Нещо за четене

​

 

             Демир не можа да заживее добре в Истанбул. Завърши библиотекарство, владееше турски перфектно, превеждаше. Живееше за книгите. Но все го теглеше оня танц на Арда, чувствените извивки на реката сред скалните куполи и сред зелените церови гори. Не можа да свикне със суетнята на огромния град, шума и многолюдието.

             И когато взе рейса за Кърджали, сърцето му някак си дойде на мястото. „У дома и стените помагат“, засмя се съседът по седалка и Демир въздъхна с благодарност. Не беше сигурен къде точно отиваше, какво щеше да прави и дали пътят върви нагоре.

             А пътят се изкачваше със сигурност, из планински теснини и тъкмо окосени ливади, из придремващи села и през скокливи реки.

             Като слезе на автогарата, майка му бършеше очи и не спираше да нарежда. А баща му крачеше мълчалив, чак докато стигнаха колата. После му даде ключовете и каза „Сега ти поемаш“.

             

             Започна работа в читалището. Библиотеката беше неговото убежище в градската неразбория. Прегледа каталозите, обходи с очи всеки рафт, погали книгите. И се зае да опише наново фонда, да прочисти архива и да потърси нови читатели. Много книги минаха през ръцете на Демир тогава. И през сърцето му минаха. Но си пустееше то, нестоплено от любима жена, непотърсено и недокоснато от любовна тръпка. Недочакало близост.

             

             Когато го съкратиха от читалището, празнотата в сърцето му залютя. Стисна юмруци и реши, че няма да се остави. „Ще поемам към Юлукдере“, каза на майка си. Там пустееше самотната къща на дядо му, в една забравена махала на другия край на света.

             - Сине, на теб оставям къшлата горе, с малката кория. Не оставяй прага да се разсъхне! – така беше казал дядо Демир.

             И Демир се настани в забравената каменна къща. Укрепи пруста, прекопа градината. Потегна прозорците, изкърпи скърцащите подове. Пренареди каменните плочи на покрива и седна отгоре, над стрехата. Някъде от дерето се обади улулицата. Като поздрав, като гълчане от стар приятел. Седя така почти до залез. Примижал от нега, смирен от красотата наоколо, вгледан в мастиленото око на дивите перуники.

 

 

             Емине живееше отскоро с майка си в къщата им в Русалско. Шеташе на старата жена, даряваше я с топлината на последните есенни лъчи по залез, разливаше кръшен смях из оглушалите каменни улици.

             - Да не се оставяш сама из тоя пущинак, Еме – казваше майка ѝ – иди някое добро момче да потърсиш.

И Емине се смееше и ровеше с ръжена из догарящите въглени в огнището.

             - Търся, майче, живо огънче търся. Ще го намеря, ти не се бой.  

 

             Когато майка ѝ се спомина, Емине захвана да посреща хляба и да продава с усмивка ухаещите самуни на малцината старци, останали в селото.

             Шофьорът на газката обичаше да поседне с нея на приказка преди тръгване. Разказа ѝ за Демир. Дето живеел самичък с книгите си в оная махала зад отсрещния баир. С бялото калпаче отгоре.

             - А ти иди да го срещнеш – каза ѝ шофьорът. То планините не се срещат, ама хората могат. Ей го къде е – за ден ще стигнеш. Само мечка да не те срещне и да те уплаши.

             - Аз от мечки страх нямам. Виж, от мъжки очи може и да ми притупа сърцето – засмя се Емине.

 

             Реши да вземе със себе си катърчето – да ѝ помага по нанагорнищата и за другарче някакво. Взе си малко храна, шише вода и потегли.

             Издра си краката из къпините, единият сандал се скъса от някакво коренище, подхлъзваше се по сипеите, но бялото калпаче се виждаше все по-близо.

             Вече се беше поуморила, катърчето и то забави крачка. Тъкмо бяха спрели край един бързей и Емине загреба да си плисне очите, когато иззад дърветата изскочи човек.

             -Ти по каква работа насам? – запита Демир.

Емине погледна към мъжа в карирана риза. Очите му светеха като въглени.

             - Нещо за четене да ти искам - промълви и никак не разбра защо очите ѝ се наляха.

​

​

​