Майки

     

    

      Не знам кой е измислил детските игри. Дете ли някое е било или възрастен – психолог, философ, въобще мъдър човек. Защото всяка игра носи и частица истина от света, и справедливост някаква, и закалка за предстоящите битки в живота. Но си носи и детското вълшебство, тайнствените заклинания, приятелското рамо и спомените за цял живот.

​

Много игри пазят детските ми анали. На ластик, на жумичка, на стражари и апаши, на народна, на ръбче. Сурови правила, безпощадност към измамниците, тайни оръжия и некороновани победители.

​

С Емито най-обичахме играта на „Майки с деца“. Тогава давахме воля на цялата си „опитност“, почерпена от лични впечатления, на малкия бунт срещу педагогическите похвати на родителите ни, на собствените ни виждания за обличане и възпитание на деца. Бяхме съседки, приятелки, съмишленички. Пазарувахме, готвехме, разхождахме бебетата. Водехме ги на лекар, споделяхме си рецепти, грижи, планове за бъдещето. Съвсем като в един реален свят.

Опитвахме да включим и братовчед ми в играта, но той внимателно и категорично отклоняваше всички покани. Даже и баща не искаше да бъде. Гледаше ни уж с насмешка, но някак почтително и съпричастно.

​

Бяхме грижовни и отдадени майки. Но и щури. Децата трябваше да бъдат като нас, че и по-добри. Трябваше да знаят как се кръстиш три пъти, ако се чуе линейка, как се стреля с чаталче, как се свиват фунийки от стар вестник. Да се хранят прилично, с прибрани лакти и без да чупят от хляба с една ръка. Емито много се гордееше със своето златокосо дете. Измисляше му сложни прически и все опитваше да го води на пробни манекенски снимки. Моето бебе нямаше хубава косичка, но пък дрешките бяха подбрани от няколко други освен него и се сменяха по няколко пъти на ден.

​

Най-приятното място за игра беше незаключеният двор на съседната детска градина. Там хем имаше люлки и пясъчник, хем имаше потайни местенца, подходящи за истинска къща. Пазачът, когото наричахме „Дядката“, беше сприхав и кисел старец, който отвреме навреме обикаляше из градината, но по-често си седеше в стаичката и четеше вестници. Основна грижа му бяха розите, над които трепереше като над собствени деца. Да не ги стъпче някое бързоного краче, да не ги скъса непокорната ръчица на някой непрокопсаник. Ние знаехме добре навиците на Дядката, познавахме провлачените му стъпки и се сгушвахме тихичко зад ъгъла, докато отмине. Той ситнеше с неизменното покашляне и мърморейки нещо за тия деца, дето родители нямат ли си и това ли е единственото място за игра в квартала, и прочее.

​

Един неделен следобед бяме извели бебетата с количките на разходка из детската градина. Бъбрехме като две щастливи клюкарки и обсъждахме неправилните подходи на учителките и разни други женски работи. Хрумна ми да поиграем малко на топка. Децата ще гледат и ще се учат как се мята с една ръка само. Аз не съм от най-добрите, но пък с лявата ръка се справям по-добре от Емито. Топката се премяташе до небето почти и тупваше леко в зелената трева. Летеше като сапунено балонче – шарена и свободна. И после – прас, точно в прозореца на първия етаж. Чу се звън на стъкла, в ушите ми забиха камбани.

- Свършени сме, Дядката ще дойде всеки момент – прехапах устни. Да бягаме!

- Не може да бягаме - сериозно каза Емито. Нали сме майки.

​

И ме погледна с цялата си десетгодишна мъдрост.

​