Кристина Захариева
Диригент на
лятото
Като синьо щурче,
запомнено отнякъде,
ще свиря тази нощ в оркестъра на лятото.
А тишината
ще се сгуши очарована
под стария сайвант,
на завет.
Тревата,
избуяла
на топли и студени ивици
ще бъде най-кресливият и бляскав хор.
А в изтънялото от погледи небе,
звездите ще са нотен лист.
Но щом от жлътнатия пъпеш на бостана
се дотъркаля слънцето
да щръкне на небето
и дръзко ме полази по гърба,
ще се почувствам
диригент на лятото.
Стихотворениe
набързо
Някаква мисъл се блъска, напира,
чука в прозореца, вика, скандира.
Тичам, улавям я в късче хартия
късам, задрасквам, откривам и крия...
После сглобявам във няколко стиха
същата мисъл, но малко по-тиха.
Стрижа я с думи, посресвам я с рими,
слагам ѝ пет епитета любими.
Ето от буйната мисъл, безумна
никнат куплети, наглед остроумни.
Дойде ли новата мисъл, веднага
вик ще дочуе – поет иде, бягай!
Утро
На слънцето във слънчевите клепки
сънливо още утро се оплете.
Разсънено от птиците затрепка
и се роди във устните на цвете.
Донесе радост, дъжд и малко пролет.
И омагьосано от първото кокиче,
във засвистял до болка птичи полет
на мен, на нещо мое заприлича.
Ти, лято
Ожънало своите огнени ниви,
ти пак си отиваш със птиците, лято.
Пак някъде в моите дни доверчиви
задъхано гони ме морският вятър.
Морето заглади със пръсти студени
следите ми, трепнали в топлия пясък.
И само по устните вкус на солено
припомня ми дъх на море и на плясък.
Когато вълните от бяг уморени
забравят за малкия пясъчен замък,
по пустия път между тебе и мене
най-златният лист ще трепти като пламък.
Лятото
Какво извика вятърът?
Дъждът какво изписа с тънки пръсти по листата?
"Хванете лятото!
То иска да си иде!"
Ще тръгна да го диря,
но къде?
То, лятото,
наднича любопитно в локвите
и крие някак си смутено в длани
повяхналите стръкчета трева.
Събира падналите жълти листи
и ниже златен накит.
Аз тръгвам покрай старата чешма,
надничам в опустелите гнезда
и диря лятото във счупеното
глинено гърне,
захвърлено на двора.
Ей там-
зад хълма,
ще седна да отдъхна.
Ще скрия в шепи
изгрелия в потока
златен лист.
Какво, че иде есен?
Самата аз съм лято.
Хлябът
Къде започва хлябът?
В едно зрънце,
таено в пазви,
прехвърляно от шепи в шепи,
целувано дори.
В една земя,
раздирана със нокти на бразди,
набъбнала от мъка
и рохка от пожари.
Къде започва хлябът?
В ръкойка класове,
загърнати в забрадка избеляла.
Във смях,
във стон,
потулен в длани уморени.
В щастлива песен,
припнала по жътва.
А той е просто в две ръце,
които нощем те завиват.
Желание
Черницата на двора се раздели
с последния си лист
и потъмнял от студ и болка клон
издраска нещо на прозореца.
По запотеното стъкло
остана малка, насълзена диря
от голия му, непохватен връх
и тъничкия стържещ звук,
по който го усетих.
Аз дълго четох тъжните му приказки,
издраскани с усилие
през бурята.
И може би във тях открих за пръв път
най-дръзкото
желание за слънце.
Магия
Побегнеш ли,
от слънчев лъч по-бърза,
тя ще те стигне,
ще те упои.
Подгониш ли я,
лудо ще се втурне,
ще ти се смее,
ще те умори...
Ту тиха, светла, мила, закачлива,
ту дяволита, лоша, зла дори,
тя все очаква
ти да я повикаш,
да я откриеш,
да я победиш.
Това е тя -
магията в очите ми.
Поезия
Поезия, родена във мига
между прелистените страници,
обърната почти наопаки
от неумелия ми почерк.
Поезия, надраскана внезапно
в полета на урока по история.
Поезия, въздъхнала със мен
над космоса от теореми
и лъжи,
забързана с припрeните ми крачки,
усмихната с безгрижния ми смях.
Нали ще останем пак приятели,
когато се обърна и те няма?
Довиждане
Довиждане на старите гнезда.
На неузрелите слънца в очите.
Довиждане на пустата следа,
изопната след пробега на дните.
Довиждане на светлия ми грях.
На утрините, още недопити.
На сенките, които разгадах.
Довиждане, излитам.