Вуйчо

     

        

        - Морето защо е солено?

        - От сълзите на рибите, какво друго.

​

        Вуйчо имаше готов отговор за всичко. В детските ни очи той беше много силен и умен, знаеше всичко и можеше даже да познае в коя шепа съм скрила шареното сирийче. Неделите, в които вуйчо идвашe на обяд, бяха много специални. Мама избърсваше праха от витринките, приготвяше цяла тенджера сармички и ни обличаше прилично.

       

        - Да сте облечени прилично и да сте мили и възпитани деца – така казваше мама и се поглеждаше с половин око в огледалото. С половин око, защото с другата половина следеше внимателно никой да не размества салфетките на масата и да не пипа чашите с мръсни пръсти.

​

        - Ечка-Бечка-Буболечка! Дочувах веселия му глас откъм входната врата и тичах надолу по стълбите да го посрещна първа.

​

        - Мамо, Елка пак ме изпревари - плачеше сестра ми от горната площадка. А мама се смее, закача вуйчовото яке внимателно, все едно фрак закача на закачалката и го целува по бузата.

После ние двете се намествахме на коленете му. Внимателно, като истински госпожици. Всяка си знаеше нейното коляно и не можеше да се сменят местата. Една през друга му разправяхме за училище, за лудориите на съседското куче, за Павел гадняра и за колекцията от марки на Емито.

​

        - А снегът защо е студен?

        - Да не пари на пръстите, като правим снежен човек.

​

        Ние намирахме вуйчо за много красив мъж. Сестра ми разправяше, че ще се омъжи за него един ден. Само ако не стане актриса. Защото те, актрисите не се омъжват, смяташе сестра ми, те само пътуват по света и се снимат с красиви тоалети.

​

        Един ден вуйчо дойде на обяд с елегантна, русокоса жена.  Беше много весел, шегуваше се със всичко, похвали мама за красивия гоблен в спалнята и разказа за новата книга, която пишел.

​

        Дните се изтъркаляха, шарени и еднакви като въртящото се тумбаче на пумпал. Ние уж растяхме в залисията, но мамината зелена рокля все ми оставаше голяма и дълга.

​

        Един априлски ден стана време да отиваме всички в болницата при вуйна. Щели да изписват бебето. Голям празник, каза мама, братовчедче имате. Приготвихме рисунки, купихме бонбони и цветя, фотографът каза, че сестра ми е най-фотогеничното момиченце, което е снимал.

Вуйна беше една такава усмихната, горда, само подръпваше на бебето завивките, да се виждали изрязяните като с паричка устенца.

​

        - Какво грозно бебе, пошепнах на мама. И има косми в ушите. Тя ми изшътка, ама вуйчо ме чу. Дръпна ме настрана:

​

        - Това ще е нашата малка тайна, Ечка. Не казвай на никого.

​

        И трапчинката на бузата му затрептя. Протегнах ръка да я пипна. Стори ми се мокра. Ама не съм съвсем сигурна.

​

​