Златотърсачът

​

​

                 Златотърсачът бродеше из притихналите улици като мълчалива, неспокойна сянка. Замислен, винаги сам и загледан в нещо свое. Гъстата му бяла брада жълтееше точно над горната устна. Там където допреди малко бе димяла поредната цигара.

                 Той надникваше в старите дворчета, вмъкваше се предпазливо в опустелите сгради, измерваше с ласкав поглед захлопнатите прозорци, замрежени с паяжина и търсеше някоя стара глициния или просто някакво дърво с нарязана от надписи кора.

                 После поемаше отново с бавна стъпка, като белязана от времето мотриса, която неотклонно следва някакви невидими релси.

                 Той не знаеше какво точно търси, но беше сигурен че ще го намери. С любопитство на дете надникна в кашона на одърпаната продавачка на книги, приклекна до нея и дълго рови сред окъсаните томчета. Очите му светеха с блясъка на хищник, надушил плячката си. Извади някакви омачкани левчета, плати набързо и усмихнат прибра находките в торбичка.

                 Не бързаше, оглеждаше внимателно минувачите и седна на пейката в кварталната градинка.       Гледаше замислен припичащите се на слънце старци, майката с подскачащото из локвите момченце, усмихна се на наклякалите наоколо котараци, чакащи обяда си.

                 Влезе почтително в малката книжарничка на ъгъла, сякаш в църква влизаше. Там дълго и внимателно обходи рафтовете с поглед, погали книгите, намести очилата си с привичен жест, като разгръщаше кориците и мърдаше устни в беззвучно заклинание. На излизане махна свойски на книжарката и едрият му гръб се смали сред къщи и коли.

                 Спря пред лавката с прозорче на нивото на тротоара, купи цигари и погледна неодобрително напредващия строеж на някаква стъклена грамада. Пушеше замислено отпред и сякаш машината на времето го отнасяше в някакво друго, задрямало и спокойно време. Почерпи с цигара чудака, който крачеше срещу него и си говореше нещо много важно сам на себе си.

                 Златотърсачът сякаш имаше всичкото време на света. Пресяваше бавно и внимателно през поръждясалото си сито лица и улици, случки и изпуснати думи. И знаеше, че накрая на дъното ще заблестят златните песъчинки на новите му сюжети, ще оживеят като докоснати от мълния и ще литнат на крилата на думите.

                 Погледна към двете бъбриви циганки пред сергията с чорапи. Спря при тях и разтвори длан да му казват нещо хубаво. После се засмя и се отби в училищния двор. Там бяха пак всичките му съученици, избягали от час, и лудата първа любов беше там.

                 Обиколи бавно пазара, размени приказка с продавачите, купи няколко домата. Попита за продавача на мед и за жената с червения шал на кръста.

                 - Мамо, мамо, виж дядо Коледа! – едно момиченце дърпаше майка си и сочеше с пръстче.

Майката се обърна притеснено и го сгълча да мълчи.

                 - Това не е дядо Коледа. Той идва само през зимата. Това е внукът на Хемингуей. Деян Енев се казва.

​

​

​