Кристина Захариева
Портретът на Душка
Художникът Ясенов беше си оставил сърцето в Родопите. И сърцето, и мислите, и четките с палитрата си оставаха все там. Където и да поемеше, някакъв жилав корен го дърпаше към тоя край. Камънаците и чукарите се промушваха изпод платното, пробиваха и превземаха всеки щрих. Обаянието на старите каменни къщи го будеше нощем, повеждаше го из подровените пътеки, отнемаше дъха му до отмала.
И реши да купи една стара къща в едно глухо селце. Каменна къща, надвиснала над дерето.
- Долу защо е без прозорци – запита.
- Ние долу запираме хайванчетата. Тях светлото ги плаши. – обясни му старецът. Горе спим, горе прозорци бол.
Спазариха се набързо. Никой от двамата нямаше тайни мисли, цената беше добра. Ясенов остави капаро и реши да нощува в къщата. Скоро мръкна, здрачът захлупи каменните покриви, а тишината обгърна всичко в безтегловна вечност.
Ясенов си влезе вътре, стовари двете чанти с багаж до стълбището и щракна ключа на лампата. Не светна. Долният етаж си остана потънал в непрогледна тъмнина и паяжини. Нагоре крушките се запалиха, осветиха едно прилично одайче с две легла и художникът се отпусна на едното. Заспа бързо и нестройни сънища го поведоха из дерета и махали.
Събуди се още по тъмно и побърза да слезе по изметнатото стълбище. Долу си беше мрак и драсна клечка кибрит. От далечния ъгъл на помещението в него се взряха две жълти очи. Като върколак, помисли си и се насили да не хукне обратно. Като приближи със запалената клечка в ръце, върколакът се раздвижи и глухо изсумтя. Коза беше. Уплашена и не по-малко изненадана от него.
Кръсти я Душка – името само си пристигна в мислите му и в тишината наоколо. А и душица беше, явно забравена от стопанина и свикнала с пустотата на къщата.
Скоро Душка получи паничка вода, стиска свежа детелина от двора и поотпусна свитата си козя душа. Побутна крака му с муцуна, потърка се в една от гредите и огледа двора с копнеж. Ясенов запретна ръкави.
Окоси тревата, прибра я на сушина под сайванта, събра опадалите ябълки и отвори статива.
Къщата сама се намести в платното. Сивите нюанси на камъка се насложиха върху сивото облачно петно на небето, сляха се в едно и затанцуваха в неземен танц.
Усети, че е станал обед чак по вадичките, които се стичаха по гърдите му, а Душка беше полегнала в тръните до оградата.
Къщата трябваше да се постегне. Покривът да се пренареди, коминът да се отпуши, счупените стъкла да се подменят. Намериха се едни мъже от някакво близко село, съгласиха се да подхванат работата, даже обещаха да варосат. От съседната къща пристигна комшийката – една превита на две бабичка, ама пъргава и приказлива. Донесе му няколко яйца, два домата и шише мляко.
Художникът Ясенов усети, че най-сетне си е на мястото. Рисуваше от сутрин до вечер, спираше колкото да хапне и да нагледа майсторите, да подръпне Душка по брадицата и да почисти палитрата. Платната стояха облегнати по стените в голямата одая, сурови още, като невчесани, ама истински. Като в голям, естествен вернисаж. От тях надничаха воденични колела, прашасали калдъръми, каменни покриви, нашарени с мъх, назахлопнати прозорци, бродирани с паяжини и слънце.
Художникът ги гледаше с любов, както свидни дечица се гледат, после присви очи и се замисли. "Тъгата съм нарисувал, само тишина има в тия картини, само камък и старост". Умисли се и му стана тегаво на сърцето. Искаше цвят да рисува, да събуди платната, да се обади животът от тях.
И една сутрин набра маргарити, равнец и метличина, сплете венче и го закачи на шията на Душка. Надроби ѝ попара в едно канче и я курдиса насред двора.
Седна да я рисува с жар, каквато не беше изпитвал. Душка го усети някак и почти не мръдна. Даже отвреме-навреме дигаше замислено глава, и в жълтите ѝ очи се оглеждаше небето. Ясенов я виждаше като някакъв ангел – бяла и смълчана, с цветното венче на шията, кротка и предана. Рисуваше в захлас.
Картината беше почти готова и художникът влезе да обядва. Беше щастлив, както никога досега, сипа си даже чаша вино и се усмихваше сам на себе си.
Когато излезе да довърши, Душка го погледна сякаш с укор, че се е забавил. Беше си свалила венеца от шията и свенливо дояждаше остатъците от платното.