Моят обичан прадядо - Петко Илиев Владов, е роден през 1876 г. в с. Сърбеглии, сега - с. Яворец, на 11км от Севлиево. Преди Освобождението селото било населено предимно с турци. Той самият ни е разказвал, че майка му го родила на нивата, вързала цедилката на едно дърво и сложила в нея бебето. Това е една от безчислените невероятни истории, които разказваше увлекателно, докато му гостувахме в къщата му в Севлиево. Над 90-годишен, с бистър ум и сладкодумен език, той умееше да превърне всеки спомен в удивителна история, а ние слушахме в захлас. И до сега не знам кои от тези разкази са истина и кои са дотолкова украсени, че почти губят връзка с действителните събития. Но съм ги запомнила, вярвам в тях и в магията на думите, и продължавам да ги разказвам и аз... Още като ученик се увлича от социалистическите идеи – една модерна тенденция сред българската интелигенция през оная епоха. Буйната му натура го прави активен участник във всички прояви на идейните му съмишленици – стачки, протести. Сменя няколко училища.

             След завършване на гимназиалното си образование започва да учителства. Сред учениците му са Асен Разцветников и Ран Босилек. От това време датира и сърдечното му приятелство с тях.

             Посъбрал малко средства като учител, младият Петко Владов решава да продължи образованието си и записва право в Софийски университет. Не спира и политическата си активност. Пътува из страната, изнася беседи, посреща с твърдост гоненията на тогавашната власт. При едно такова пътуване се озовава в с. Бяла Черква, Великотърновско. Посрещнат много радушно от учителското тяло, остава там в продължение на два дни. По същото време властта издирвала извършителя на някакво политическо убийство. Подозрения паднали и върху госта на белочерковското училище. Директор на училището тогава бил Цанко Бакалов Церковски – учредител на Младежкото просветително дружество, което поставя началото на организираното земеделско движение в България. Той направил всичко по силите си да защити и оневини набедения пришълец. Особено активна в защитата си била и една млада учителка, дошла в Бяла черква от Велико Търново. Не след дълго истинският убиец бил заловен и случаят бил приключен. Поставено било обаче началото на един сърдечен роман, свързал в романтична връзка моя прадядо и младата учителка. Нещо толкова често и обичайно за странстващите по градове и села млади учители по онова време. Непокорният студент по право започнал все по-често да гостува и да поостава в Бяла черква, привлечен от деликатната и красива учителка, станала негова защитница по време на обвинението.

             Мама Катя! Виждам я на старите снимки – висока, слаба, малко строга и с бухнала къдрава коса. Скоро двамата свързват съдбите си в брак. Катя остава да учителства в Бяла Черква, а Петко продължава следването си в София.

             Недоволни от правителството на Димитър Петков, което планирало да ограничи самоуправлението на Университета, както и повлияни от Революцията в Русия, студенти и преподаватели започват да организират демонстрации и протести. На 3 януари 1907 г. напрежението между студентите и управляващите ескалира при откриването на Народния театър в София. Разгневени от ограничения брой места, предоставени им за тържеството, студентите посрещат със снежни топки и освирквания каляската на княз Фердинанд, в когото виждали главния виновник. Ден по-късно правителството обявява демонстрацията за анархизъм и затваря университета, а преподавателите са уволнени. Много студенти са арестувани и изпратени в казармата или по родните си места.

             Нарочен за един от подстрекателите, Петко Владов не можел да остане в столицата, не можел и да завърши образованието си. Решил да бяга от България. Тук в тази история се намесва странното обстоятелство, че Петко имал очебийна прилика с Власи Власковски – изтъкнат социалистически деец по това време. Именно с неговия паспорт той успял да премине границите и се озовал в Швейцария. Не мога да се въздържа да разкажа и другата невероятна история покрай това бягство. На път за Женева, дядо Петко се оказал под снежната обсада на прохода Сан Бернар. Проправяйки си с мъка път през снега и виелицата, без топло облекло и провизии, пропаднал в преспа и останал там, замръзвайки край пътя. Слушахме прехласнати как са го спасили със санбернарски кучета, как са му давали да пийне бренди от бъчвичка на врата на кучето-спасител... Не помня подробности от този разказ, а и не съм се интересувала от тях твърде много – кой е потърсил помощ, как точно са го открили, но това няма никакво значение. Дори да е поукрасена тази история, не мога да спра да се възхищавам от фантазията и ерудицията на такъв човек, който би могъл да я разкаже толкова увлекателно за себе си.

             В Швейцария Петко Владов следва две години право в университета в Женева. Той и тук проявява непокорния си дух. Участва в социалдемократически кръжоци и акции, посещава събрания и публични лекции. Влиза в емигрантските среди, настроени прогресивно, запознава се с дъщерята на Плеханов, слуша беседи на Ленин. И през всичкото това време бедният студент разчита на средствата, идващи от Бяла черква, от вярната, обична Катинка.

             След уталожване на напрежението в България, Петко се завръща, завършва образованието си и се установява като адвокат в Севлиево. Децата в семейството стават четири – Елеонора /баба ми/, Илия, Веселин и Маргарита.

             По-новите политически събития в страната, в периода между двете световни войни, променят възгледите му. Отблъснат от реакционните прояви на социалистите, партизанското ожесточение и моралния облик на комунистите, той се присъединява към Демократическата партия. Сближава се с видни нейни дейци, оставили светла диря в българската политическа история. Скъпа семейна реликва е една снимка, изпратена му от Никола Мушанов, с надпис: „Спомен от дни на безправие и терор” /Най-вероятно става въпрос за ликвидирането на Демократическата партия от комунистическата власт през 1947 г. и арестуването на водачите ѝ/.

             След 9.09.1944 г. Петко Владов става жертва на комунистическото насилие. Като инакомислещ интелектуалец, той е изключен от адвокатската колегия и е обявен за „народен враг”. На 72-годишна възраст е изпратен на лагер /мисля, че става въпрос за Ножарево/, при това двукратно. Силният дух, обаче, чувството за хумор и философският поглед върху нещата му помагат да оцелее и да достигне 98-годишна възраст с удивително запазени памет и интелект, и една устойчивост на духа, от който всички се надяваме да носим частица.

             В професията си на адвокат, Петко Владов е забележителен. Спомените за това дължим на най-малката му дъщеря – Маргарита, която ги е разказала с много любов и възхищение. Тя остава до него до самия му край, в малката къща в Севлиево, на ул. Бузлуджа, заедно със съпруга си Никола Калчев, също адвокат. Грижовна и предана, наричана от всички с обич – „лелката”.

             За адвокат Петко Владов изцяло важи фразата „адвокат – воин” /Advocatus miles/ - термин, въведен в наказателното право от руския професор Владимиров. На мястото на ранните политически увлечения идва професионалното себеотдаване. Адвокатската му кантора не е място само за тясно делови контакти и поемане на ангажименти. Клиентът бива посрещнат най-напред в неговото човешко присъствие. Преди правните разисквания тръгва приятелски разговор, чиито теми понякога се разширяват така, че излизат от всякаква връзка с конкретната среща. С изключителния си дар-слово, адвокат Петко Владов въвежда неусетно и леко клиента в прозата на юридическия казус.

             С тези си качества той се явява и в съдебната зала. И най-скучният спор бива оцветяван с някое интересно обстоятелство. С образния си език той успява да намери и постави най-точния акцент на мислите и изказването си. Словесната му дарба приковава вниманието и задължава да бъде слушан. Кратките фрази и квалификации са запомнящи се и влизат за дълго в съдебната анекдотика.

             Стихията му са наказателните и бракоразводните дела. С отлична памет и внимание към детайла, Петко Владов с лекота извиква в спомените си асоциации за хора, имоти, куриозни личности и случки, които споделя и разказва увлекателно. Разказва се един случай, в който се развеждал негов колега – адвокат. Било последното заседание по делото, Петко Владов е вече пенсионер, а в залата има само един слушател. При изслушването на заключителните становища, той неочаквано вдига ръка и моли за думата. За момент слисани, двете страни и съдът се съгласяват – Петко Владов винаги ще каже нещо интересно. Следва една от тези речи, към които човек не може да остане безучастен. След края двамата съпрузи се споглеждат и молят за отлагане на делото.

             За съдийската и адвокатската колегия в Севлиево Петко Владов остава като „бай Петко” – прозвище, което само по себе си е било привилегия. Една интимност, която крие в себе си обич и уважение. И отношение към една наистина неординарна личност.