Неведомите пътища на любовта

Уморих се вече да я ухажвам тая Любка.

То поне красавица да беше. А тя – една дребна, кльощава, недорасла сякаш. „Запъртък“ – дето викаше баба ми. Косата ѝ беше предизвикателство и за най-упорития вятър. Ще духне, ще я разроши уж, а Любка тръсва глава и го отпъжда като муха. И непокорната ѝ коса си застава пак както си е била – полу-наляво, с две лимби над челото.

- Йордане – Любка пак ме гледа с лютите пламъчета в очите си - Йордане, не може ли поне веднъж да си навреме за упражнение!

Аз така мразя да ми викат Йордане, че като го чуя, краката сами ме повеждат към директорския кабинет в училище. Там никога не бях „Дани“, както ми викаха всички. Там това „Дани“ се издължаваше и порастваше, също както ухото ми, което директорът издърпваше за назидание на останалите привикани. Не знам защо си беше харесал точно моето. Сигурно защото майка ми никога не намираше време да иде да пита как може такива непедагогически похвати да се използват и дали знаят какви сериозни бъдещи психологически травми ми нанасят.

Любка явно и тя не знаеше. Пък и не предполагаше колко съм хлътнал по тая нейна непокорна коса, по гневното ѝ „Йордане“ и по тъничките ѝ ръце, по които вените едва си намираха място да се надбягват и преплитат.

Бяхме състуденти, втори курс медицина, всеки с наивните си пориви да става велик лекар, с кумирите си, със съмненията и страховете си. Аз исках просто да докажа на татко, че не съм голямото му разочарование и тайно се надявах някога да ми се извини. Любка много ми се смееше на глупостите, "ти си побъркан, Йордане", викаше. Тя се целеше право в инфаркта – "ще го видя през ангиографа, ще го разруша тоя тромб и ще сложа нови съдове". Така виждаше себе си Любка и целенасочено се бореше за мечтата си.

Опитвах всички способи за ухажване на целенасочено момиче. Преписване на лекции, посещения на кръжоци и на всякакви извънредни занимания за любознателни студенти, размяна на тетрадки и дълги дискусии по телефона за деленето на клетките. Сдобивах се с всички нови учебници и ѝ ги носех като покорно куче, зарадвано да донесе пръчка на всемогъщия си господар.

Любка приемаше всичко с любезна признателност, тръсваше глава и ония къдрици на челото ѝ се поклащаха, като да кажат „не“. И това „не“ си оставаше невидимо, неказано, но присъстваше на всичките ни невинни срещи, сядаше между нас на лекциите, настаняваше се на масата в кафето, даже на спирката на трамвая ни придружаваше.

- Дани, стига с тая Любка - казваше ми Евгени, приятел още от гимназията - Вие сте като двата полюса на земното кълбо. Единият се поти от жега, другият е скован от студ. Няма да се получи тая твоя любов.

Един ден Любка ми каза:

- Йордане, ще имаш ли време следобед да дойдеш с мен, да купя на мама едно цвете за рождения ѝ ден? - И се почувства задължена да добави - Ако е много голяма саксията, няма да мога да я занеса сама до вкъщи.

Почти зяпнах от почуда, но успях да го прикрия.

- Случайно говориш с най-добрия разносвач на саксии, както и с най-тънкия познавач на цветята и техните изисквания.

Любка ме погледна изпитателно, навярно за да се увери, че не се се шегувам както обикновено. Тя шегите ми трудно ги приемаше и всеки път се налагаше да обяснявам и да стоя гузен пред очите, пълни с ярост и сълзи, готови да рукнат.

Потеглихме из цветарските магазини. Коментирахме, обсъждахме, спорихме дълго. "Дифенбахията е банална, скучна и не подхожда на жена като майка ти... Кротоните са капризни, трудно се гледат и бързо ни напускат." Само част от моите компетентни съвети, които Любка изслушваше с високо вдигнати вежди, но приемаше безпрекословно.

Накрая избрахме една голяма хортензия с едри розови цветове. Надделя моят довод, че догодина може да се засади в градината и да остане завинаги там. Прегърнах с дясната ръка саксията и я притиснах до гърдите си – да не се отчупи някой от прекрасните цветове.

Кратко след това в лявата ми ръка се намести колебливо малката топла длан на Любка.