Кристина Захариева
Пътят, по който не тръгнах
Само за нас
Теб така ти отива да бъдеш добър...
Да изтичаш напред
и да скъташ деня
във букет от иглики.
В някой пролетен град
ще останем сами
и на розови лапи
ще изтича край нас
птичо щастие.
Аз от всяка чешма
ще отпивам водата,
после с мокро лице
ще опитвам от тебе.
Ще си странен на вкус...
Теб така ти отива
да останеш добър...
Да удавиш дъжда
в нежна дума.
Да засмееш децата
и във парка без дъх
да се спуснем след тях.
Не успявам да спра
и се спъваме двамата
в цвят от кестен.
Все така
само за нас
Все така ти отива
да останеш добър,
да усмихнеш дъжда
и тъгата да скъташ
в някой тънък и скришен
косъм бял.
И макар да не можем
в някой пролетен град
да останем сами,
пак щастливи ще тичаме,
пръсти вплели
във пръстчета розови.
и без дъх, изнемогнали
от тревоги и щастие,
ще се спъваме, стъпваме
и отново ще вкусваме
тая наша безмилостна, предана,
остаряла
и вечно намигаща
неизменна любов.
Добрият човек
Добрият човек е като
мокър сив гълъб
на перваза
на прозореца.
Той почуква с човка
по запотеното стъкло.
Поглъща сълзата ти,
подобно на троха хляб.
После кимва смирено с глава.
Разтваря криле
и бавно отлита...
Добрият човек е гълъб на надеждата.
На моето пораснало момиче
Ако мислиш, че вече
си пресякла реката,
ако виждаш брега
и докосваш тревата;
Ако образа свой,
отразен във водата
преоткриваш и можеш
да си пак непозната;
Ако можеш да търсиш
във вълшебните пръски
две искри и два свята
от мечтите си дръзки;
Ако виждаш очите
на единствен приятел
и оставиш за него
песента недопята;
Ако знаеш, че искаш,
но не можеш,
а вярваш...
Ако още си мислиш,
че си много голяма,
погледни и се виж
във очите на мама!
Усмивката,
която ми отива
Ще спра за малко на вратата,
ще се обърна, за да видиш
усмивката, която ми отива.
Да се целунем,
да запомниш
добрата дума, казана набързо.
Задръж за малко светлината,
която се промушва през вратата.
Задръж мига с добрата дума.
Отлитат бързо думите.
И дните.
За тебе е завинаги
усмивката, която ми отива.
