подарихме бутилка водка – каква наслада сред свечереното спокойствие на хълмовете наоколо.
Националният парк Zion е разположен на около 300 кв. км. Името идва от Библията – “Краят на цивилизацията” – сигурно заради необикновеното спокойствие, което това място притежава и което е очаровало първите пионери – заселници. Пред погледа се изправят гигантски пясъчни пирамиди, набраздени от хоризонтални и вертикални линии, дело на вятъра и дъждовете, довели да необичайното свързване на пясъчните частици. Спускаме се по пътя, виещ се змиевидно към дъното на каньона, където пълзи реката Virgin. Оглеждаме зорко скалите наоколо, с надеждата да зърнем поне една “скална овца”, които се срещали като обитатели по тия места, но често се сливали цветово с околния пейзаж. Гигантските пясъчни дюни се виждат още по-добре от дъното на долината и от тук изглеждат още по-величествени. Някои са високи по 2500 -2700м, считано от основата. Огромни скални късове са застинали по склоновете и сякаш всеки момент ще се откъснат и ще полетят надолу...
Лас Вегас – Контрастът с досега видените пустини и скалисти пейзажи е пълен. Посрещат ни небостъргачи от стъкло, грамадни билбордове, хаос от коли и зажаднял за развлечения народ по улиците.
Хотелът ни – Circus, Circus е разположен точно на Las Vegas Boulevard, наречен “Strip” /думата за „стъргало”/. Под внушителния възрозов купол се крие истински цирк – атракцион с влакче на ужасите, въртележки, катапулт и всички забавления за малки и по-големи /да не забравим казиното!/ Не е далеч от ума и сравнение с вечерна разходка по пешеходната алея в Албена, където се редуват ретро-фото, татуировки, рисуване на карикатури и какво ли още не. Само дето това е вътре в хотела. Във фоайето цари истинско стълпотворение от щуращ се насам-натам народ, ревящи деца, услужливи пикола, продавачи и стъписани туристи. Последните сме ние. Пълно е със заведения за хранене, магазини и основно – огромно казино с безброй ротативки и вглъбени играчи.
Откакто през 1930 г. щатската управа на Невада узаконява хазарта, Vegas става раят на търсачите на бързо и преходно щастие, суетните, прахосниците и влюбените в живота. Един след друг изникват хотели, поразяващи не само с размерите си, но и с изобилието на магазини, заведения, атракции и места за развлечение: като се почне от Фламинго, през Мираж, Беладжо, Венеция, Ню Йорк-Ню Йорк и т.н. Проститутките са напълно законни, плащат си данъците, а напоследък тенденцията била към наемане на мъже-компаньони. Тръгваме на обиколка из свечеряващ се Лас Вегас. Из хотели, казина и заведения. Общият брой на хотелските стаи в града е 160 000. Разходите за поддръжка и броят на наетия персонал са впечатляващи. От 80-тe най-скъпи хотели в света, тук се намират цели 18. Интересното е, че това не са големите луксозни вериги, които познаваме – Шератън, Риц, Мариот, а собственост на отделни инвеститори – Тръмп, Кларк, Прел и пр. Това не са просто хотели, а гигантски развлекателни центрове, предназначени да направят приятно похарчването на парите. “Lost Wages”/похарчена заплата/ е едно от прозвищата на Вегас. Тук цари разточителство, суета, лукс, стигащ до кич, стремеж към оригиналност. “Come to see and to be seen” – пише в един от хотелите.
Почваме от Caesar Palace – с впечатляващо фоайе, пресъздаващо римския форум и пиаца Навона с фонтана на Нептун. Огромни римски богини крепят на раменете си разположения в полукръг втори етаж. Таванът имитира сполучливо леко облачно небе. Казиното се пука по шевовете. Криза, така е!
Зад рецепцията на Mirage има гигантски аквариум, пълен с разноцветни риби.
Venetian ни впечатли особено много. Тук е претворено почти всичко, за което човек се сеща във връзка с Венеция – кулата Сан Марко, мостът Риалто, дворецът на дожите, пиаца Сан Марко с кафенето Флориан, където, също като в истинското, свири малък оркестър. Липсват само гълъбите...Има даже канали, по които плават гондоли с гондолиери, които радостно припяват канцонети. Алеите с магазини наподобяват досущ венецианските – тук-там пресичаш малки мостчета, въздъхваш от цените, изработват ти маски, продават се златни бижута.
От другата страна на булеварда е “Paris” с огромна Айфелова кула и Триумфалната арка.
Хотел Belagio e кръстен на едноименния курорт на езерото Комо и пред него се е разпростряло езеро с площ 3,2 хектара. Тук присъстваме на грандиозно зрелище, при което стотици фонтани изхвърлят мощни струи вода на фона на нощното небе, които, осветени от прожекторите, се превръщат в цветна дъга. Из въздуха се носи мелодията на “Viva, Las Vegas” и приятният хлад на водните пръски. Фоайето на хотела пресъздава пищна и фантасмагорична градина с гигантски пеперуди, които махат с криле, цветя и гъби. Пъстро, налудничаво, фантастично, почти кичозно.
Минаваме край MGM Grand, Mandalay bay, New York- New York с Бруклинския мост и Статуята на Свободата отпред, Hard Rock, Luxor, от чиято пирамида излиза най-мощният светлинен лъч в града и околностите, Excelsior…
В Downtown пулсира нощното сърце на града. Тук ще гледаме светлинно шоу, създавано от 3 млн. крушки. Васил доста се разбърза да не изпусне началото и падна, като се контузи сериозно.. Възторгът се поуталожи и отстъпи пред издирването на торбичка с лед, тюхкане и ахкане. Изобщо, през деня Лас Вегас изглежда като нещо, което трябва да се разглежда нощем. А нощем гледката е наистина удивителна. Париж се е нарекъл доста самонадеяно “Градът на светлините”. В сравнение с Вегас, там сякаш мъждукат няколко нощни лампи... Море от светлини, блясък, феерия от отражения – Лас Вегас не може да бъде засенчен!
Тук май не са чували за July Morning, но ние посрещаме утрото с възторг. Потапяме се не във водите на морето, а в един от големите аутлети на Вегас. Три часа са достатъчни, за да бъде запълнен автобусът с торбички и пакети от всякакъв калибър и сияещи собственици на нови придобивки. Следобедът е адски горещ и навън просто не може да се стои. Ние избираме да прекараме още малко време в прохладата на големия outlet. Връщаме се с двуетажен автобус, който ни скъсва нервите с безкрайно дълго висене по спирките. Светофарите по “Strip” са на всеки пет метра и пътуването се проточва безкрайно. Шофьорът е доста весел, ръси шегички по микрофона, хвали хотелите и сипе поздрави на колкото езици знае. Народът в автобуса се забавлява, пее, по улиците се щурат превъзбудени радостни хора, избиращи между безчислените заведения и казина. С падането на нощта, тук започва животът. Но, казват: “Каквото се е случило във Вегас, остава във Вегас”…
Напускаме Вегас и се отправяме към пустинята Мохаве, където се простира Мъртвата долина. Паркът, голям приблизително колкото щата Кънектикът /225 км дължина/, е най-ниското, най-горещото и най-сухото място в Америка. Всъщност, Долината на смъртта съвсем не е долина, а къс земя, пропаднал между две планински вериги, които постепенно са се издигали и плъзгали встрани. Преди десетки хиляди години тук е имало огромно езеро, от което са останали само покрити със солена кора низини. Пътят бавно се спуска надолу, слизайки под морското равнище. Гледката е като лунен пейзаж – сурова, но красива по особен начин – с контраста на цветовете, придавани от минералите, съдържащи се в скалните пластове, с върховете на планината Панамит отсреща и страшна – с разказите за безследно изчезнали тук хора и укривали се престъпници. Зловещото си име Мъртвата долина носи от средата на 19 в., когато Златната треска в Калифорния накарала един керван златотърсачи да прекосят долината в търсене на по-кратък път през пустинята. Много от тях загинали, без достатъчно вода, храна и ориентир, преди да излязат. Когато най-сетне пресекли долината, един от оцелелите се обърнал назад и извикал: “Довиждане, долина на мъртвите!”.
Спираме на Забриски пойнт, кръстен на името на Кристиян Забриски – мениджър на компанията, транспортирала боракс от тук в началото на 20 в. Открива се незабравима гледка към околните сякаш “сбръчкани” пясъчни хълмове и дюни. Редуват се низини и върхове. Най-ниската точка е Badwater- на 86 м под морското равнище, а най-високата – връх Телескоп, 3300 м. Непоносимо горещо е. Фотоапаратът в ръката ми пари. Температурата е около 42˚. Това е едно от двете най-горещи места на света. Температурен рекорд от 56,7˚ е бил измерен през 1913 г. и е надминат единствено от Либия.. Основна причина за високите температури и изключително ниската влажност е високото атмосферно налягане, околните планини и въздухът с ниска плътност, който позволява почти пълен достъп на слънчевата топлина до Земята. Като оазис със палми и горещи извори е построеният през 1927 г. от камък и дърво Фърнис Крийк Ин хотел. В ранчото до него се подкрепяме с богат и вкусен обяд. Има дори и поща, от която пращаме картичка. Скалите в Мъртвата долина са изключително богати на боракс. Тук той е бил добиван и транспортиран със специални дървени вагонетки. Използван е за производство на фибростъкло, детергенти и козметика.
Минаваме край Mustard Canyon, с цвят точно на горчица, после край Salt creek – място на някогашно солено езеро, покрито с плътна бяла кора.
После пътят започва постепенно да се изкачва нагоре и нагоре, и най-сетне достигаме морското равнище. То е отбелязано с нарочна табела край пътя. Постепенно излизаме от Мъртвата долина и неусетно достигаме височина от 1500м. Отсреща се издига величествената планина Сиера Невада, втора по височина в САЩ с най-висок връх Mount Whitney /4419 м/. По високите части се белее сняг. Пейзажът става зелен и горист, тук-там се вижда река и някое и друго малко езеро. Из ливадите пасат едри черни бизони.
Пътуваме успоредно на планинската верига. Lone Pine е местност и градче, с полупресъхнало езеро, побеляло от сол, където са снимани безброй филми, сред които “Buffalo Bill”, “Да изчезнеш за 60 сек”., “Гладиатор” и много др. Спираме край езерото Crowley Lake, потънало сред зелени поляни, с много рибари и фургони наоколо.
Изкачваме се нагоре, към Mammoth Lakes, където ни очаква нашият хотел. Mammoth Lakes е прекрасен планински ски курорт, на височина около 3000 м., разположен сред прозрачни езера в планината. Приказно е! Прилича на алпийски курорт в Швейцария или в Австрия. Хотелът ни представлява комплекс от дървени къщи в алпийски стил, разположени сред боровете. Балконът гледа точно срещу ски пистата, по която все още има сняг. Хладно е, към 19˚, и подухва вятър. Очаровани сме. Във фоайето гори камина и почти си представяме зимните вечери тук, след изморително спускане по пистите и пленителните гледки. Това май е най-хубавият хотел, в който сме били! Разхождаме се наоколо, снимаме се с бронзовото мамутче, на което са кръстени езерата. После дълго седим край терасата, вгледани в белеещите се отсреща върхове.
Какъв ден само! С какви невероятни контрасти – от блясъка на небостъргачите във Вегас, през нагретия до 60˚пясък в дюните на Мъртвата долина и зловещия пустинен пейзаж, до потъналата в зеленина и снежни върхове планина! Здравей, необятна Америка!
Със събуждането на следващия ден ни посреща гледката на искрящите под първите слънчеви лъчи снежни писти – точно срещу терасата. Лифтовете вече се движат, има и скиори. Какъв кеф – ски през юли!
Тръгваме към националния парк Йосемити – в източната част на Сиера Невада. Освен с изключителната си красота и богатство на гори, ливади, водопади и гигантски секвои, паркът става известен и с великолепните фотографии на Ансъл Адамс. На индиански Йосемити означава мечка-гризли. Те отдавна са измрели, но има безброй други обитатели – мечки, койоти, сърни, мармоти. Пътуваме край вулканични кратери, зелени поляни, рекички и езера. Езерото Mono Lake e толкова алкално, че, както казал Марк Твен, потопиш ли си гащите в него, ги вадиш чисти, без да е нужно да използваш сапун. Навлизаме във високопланинския проход Тиога – пътят се вие между скалисти и снежни върхове, тук-там проблясват водите на огрени от слънцето бистри езера. След кратка фото-пауза край езерото Тиога, навлизаме в парка. Точно при входа височината е 3 300 м. Монолитните гранитни образувания, с които се слави резерватът Йосемити, носят името “Dome” – сигурно защото наподобяват гигантски катедрали. Езерото Tenaya Lake си има истински пясъчен плаж сред боровете. Американски семейства са се разположили на пикник наоколо, а децата щъпуркат из водата. В пясъка си намираме “златни” песъчинки, които сигурно са парченца пирит, но си ги скътваме в джоба. Каньонът Tenaya е изпълнен с масивни гладки гранитни скали, под които надничат фини розови цветенца. Открива се поглед към върха Half Dome – най-високият в долината, приблизително 2500 м. Изглежда поразително малък, стъпил в дъното на долината с гладките си, обли очертания, подобни на “плешиво теме”. Тук откриваме и един любопитен рижав мармот, който не уважи нашето морковче, но си намери някаква апетитна буца пръст, която яде бавно и с наслада, и позволи да бъде сниман съвсем отблизо. Долината Йосемити е “главната улица” на парка, прорязана от буйните води на река Merced и безброй по-малки и по-големи водопади. Заведенията за хапване са в Yosemite Lodge, където бургерите и другите типично американски блюда се приготвят за минути и опашката от прегладнял народ се стопява за миг. Ден преди големия национален празник 4.юли- Ден на независимостта на САЩ, паркът е претъпкан с коли и всякакви хора: туристи, колоездачи, цели семейства, със все кучето...
Открива се зашеметяваща гледка към водопада Йосемити – един от най-високите в света и най-висок на този континент със своите 739 м. Състои се от три отделни каскади – горна, средна и долна. Тръгваме по пътеката, водеща към долния водопад, а гигантските секвои с червеникава кора сякаш опират в небето. Гледката към водопада е удивителна! От самия ръб на огромна скала водата се разбива на бяла пяна и се спуска като облаци от пръски надолу. Въздухът е изпълнен със свежест и хлад. Долу реката препуска край големи и малки камъни, по които са насядали възторжени хора с фотоапарати. От малките дървени мостчета можеш да видиш покритото с камъчета дъно. El Capitan е най- голямата монолитна гранитна скала в света, висока 914 м. Два пъти по-голяма от Гибралтарската скала, тя е истинско предизвикателство за катерачите. От върха виси въже за скално катерене, но хора не се виждат. Изпитанието било голямо, дори за професионалистите. Точно срещу El Capitan е водопадът Брайдълвейл, висок 181 м. Напускаме парка през el Portal – тесен скален тунел, през който автобусите едва се провират. E, не успяхме да видим фотографиите на Ансъл Адамс, резервата на гигантските секвои, нито пък мечки, но изпълнихме очите и сърцата си с толкова красота и природно съвършенство!
Нощувката е в Модесто – едно градче със 100 000 души население, незабележително с нищо. Улиците са пусти и са наименувани с номера. В търсене на супермаркет, извървяхме разстоянието между 9та и 17 та улица, възхитихме се колко е чисто, колко усмихнати, любезни и толерантни са американците.
Have a nice forth! /04.07./ Честит празник, Америка! Напред към San Francisco! Най-красивият град в САЩ е направо малък спрямо Ню Йорк със своите 500 000 жители. Оукланд е буквално на “един мост” разстояние преди Сан Франциско. Градът на Джек Лондон е повече промишлен и значително отстъпва на изтънчения си съсед. Мостът Bay Bridge, по който влизаме в града, е разделен на две части от островче, върху което е стъпил. Спираме първо на пристанището. От тук потеглят обиколки с корабче из залива. Духа доста силен вятър.
Обвит в мъгла, отсреща зловещо сивее островът-скала Алкатраз, на който до 1963 се е намирал най-строго охраняваният щатски затвор, с най-опасните затворници, сред които – Ал Капоне, човекът-птица и пр. Днес е забележителна туристическа атракция, за посещението на която билети се запазват месеци по-рано /?!/. В близкото сувенирно магазинче изобилстват всякакви артикули със “затворнически” имидж – раирани пижами и нощници, раирани бебешки гащеризони и дрешки за кучета, белезници...
Кей 39 (Pier 39) е интересен с няколко неща – убежището на морските лъвове, многото забавления за деца, магазините и заведенията. Морските лъвове намираме да си ръмжат, да се бутат един друг и да се припичат върху дървени платформи във водата в края на кея. Тук за тях се полагат много грижи и им се дава храна. А и са обект на неспирни фото сесии. На днешния празничен ден кеят е пълен с народ, за децата има огромна златна въртележка. Щастливи хора се разхождат, ближат сладолед, хапват нещо и се смеят радостно. Здравей безгрижна и усмихната Америка! Сигурно и това е част от “мечтата” – да си спокоен, свободен и позитивен... На кея изобилстват различни “специализирани магазинчета”, из които надзъртаме с нарастващ интерес – за магнити, за плакати, за левичари, за подаръци за домашни любимци, за трюфели. Забавляваме се, заедно със всички. Пийваме кафе и се припичаме на слънце.
Изкачваме се до Telegraph Hill към кулата Coit Tower. Редуват се стъпала и улички с невероятен наклон. В Сан Франциско колите задължително паркират по стръмните улици с извити по посока на тротоара колела – да се спрат в него, в случай, че тръгнат по наклона на собствен ход. Кулата Coit Tower е построена през 1933г. със средства на ексцентричната Лили Хичкок – Койт, която искала да добави по този начин “още малко красота към винаги обичания град”. От терасите горе би трябвало да се открива великолепна гледка към целия град, но в момента има мъгла. Мъглата се оказва един от най-досадните спътници в опознаването града. Присъстваща всяка сутрин, вдигаща се чак след обед, разваляща всички така добре замислени снимки.
Минаваме през Fisherman’s Wharf, където на сергиите се предлагат всевъзможни рибни деликатеси и всеки втори хруска пържени скариди, крака от крабове, супа от миди в хлебче и какво ли още не.. После са China Town, Russian Hill.
Мъглата скрива почти напълно и символа на града – Golden Gate Bridge, до който достигаме през доста задръстен трафик. Гмеж от всякакви националности снима усилено, но е съмнително някоя снимка да стане добре – не само мъгла, но и доста силен вятър, който напълно обърква работата с добре изглеждащата коса.
Достигаме до плажа, който сивее под мъгливото небе, а чадърите не са удържали под напора на вятъра. Въпреки това има хора, които, макар и облечени с дрехи, си лежат спокойно на пясъка.
Един от много обичаните паркове на Сан Франциско е Golden Gate Park, който на днешния ден е място на многолюдни пикници. Струпани са масички, одеала, газови барбекюта и мрежи за волейбол. Американците празнуват заедно, почиват си, не си пречат и се радват на зелената красота наоколо. В центъра на парка има концерт на открито, където духов оркестър изпълнява “God bless America”. Бяхме любопитни, но нямаше време да посетим японската чаена градина, в която са пресъздадени златни павилиони, мостчета и езерца като в Киото.
От Twin Peaks се открива панорамна гледка към града. Червено-белият ретранслатор, поставен тук, на най-високия хълм, се вижда от всяка точка на града. Вятърът е пронизващ и бързаме да се скрием в автобуса.
Кварталът Castro няма нищо общо с Куба, тук е мястото на еднополовата любов. Обитателите са провесили от домовете си характерните знаменца с цветовете на дъгата – да не сбърка някой. Дори има отделни части за всеки от половете. Къщите са доста спретнати и прилични. Това също е Америка.
По надолу е “мисионерският квартал”, в който днес наследници на някогашните мисионери са множество различни националности, предимно имигранти.
Union Square е централният търговски площад, заобиколен от множество магазини, предимно луксозни бутици и скъпи хотели.
Хотелът ни, Holiday Inn се намира на прочутата California street, извеждаща на върха на хълма Nob Hill. На този хълм са събрани домовете най-заможните жители на Сан Франциско. Улицата се спуска и изкачва стръмно и открива очарователни гледки. Градът е построен на 43 хълма. Някога достъпът до по-високите хълмове е бил доста затруднен, до 1873г., когато Andrew Smith пуска първите “кабелни трамваи”, задвижвани с помощта на въже, намиращо се под платното на улицата.
Предприемайки една натоварваща пешеходна разходка, се спускаме и изкачваме, снимаме възторжено, чудим се кои точно линии на “Cable Care” функционират и днес, и бавно достигаме до China Town. Китайската общност на Сан Франциско живее в поамериканчен китайски стереотип. На основната улица Avenue Grant са скупчени дегизирани като китайски пагоди заведения, магазини за риба, зеленчуци и сувенири, семейни хотели. Участък от улицата е блокиран заради пожар и успяваме нахално да заснемем забързаните пожарникари с лъскавите червени пожарни коли. Връщаме се пак пеша по стръмната California street, пухтим по нанагорнището, а Скруч пресмята доволно спестените долари за кабелно трамвайче и изразходваните калории. Минаваме покрай луксозния хотел Fearmont, после край катедралата Grace – най-голямата евангелистка църква в града. Вдъхновена от парижката Notre Dame, тя наистина извиква представата за нея, а входната врата, наречена “Вратите на рая”, е заимствана от вратите на Баптистериума във Флоренция.
Вечерта преминава в напрегнато очакване на фойерверките послучай Деня на независимостта и снимки на нощен Сан Франциско от прозореца на хотела. Уви, основната пукотевица е от обратната страна и успяваме да заснемем само някои аматьорски опити, които са твърде далеч от истината. Обаче и това е прекрасно! Този град ни спечели и се настани безвъзвратно в сърцата ни.
Какъв по-специален начин да отбележиш рождения си ден, от един незабравим ден във Сан Франциско? Денят започва подобаващо – с поздравления, подаръци и картички, с SMS-и и обличане на по-дебели дрехи за преодоляване на моста Голдън Гейт пеша. Уви, отново всичко е обвито в мъгла, вятърът е смразяващ, но поемаме храбро по дългия 2,7 км мост, трети сред висящите мостове в света. Настроение не липсва, крачим бодро сред туристи, джогъри, колоездачи и патрулната кола на моста, с която любезно си правим път и се поздравяваме. Преживяването е неповторимо, особено когато в мъглата се чуват протяжните стонове на “мостовия орган”, който известява корабите за приливите и отливите, а нищо не се вижда...Пипаме дебелите стоманени въжета, които потреперват от натоварването и хилядите преминаващи коли. Стоманата, вложена в конструкцията, можела да покрие широк 1,5 м път между Сан Франциско и Ню Йорк, цели 4000 км!
На срещуположната част от залива е разположено градчето Сосалито (на испански – плачеща върба) – претенциозно аристократично местенце за “Schicki-Micki”, зъболекари, лекари, адвокати и прочее заможни прослойки, които надменно са се отделили там, без дори да допуснат градски транспорт до себе си. По главната улица се кипрят лъскави магазинчета, заведенийца и накацали нагоре по хълма спретнати къщи.
Връщаме се с ферибот, от който хвърляме прощален поглед към моста Голдън Гейт и остров Алкатраз. Отпред са небостъргачите и пристанището на Сан Франциско. Мъглата започва да се вдига. Затопляме се с капучино и горещ шоколад. И тръгваме през Fisherman’s Wharf. Така и не опитахме прословутите супи в хлебче, но пък претърсихме всички сергии край пристанището, търсейки подходящ размер суетшърт за Нели. Не, няма – тук всичко е голямо, мащабно, толерантно към размерите на всеки трети дебел и едър американец, за който дори се предлагат електромобили в супермаркетите – да си пазарува на воля и да не се чувства дискриминиран...
На последната спирка на линията Powell-Hyde на кабелните трамвайчета се дипли многонационална опашка. Това е най-живописната линия, затова чакаме търпеливо под съпровода на китарист, пеещ доста фалшиво, но внасящ определен колорит в обстановката. На последната спирка има кръгла дървена платформа, на която трамвайчетата се обръщат, бутани от ватмана, защото могат да се движат само в една посока. Мятаме се на стъпалата – виждали сме, че най-яко е там, а и добре се снима. Ватманът е едър, респектиращ негър, който ни размества, докато заемем подходящи места, без да ограничаваме видимостта и периметъра му. После изтегля лоста, който захваща кабела отдолу, отпуска спирачката, подръпва въженцето с камбанката, издаваща така характерното за Сан Франциско “джинг-джинг” и потегляме. Движим се с около 15 км/ч, почти се отъркваме в минаващите в съседство коли, спускаме се вихрено надолу, после стръмно се изкачваме. Неповторимо е!
Достигаме до търговския център на Downtown – Union square. Тук сякаш се е събрал целият свят – да чака трамвайчето, да пазарува, да се тъпче с бургери, да гледа улични представления и да се шляе безметежно. Ние избираме варианта с тъпченето и зареждаме резервоарите с по един питателен Big Burger с картофки.
Магазините са поредната доза лукс – Gap, Bulgari, Tiffany, Gucci, че и Bloomingdale, където работеше Рейчъл от “Приятели”. Levi’s е на три етажа, с впечатляващи намаления и всичко подобаващо. Обаче липсва точно изтънченият модел, към който Васил е така привързан и който се продавал само в Европа…Ех, Америка!
В центъра на Union Square e Колоната в памет на адмирал George Dewey, с бронзова статуя на Победата на върха. Наоколо има каменни пейки, на които можеш да поседиш, да близнеш сладолед, да разгледаш тълпата, да се полюбуваш на рехавите слънчеви лъчи и да преброиш останалото в портмонето.
Прибираме се като нормални хора, със смяна на два автобуса. Разстоянието до хотела е съвсем кратко, но изкачването по хълмовете е сериозно препятствие. Има всички предпоставки за празнично настроение – шоколадова мини-торта със свещички, наздравица, “Happy birth day” на три гласа, а през прозореца нахлува пулсиращият ритъм на нощен Сан Франциско, светлините, вятърът от океана и радостта от още едно вълнуващо откритие.
На тръгване от Сан Франциско спираме при великолепната сграда на Кметството – City Hall, построена в парижкия стил Beau-Arts, с алегорични скулптури отпред и много напомняща на Дома на Инвалидите в Париж.
Сан Франциско ни очарова и се настани трайно в сърцата ни с неповторимата си атмосфера, хълмистите си улици и прекрасни сгради. Без да броим мъглата и силния вятър, разбира се.
Отправяме се на юг, през Silicon valley – царството на компютърния свят, където са се установили много от гигантите в тази област – Intel, HP, Apple, Google, после през Palo Alto с центъра за ускоряване на ядрени частици, отстъпващ само на Швейцарския. Пресичаме едномилионния промишлен град Сан Хосе и отново сме на Тихоокеанското крайбрежие.
Красивият каменист полуостров Монтерей ни посреща доста намръщен и мъглив. Рибарският град Монтерей е първата столица на Калифорния. Прочут е с улова на китове и консервирането на сардини. Стайнбек, който е прекарал детството си тук, увековечава Cannery Row (улица Консервна) в едноименния си роман. На пристанището са закотвени безброй яхти, а точно под кея, на камъните са налягали десетки морски лъвове и тюлени, които мързеливо придремват и поглеждат само с половин око към обективите ни. Сред водораслите край брега се къпят морски звезди. Рибарският кей Fisherman’s Wharf е изпълнен с приятни заведения, магазини и ресторанти. От някогашната атмосфера на улица “Консервна” не е останало почти нищо, а в бившите фабрики за преработка на риба са се настанили лъскави заведения. В края на улицата се помещава Monterrey Bay Aquarium с над 700 вида морски животни от залива.
Прочутият скъпарски крайбрежен път 17 Mile Drive, който свързва Монтерей със съседния Кармел се вие вдясно от нас, край самия скалист бряг и на него са накацали приказните имения на богатите и известните. Спираме в Pacific Grove, където крайбрежието се нарича “испанският бряг”, любуваме се на красивия скалист залив и плажа с малки камъчета, събираме миди, възхищаваме се на кокетните малки къщи наоколо. В морето по камъните са накацали кафяви калифорнийски пеликани, сивеят мързеливи тюлени, които тук намирали безопасно от китовете убежище. Това е и мястото, където отпочивали мигриращите пеперуди от вида “монарх”.
Следващата перла в короната на Тихоокеанското крайбрежие е Carmel by the Sea. Красивото, цветно и аристократично градче е само с 5000 жители, но тук има 70 галерии, поредица от фестивали, скъпи бутици и класни ресторанти. Много писатели са упражнявали таланта си в Кармел, а днес мястото е средище предимно на богаташи, певци и актьори, с две думи – “Schicki-Micki”. Кмет на Кармел е бил самият Клинт Истууд. Любопитното е, че тук са въведени строги правила, целящи да запазят средиземноморския тип нискоетажна архитектура, както и прекрасната растителност, спокойствието и уединението. Домовете нямат номера, а пощата се получава в пощенския клон. Няма светофари, спирки на градски транспорт и заведения за бързо хранене. Кокетни малки къщички, потънали в цветя и зеленина, с дървени капаци на прозорците и интересни асиметрични фасади. Сякаш излезли от приказките, по кукленски малки и красиви, и навярно – безбожно скъпи. Магазините също са предназначени за специални клиенти. Ние си оплакваме очите в Tiffany и хапваме изобилно в едно малко ресторантче. Духът на Кармел напомня по нещо на Портофино в Италия – цветно, красиво и много аристократично. Мисията на кармелитите тук е основана през 1770 г. от трима испански свещеници и дълго време е била централа на цялата мисионерска система в Калифорния. Малката каменна църква е скрита в сенчест двор, а мазилката й е от стрити мидени черупки. Тук се помещава и най-старата библиотека в Калифорния.
Пристигаме в курортния град Pismo Beach, хотелът ни не е сред разположените точно на брега, но пък е комфортен и твърде гостоприемен – welcome reception с вино и бира, а и безплатна закуска. И огромен Outlet в непосредствена близост – какво удоволствие! Иначе Писмо Бийч е известен най-вече с мидите си, от които в миналото са събирали по 40 000 дневно, после било разрешено до 200, а днес – до 10, след заплащане на лиценз.
Happy names day, Nelly! /Днес е 7.07., Света Неделя/ Продължаваме още на юг, покрай града Santa Maria, където се е провеждал процесът срешу Майкъл Джексън, както и през местността, където се намира имението му Never land.
Santa Barbara е живописно, спокойно и скъпо градче, основано като испански гарнизон през 1825, а по-късно е било седалище на една от най-големите испански мисии в Калифорния – Санта Барбара. Испанското влияние се усеща не само по имената на улиците, но и в стила на къщите. Климатът е изключително благоприятен – пролет през цялата година, температури до 26-30°. Град-градина, в който разнообразието на цветя и дървета е толкова голямо, че забравяш къде точно се намираш - юка, палми, цъфнали кактуси, пинии и кипариси, смокини, маслини, магнолии с едри цветове, гигантски фикуси, олеандри, стрелиции...Истински цветен рай! Къщите са много красиви, с богати и идеално поддържани градини отпред. Градът определено има средиземноморско излъчване, даже го наричат “Американската ривиера”. В града действат строги архитектурни ограничения, целящи да запазят сдържаната му изисканост – има ограничения за етажността на сградите (не повече от 3 етажа), дори за цвета на фасадите. Цените на имотите били баснословни – към два милиона долара, отделно са високите данъци и разходите за поддръжка. Собствениците съвсем не са случайни - Опра Уинфри, Шер, Уитни Хюстън, Дейвид Хаселхоф... А в подобния на ранчо хотел Сан Исидоро са прекарали медения си месец Джон и Джаки Кенеди. Американската мечта е надхвърлена, това си е от другия свят. За съжаление денят е мъглив и хладен, а обрамченият с гигантски палми плаж изглежда тъжен и пуст. Спираме при манастира и църквата на мисията Санта Барбара. Тази огромна католическа мисия някога била наричана “царицата на мисиите”. Отпред има старинен фонтан с водни линии. Забележителни са “светите градини” на мисията с множество добре отглеждани екзотични растения.
Небезизвестното градче Малибу се простира по протежение на около 40 км край брега на океана. Къщите на холивудските знаменитости са дискретно потънали в гъста зеленина и освен вратата на оградата не може да се види нищо. Добре, че сме видели къщата на Чарли от “Двама мъже и половина”, та си представяме картинно надвисналите над плажа, огрени от слънцето тераси с гларусите наоколо.
Веднага след Малибу започва Санта Моника - истински плажен рай за сърфисти, купонджии и любители на слънцето и водата. Плажът е огромен, широк почти километър, с чист златист пясък. И как не – на плажа е забранено да се пуши, стърчат табели и огромни кофи за боклук. Кеят Santa Monica Pier е място за всякакви забавления и хапване. Има виенско колело, станало нещо като емблема на плажа на Санта Моника и виждащо се отдалеч. Има още влакче на ужасите, въртележки, стрелбища и много други. Макар и подкрепени с пица Hut, не сме твърде очаровани от мястото.
И отново в L.A. Отново през Бевърли Хилс, покрай красивите къщи, през Холивуд с Алеята на славата, по Родео Драйв с бляскавите витрини. И накрая – хотел West Side Radisson, където преди 15 дни започна това вълнуващо пътуване.
Тъжно ни е и някак не смеем да си обещаем, че ще дойдем пак. Хареса ни толкова много! Изминахме повече от 4900 км, видяхме незабравими неща, почувствахме мащаба и грандиозната природа на тази огромна страна. Объркани бяхме от контраста между пустини, водопади, небостъргачи, скалисти каньони и изумителна растителност. Поразени бяхме от красотата и богатството на плодородната Калифорния, аскетизма и скромността на Юта, дивата пустинна природа на Аризона. Видяхме блясъка на нощен Вегас и фургоните на индианците в резерватите. Объркани бяхме и от американците – позитивни, сърдечни, толерантни, спокойно пълнеещи и дисциплинирани. Не ни заплени толкова “американската мечта”, но видяхме Америка с нови и възторжени очи.
И приехме в сърцата си “Новия свят”.
Довиждане и здравей, Америка!