Голям кладенец

​

 

             Пътят се виеше напред с безброй серпентини, като сива змия, напечена от слънцето. За миг да извърнеш глава, ще се надигне да те ухапе. Нямаше много движение и след няколко часа каране, усещах как клепачите ми почват да натежават. Реших да спра и да се разтъпча малко наоколо. Отбих колата при табелата на следващото село. Скочих навън и запалих цигара, облегнат на предната врата.

​

             Не след дълго по шосето се зададе едно малко рено. Даде мигач и спря зад мен. Видях на табелата, че е „рент а кар“. Странно място за разходка на туристи, помислих си.

             Вратата се отвори и отвътре се измъкна приветлив човек на средна възраст, облечен спортно и усмихнат леко смутено. „Тоя явно е объркал пътя“ – помислих си и се приготвих да давам разяснения за най-близката отбивка към магистралата.

             - Джон – подаде ми ръка непознатият – Ай ем Джон.

             - Инженер Тасков – казах важно – Боян Тасков.

             - Ду ю спик инглиш? – запита.

             - А литъл – отговорих по устав, както ме бяха посъветвали на курсовете миналото лято.

 

             Джон също извади кутия цигари и запали една. Изглеждаше спретнат и много дружелюбен.

             - Уот из дис ...Голиам кладен...? – посочи ми табелата на селото. Чак сега и аз вдигнах глава към нея. „Голям кладенец“ пишеше на табелата. При това, културно изписано по два начина – на български, а отдолу и с латински букви. Европейска работа.

 

             За думата „голям“ се сетих веднага. „Дис из а биг...“ – почнах неуверено. Ама „кладенец“ по никакъв начин не влизаше в оскъдния ми речник. Нито пък нещо сходно. Помислих малко и реших да обяснявам на жесто-мимичен език. Най-безотказният начин на общуване.

 

             Очертах с една пръчка нещо като малка градинка на земята. Сложих един охлюв вътре и му посочих – „а хаус“. Да се сети, че е къща с двор. После взех две пръчки и почнах да крача внимателно наоколо. Държах пръчките в ръце и му показвах как се търсят подземни води чрез радиестезия. То при тях кой знае дали все още има кладенци, мислех си, ама нека да се научи човекът. Там, където пръчките подскочиха в ръцете ми и се допряха, му посочих, че това е мястото. После взех друга пръчка и започнах да пробивам дупка. Въртях я, дълбах, гребах. Джон ме гледаше с почуда.

             Задълбочих се в разясненията. Размахах ръце, като че навивам въже, вадя ведрото от кладенеца и наливам. Показах му как си сипвам в чаша и даже я надигнах да отпия. Че и устата си избърсах с опакото на дланта. На Джон очите му бяха станали много широки. Вече не се и усмихваше.

             Пак си налях от кладенеца и пак пих. Даже изсърбах два-три пъти, за по-достоверно.

Той най-сетне кимна.

             - O, йес, а коркскрю.

 

             Въздъхнах облекчено. Обясних я най-сетне тая сложна дума, пък и още една нова английска научих.

​

             После Джон бръкна в малката си кожена раничка на предната седалка на реното и измъкна от там едно сгъваемо ножче. От тия, дето са с по много джаджи. Отвори един тирбушон и кимна към мен:

             - А коркскрю.

 

             Добре, че не бях спрял някъде при табелата на Горна Диканя. Тогава щеше да му е спукана работата на тоя Джон.

​

​