Дуда

​

 

             Когато отвори очи, пред нея се ширна цяло маково поле. Едно такова слънчево, лятно, с накацали безброй мушици по главичките на маковете. Като легнеш сред него с разперени ръце, всичко забравяш. Точно като нейното си поле, там, в края на селото. Опита се да си спомни по-добре за него, но в главата ѝ бумтеше като през лятна буря.

             Дуда попипа завивките и си помисли, че досега не се е будила в толкова радостни чаршафи. Чаршафи на макове.

 

             Вратата се отвори и влезе нощната сестра.

             - Добро утро, момичета! Разбуждайте се вече, раздавам термометрите. Докторът ще мине след час на визитация.

             Дуда беше ведра, приказлива циганка, леко пълна, но заобленостите ѝ подхождаха. Работеше към РСВ-то, чистеше спалните вагони. Все си подпяваше по нещо, сякаш всичко ѝ беше наред. Най-обичаше да се закача с Весо, кондуктора, дето уж ходи навъсен, но с нея отваряше лаф и даже се усмихваше.

             - Дудо, нещо днес кахърна ми се виждаш. Уморена някаква, не пееш. Да не те е зарязал твоичкия?

 

             Весо знаеше добре, че Дуда си живееше самичка в общежитието. Само понякога довеждаше по някоя странна нощна птица – да си погукат под чаршафите и да се посмеят.

             - Весо, не ми се завирай под полата, че зор ще видиш с мене – Дуда измъква потното си лице изпод долното легло, където обира праха, и заканително му клати пръст.

А Весо отминава по коридора, стъпките му като гълъби отлитат. Уж спрели за малко, ама другаде светът ги носи.

 

             Докторът се появи с папките под мишница, с апарата за кръвно, и обходи леглата със замислен поглед. Спря при Дуда.

             - Вие ли сте пациентката от снощи, дето са я намерили припаднала във влака и са я докарали с Бърза помощ?

             - А, значи ти си мойто доктор, така ли? Дуда седна в леглото и си придръпна нощницата.

Докторът се развесели на това „мойто доктор“ и приседна до нея.

             - Разкажи ми сега подробно какво точно се случи вчера във влака.

             - Ами аз вагоните си ги чистя хубаво и даже после със сух парцал минавам – да лъщи, викам си. Доволни са от мене, Дудо, много си старателна, хвалят ме. И каквото забравено намеря, чуждо не пипам. Нося го на началник смяната, той да му бере гайлето...

             

             Дуда говори, а очите ѝ едни уплашени, като на дете, спипано да рови в килера. Гледа към доктора и го следи внимателно кога ще се намръщи.

             - Обаче вчера намирам един деодорант. Един такъв, от по-големите, луксозен. Аз много-много деодоранти не си пръскам, щото все забравям да си купя, то кое по-напред... Та тоя като го видях, викам си – я да се понапръскаш и ти, Дудо, стига само на дезинфекция да миришеш. И на парцал.

И така де, понапръсках се – зад ушичките, по врата, под двете мишници, че и по-надолу. Щото жена съм си, де. И после го пуснах в чантата, и... дявол и мъгла. Нищо не помня. Туйто.

             И очите ѝ някак виновно гледат, надолу, право в маковото поле.

             Докторът я слуша и почти му става смешно, ама не се издава никак. Премери ѝ кръвното, чукна с чукчето по коленете, по лактите, и кима доволен.

             - Всичко наред изглежда, изследванията са ти добре, скенерът - също, кръвното – и то. И къде остана тоя твой деодорант?

             - А, тука е, мойто доктор, в шкафчето. Сега ще ти го покажа.

Дуда бърка в чекмеджето и вади от чантата един лъскав флакон.

             Докторът сложи очилата и го заразглежда загрижено.

             - Дудо, ама това е невро-паралитичен спрей!

             - Невро...какво? – пита Дуда и гледа едно такова хем неразбиращо, хем отнесено. Сякаш вече се е излегнала някъде из нейното си маково поле.

​

​