Циганско лято

​

 

             В края на октомври лятото се завърна. Посърналото небе се озари от слънце, димитровчетата се наляха с цвят. Птиците се разпяха като луди, а сливите цъфнаха, подлъгани като непотърсени невести. Съседският котарак и той се подведе, че пак е дошло време за любов, и се запромъква крадливо из нашия двор. Не срещна, обаче, взаимност и се прибра с подвита опашка и издрано ухо.

             Циганите на отсрещния бряг на реката разпрегнаха каруците. Бяха тръгнали към по-подветрени и закътани места за през зимата, но решиха да поостанат. И се юрнаха пак към селото. Я малко баберка да приберат, я някоя поизостанала работа да подхванат. Или някоя и друга овехтяла съдина да вземат за калайдисване. Съро, дето беше най-сръчен, се захвана да опъва мрежата на оградата на съседа. Жена му, Роза, приседна на пейката отпред до портата и запали цигара.

             Тъкмо минавах от там, когато тя ми пошепна заговорнически:

             – Сядай, да ти казвам нещо. Макар и неохотно, седнах.

             Някаква особена хубост имаше тая Роза. С тая неприбрана коса, с тия дяволити очи, с голямата уста, разтегната в загадъчна усмивка.

             - Не ща да ми гледаш, нито да ми баеш нещо – казах твърдо. - Аз съм писателка, събирам истории. Разкажи ми нещо за твоите хора, пък ще почерпя.

Роза ме погледна хем съчувствено, хем с интерес. Прибра един лъскав черен кичур зад ухото си и пак се засмя.

             - Съро, мъжът ми, има брат – започна. - Той му е от друг баща брат, ама се имат. А и прилика имат. Та брат му, с четири деца, все негови, по-миналата есен жена му доби пето. И като отиваме да го вземем детето от родилното, акушерката излиза с едно беличко, русичко, чак очите му цвят нямат. Надежда го кръстили. Гушка го деверът, ние мълчим, езиците сме си глътнали. Кожата му като хартия бяла – да не смееш да го пипнеш. Свекървата онемя. После като се поосвести, взе да се кръсти и да кълне булката:

             - Чие е това дете, ма Ценке? Ти луда ли си, каква си?

А на Съро брат му го прегърнал бебето и вика на майка си:

             - Наше си е, майко. Докторите казаха, че албинос се родило. Пигмент няма. Черното му го няма. Другото си му е наред.

             Голямо чудо видяхме с тая Надежда – продължи Роза. - Като трън избоде очите на всичките. Някои казаха, че е вещица и носи лоша поличба. Други викат, че е прокуден ангел, паднал от небето. Ни албинос знаят, ни ги интересува. Ей, ги, идат отдолу всичките.

             По улицата се задоха група мърляви дечурлига, вдигнаха прах и врява. Подритваха си едно пластмасово шише, заливаха се от смях.

             - Надо, ела тука, ма. Ела, кажи добър ден на лелята.

Групата деца избута към нас едно малко момиченце, прозрачно като пергамент, косичката му - светло руса, остригана почти до кожа. Гледа надолу, като подплашено агънце.

             - Ти как се казваш – опитвам да подхвана разговор с малката.

             - Абиноса – детето вдигна лазурните си очи.

             - Абиноса ми викат.

​

​

​